Международна научна конференция „80 години от рождението на проф. дн Светлозар Игов“ се проведе между 11 и 13 октомври 2025 г.

Тя е организирана съвместно от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и ПУ „Паисий Хилендарски“ с финансовата подкрепа на ФНИ (договор с № КП-06-МНФ) – с ръководител на проекта гл. ас. д-р Александър Христов. Форумът се откри във Велико Търново, на следващия ден се превърна в пътуващ семинар „По стъпките на паметта“, по следите на „Елените“, а на 13 октомври продължи във Филологическия факултет на ПУ.

Доклади представиха над 80 изтъкнати учени от университети в Полша, Турция, Сърбия, Австрия и Белгия, както и от Великотърновския, Пловдивския, НБУ, Софийския, Шуменския, Русенския, Техническия и Югозападния университет, от НАТФИЗ и УниБИТ, а също и от Института за литература и Института за балканистика при БАН, но и музейни специалисти, писатели, поети и преводачи. Участниците се съсредоточиха около следните проблемни тематични ядра:
– Литературният историк. Литературната история – модели и практики;
– Критикът. Критика и херменевтика;
– Есеистът. Есето – философия на културата;
– Теоретикът. Теорията като критика;
– Преводачът. Изкуството на превода;
– Компаративистът. Българската литература и чуждите литератури;
– Редакторът. Езикът и литературата;
– Писателят. Жанрови превъплъщения;
– Мислителят. Литература и хуманитаристика;
– Светлозар Игов и другите. Литературното поле – „вчера“ и „днес“.

Различни акценти в осмислянето на присъствието на учения и писателя поставиха съпътстващите събития от програмата: композиторът и приятел на Светлозар Игов проф. Милко Коларов представи симфоничната поема „Елените. Ранният край на лятото“ в изпълнение на Оркестър „Симфониета“ с диригент проф. Пламен Джуров и солист проф. Йовчо Крушев. А в ХГ „Борис Денев“ във В. Търново доц. Мая Ангелова и проф. Пламен Дойнов представиха научния сборник „Изборът на поета: Ивайло Иванов“ със специалното участие на солистката Мария Анастасова и арфистката Ивайла Тодорова.
Всички заедно се опитаха да очертаят контурите на непобиращия се в каквито и да е рамки профил на извънмерната литературна личност Светлозар Игов.

Публикуваме словото на проф. Антония Велкова-Гайдаржиева, с което беше открита  конференцията, посветена на 80-годишнината на проф. Светлозар Игов.

СВЕТЛОЗАР ИГОВ В СВЕТОВЕТЕ НА ЛИТЕРАТУРАТА

Добре дошли уважаеми гости, колеги, скъпи приятели, семейство на професор Светлозар Игов! Убедена съм, че организираната от Великотърновския и от Пловдивския университет конференция, посветена на 80-годишнината от рождението на забележителния литературовед и творец, на мислителя хуманитарист Светлозар Игов, ще е сред събитията на българската академична 2025 г. Богатата програма с доклади (над 80) на изтъкнати учени, преводачи и творци от България и от чужбина е илюстрация на убеждението ни, че с безспорните научни постижения в областта на хуманитаристиката, филологията, историята на литературата, философията, славистиката, компаративистиката; с преводаческата и посредническата си роля в диалога между различни културни светове; с впечатляващата ерудиция и безкомпромисното си отношение към обществените процеси и тяхното литературно и научно-интерпретаторско осмисляне Светлозар Игов се налага като една от най-средищните фигури в съвременното българско литературознание и модерна хуманитаристика от 60-те години на ХХ век до днес, воден неизменно от желанието да тълкува литературата като „висша ценност и инструмент за хуманизация на света“[1].

Ще припомня, че през 2020 г. проф. Светлозар Игов беше удостоен с почетната титла Doctor honoris causa на Великотърновския университет. За съжаление годината мина под знака на ковид-пандемията и той не можа да преживее в пълнота празничната атмосфера на академичната почит. Така че днешният много висок форум е достоен посмъртен ритуал на признание и респект към духовния ръст на един от най-големите умове на българската култура.

Трудно ми е да говоря за Светлозар Игов от дистанция, в обективистично-третоличен план. Напротив, всичко, което мога да кажа за него, е от първо лице. Съпреживявала съм, вдишвала и издишвала всичките му текстове, съпътствали ме във времето. Дълбината и висотата на тези текстове са толкова безпределни, толкова мъдри, толкова съдбовни, че и сега, буквално сега, когато чета собствените си коректури на рецензиите, статиите и студиите, родени от, но за неговото творчество, прозренческите му думи ме хващат за гърлото. И си мисля: дали в близко бъдеще ще се изрекат, по-скоро изпишат, такива разтърсващи крилати проницания и портретни щрихи за Ив. Вазов или за Алеко Константинов, за Й. Йовков или за Ем. Станев, за Иво Андрич или за Йован Христич – за човека, изкуството, света…

През 2007 г. проф. Светлозар Игов предложи на вниманието ми незавършен текст, останал в ръкопис, в който „мемоарно“ портретира образа на големия критик Иван Мешеков и мястото му в националната художествено-интерпретаторска мисъл. В този „Портрет в мемоарна рамка“ авторът споделя: „… настоящият текст за Иван Мешеков е не само подтикнат, но и предназначен и посветен на по-младите колеги Антония Велкова-Гайдаржиева и Пламен Антов… “[2]. Споменавам този факт, тъй като е показателен за безкористното отношение на учения към онези, които идват след него. И смятам, че за мнозина от колегите ми връстници той създаде усещането за подслон, за стряха, за литературно семейство. Но така беше не само за критиците и писателите от моето поколение, повечето от които именно той ръкоположи и наложи в литературното поле непосредствено след демократичните промени. Той беше абсолютният аршин, Бащата, Отецът – включително за тези, които бяха и преди, и след нас.

Не зная проф. Антов дали притежава споменатия ръкопис, но за мен той е сред настолните четива, тъй като по идея на акад. Иван Радев и катедра „Българска литература“ при ВТУ със съдействието на обществеността на гр. Златарица още през 1992 г. се проведе научна сесия, посветена на именитите, но загърбвани критици златарчаните Иван Радославов и Иван Мешеков, и за която Св. Игов не само прие с радост поканата, а и беше един от най-авторитетните участници, а и своеобразен съорганизатор. В момента с проф. Димитър Михайлов работим върху невиделия „бял свят“ ръкопис на Ив. Мешеков „Пенчо Славейков. Новоромантик-новокласик“, подарен ми лично, не и без препоръката на Св. Игов, от д-р Божидара Мешекова, съпруга на сина на Ив. Мешеков д-р Любен Мешеков. Именно заниманията около това издание ме завърнаха към казаното от Св. Игов в началото на 90-те години за неговия „учител по критика“: „Но не просто разминаването с тогавашната идеология бе „грехът“ на Иван Мешеков. Идеологическите различия бяха само изтъквани като параван на една важна причина – таланта и неподкупната му съвест. Завистта и омразата към талантливия и горд човек в България надмогват дори политическите страсти.“[3] Думите са от 1992 г. и както винаги при Св. Игов, са и авторефлексивни.

И още: „Дори мъртъв, Иван Мешеков плашеше… В един разговор Тончо Жечев го нарече „гениален“. Далеч преди съм имал същата оценка за Мешеков и ако тук цитирам мнението на Тончо Жечев, то не е , за да не бъда сам в тази си оценка, а защото моят по-стар колега е доста по-пестелив (за да не кажа ревнив) от мен в похвалите си“.[4]

Днешната конференция е нашият свободен форум, по време на който можем с чиста съвест да произнесем и тази извън-редна дума за един извън-реден български учен.

Този автор действително въвлича още с първите редове на рецензиите, статиите, студиите, монографиите си в световната хуманитарна култура. В трудовете му всякакви регионални, национални граници са преодолени, претопени от глобалната работа на ума му, от философско-интелектуалната напрегнатост на духа му. Тази гъвкавост на съжденията, тази динамика на връзките и асоциациите, тази способност да се положи родното в световното, да се види националното като универсално, да се тръгне от индивидуално-биографичното и се стигне до философскоисторическото е част от характерологията на Св.-Иговия почерк.

С всички свои изяви – на проницателен литературен критик, на задълбочен литературен историк, на ерудиран интелектуалец, на афористичен мислител, на теоретизиращ есеист, на поет философ и модерен романист, на конгениален преводач, на концептуален редактор Св. Игов ни води към най-същинското, към корените на „думите“ и „нещата“, към изворните истини за човека и света. Неслучайно първата му издадена книга е „Високо, при извора“ (1974). Надсловът е прекрасно улучена метафора на цялото творчество на литературоведа. Творчество, неизменно подчинено на високи естетически принципи и критерии, посветено на „върховете“ (в ценностно отношение) на родната и световната литература, от една страна, и впечатляващо дълбинно, („изворно“) като постигнати тълкувателски открития и философски проницания.

Защото Игов чете националната и световната литература процесуално, но и като единен, мъдро нареден надвременен свят. Аристотел и Ницше, Бодлер и Христич, Миларов и Андрич, Вазов и Толстой заедно живеят в съзнанието на литератора. Омир и Шекспир, Гьоте и Хьолдерлин, Томас Ман и Оскар Уайлд са „наши съвременници, на една ръка разстояние на библиотечната полица не само от нас, но и помежду си“[5]. Световете им надмогват конкретните времена и пространства, създавайки собствена надвременна трайност. Именно „сбор на духовете“, според любимия му Андрич, създават представителите на световния духовен елит, които са сродни на Св.-Иговата фамилия по дух.

Изчитането на над 40-те му книги и проумяването на тяхната фундаменталност е равносилно на завършването на няколко паралелни университетски образования. Нещо повече, неговите книги, всички, в тяхната кохерентност и целокупност, въвеждат в друг, алтернативен, духовно безграничен, философски сгъстен, афористично мъдър свят със свои вътрешни закони, тенденции, механизми, с прескачащи от произведение в произведение идейно-тематични линии, фразеологични конструкции, философскоисторически концепти. Феноменът Светлозар Игов не може да бъде разбран извън мисленето за неговата цялост и единство, за творчеството му – научно-изследователско и художествено-визионерско – като integrum, като съвкупност и неделимост на анализаторски наблюдения и лирически внушения, на художествено-интерпретаторски открития и интелектуално-артистични формулировки, на философскоисторически прозрения и морални апории – като единна творба.

Неслучайно определени духовно-философски посоки като „там“, „нагоре“ и „надолу“, литературни топоси като „пътя“, „Балкана“, „хана“, „чифлика“ или социалнопсихологически понятия като Ницшевия ressentiment пронизват повечето текстовете на проф. Игов.

Литераторът е съмняващият се хуманитарист, който поставя всички мисловни клишета, културни шаблони, идеологически митове под въпрос, но никога не се усъмнява в ценностната йерархия в изкуството. Дълбоко убедена съм, че в целокупното си литературоведско дело той нито веднъж не е изневерил на критериите си, не е сгрешил в оценките си. Не само позициите и аргументите, но и сечивата на този критик носят в себе си над-временността.

Най-сложните естетико-теоретични казуси, най-трудно изговоримите метафизически проблеми, най-болезнените социополитически дилеми ученият генеалогизира, дескрибира, поднасяйки своята светлозариговска светлотрагическа концепция за човека и света, за земното и трансцендентното.

Св. Игов винаги е отстоявал методологическия плурализъм в оценъчно-интерпретарската дейност. Редуването на оптиките – умножаването на гледните точки – е почерк на учения творец. Защото най-големият залог на критиката е „в ръцете“ на възприемащия като смислообразуваща инстанция. Не „работилницата“ на текстообразуването, а идейните провокации, моралните предизвикателства, скритите истини са същинският смисъл на интерпретацията. Още в края на 60-те години, особено след прочита на „Отворената творба“ на Еко, българският литературовед „залага“ безрезервно на херменевтиката. Защото за него е най-важно, най-вълнуващо битието на идеите в литературата.

Пленник на младежкото увлечение по „чистото“ литературознание, по затворения прочит, по търсенето на отговори на въпроса „как говори творбата“, Св. Игов никога не е спирал да се вълнува от това „какво“ ни казва литературата, какъв е нейният принос към познанието за човека и загадките на световното. Оттук и неговото верую, че интерпретацията е основната критическа функция, единствената „игра“, която си струва.

Затова и не е случайно, че Св. Игов е известен в професионалните среди като пишещ само и единствено положителна критика, като привърженик на афирмативните оценъчно-тълкувателски интонации. А те са продиктувани тъкмо от „нагона“ към интерпретация, от обсебеността, тълкувайки – да открива, анализирайки – да прозира философско-психологическите тайни на художествената вселена.

Самият той никога не се е подчинявал сляпо на един учител, на един метод, на една идея, на една общност. Привлича го поливалентността, полифоничността на знанието за човека и света – вечното откривателство. Той нито робува на банализирали се с времето изследователски схеми, нито се подчинява на ефимерни литературоведски моди. Защото неговите теоретико-методологически подходи се „раждат“ в процеса на самата интерпретация. Мнозина от колегите му след 1989 г., увлечени от влизащите отвън интелектуални и методологически моди, дори и не подозират: „…че съм се качвал, пътувал дълго или кратко и съм скачал от влаковете на толкова много методологически моди, че отдавна съм се отказал да търся коя е последната, а още по-малко – единствено правилната. Няма нито само една, нито последна, а още по-малко – единствено правилна методологическа насока. Методът не се заема. Той се създава. И съм открил това не защото съм спрял да търся, а защото не съм преставал“[6]. Изповяданото е сред най-важните уроци за всеки, посветил се на критическото служение.

Именно погледът на този литератор е открояващ се спрямо всички останали. Именно уникалните гледни точки, неординерните изследователски призми правят Св. Игов толкова различен и толкова голям. Както сам споделя в чисто житейски план, той „обича вдъхновяващите гледки – „широтата на гледката и висотата на гледната точка“[7]. Обобщенията му са образец за философскоисторическото визионерство не толкова на литератора или социолога, на обществено-политическия коментатор или културния антрополог по отделно, а на националния мислител от световна величина. По удивителен начин ученият съчетава образоваността в класическата духовна традиция, която Цицерон обозначава като humanitas, с новите културноцивилизационни открития, с модерните явления в областта на литературата, философията, естетиката, социологията.

Макар че не всеки от професионалната общност е склонен да го изрече, всеки добре знае, че Светлозар Игов е центърът, ядрото, името на българската критическа институция от последното половин столетие, време, в което той се утвърждава, канонизирайки имена и заглавия, скандализирайки конюнктури, събаряйки фалшиви културни крепости… В крайна сметка той е един от малцината, които „отварят“ и „затварят“ вратите на автентичния национален литературен канон от 60-те години на миналия век до днес. Св. Игов действително притежава духовната власт да институционализира отвъд институциите, естетически да законодателства, да разпознава и признава с ресурсите на критическото слово.

Оттук и любимата му естетико-идеалистическа, художествено-философска теза, че литературата и изкуството се развиват не само и не толкова благодарение, но и въпреки социалноисторическите обстоятелства и че литературата е наистина автономна република на духовната свобода, „обществена алтернатива на обществото“[8].

Всяко слово на литератора свети, издига до универсалността. Защото успява да превърне интерпретаторските си находки, теоретико-методологическите си подходи, философско-хуманистичните си прозрения в неповторим, но винаги разпознаваем, в ненадминат, но широко достъпен критически език. У този хуманитарист концептуално-терминологичното е инфраструктурна арматура на текста. То задава философските идеи, хуманитарните послания, без да тежи, без дори употребените понятия да се възприемат като такива, за да ни дари своята лична духовно-интелектуална визия за човека и историята. Постигането на простотата с инструментите на критико-философския език е достояние само на избраниците.

Съвсем млад той пише за почти непознати у нас (по-скоро съзнателно загърбвани и пренебрегвани) световни имена в критикоестетическата и философска проза и в този смисъл е сред първите, които професионално задълбочено запознават българската аудитория с Елиът и Брандес, с Хайдегер и Витгенщайн, с Бахтин и Шкловски, с Дерида и Башлар и колко много още. Забележителните познания на Св. Игов върху имената и постиженията от най-високите етажи на световната хуманитаристика се превръщат в сечиво за новаторски интерпретации, в подтик за инвентивни аналитични разрези, което го прави равностоен партньор в интерсубективния диалог с класическите и модерни хуманисти, в нестихващия му разговор с колосите на човекознанието и светопознанието. Оттук и влиянието, което Св.-Иговата мисъл упражнява върху съвременниците – не само принадлежащите към професионалната литературоведска общност, но върху много по-широки слоеве – от ученици до академични изследователи, от тесни литературни и философски образовани специалисти до юристи, лекари, инженери. Като той винаги е изповядвал и „практикувал“ убедеността, че „Хората трябва да бъдат равнопоставени дори за да разберат, че не са равни“[9]. И като същински благородник никога не е демонстрирал своето превъзходство, напротив, раз-даваше своите духовни капитали дискретно, „между другото“.

Следвайки примера на д-р К. Кръстев и Б. Пенев, по-младият им колега също е дълбоко убеден, че голямото изкуство не може да бъде рожба на дребнаво скроени, на малки по духовен мащаб личности. И съвсем естествено литературоведът създава приятелства с авторите, чието творчество изключително много цени и проницателно тълкува. Забележете: първите му две по-зрели критически работи на едва 20-годишния ценител са от 1965 г. – за „Отсъствие“ на Ник. Кънчев и за критиката на Ив. Мешеков – класици на модерната българска поезия и критика, които обаче са остракирани, обявени за „неудобни“ от тогавашната културна политика. За да пишеш за Кънчев и Мешеков по онова време, се изискват не само адекватни оценъчно-тълкувателски инструменти, но и интелектуална смелост.

Нужно е да се подчертае, че топлите дружески отношения тръгват тъкмо от литературата. Приятелите му първо „издържат“ теста на критика, „удовлетворяват“ оценъчната му мяра и едва тогава навлизат във всекидневния му интимен свят.

Но най-важното е, че общуването с Далчев и Багряна, с Емилиян Станев и Иван Динков, с Иван Цанев и Петър Алипиев, с Николай Кънчев и Златомир Златанов, с Виктор Шкловски и Йован Христич, с Васко Попа и Иван Лалич затвърждава една от обичаните тези на критика, че литературата, творчеството е автономна и независима духовна институция. А фундаментално призвание на изкуството е да създава духовни общности. Особено литературата, казва неведнъж Игов, създава най-обемната човешка общност и най-трайната.[10]

За разлика от плеяда други литературоведи, които, започвайки като рецензенти, се отказват от неспокойната и конфликтна зона на оперативната критика, Св. Игов и когато се занимава с литературноисторически и теоретически теми и проблеми, е дълбоко потопен в съвременността. И обратно, съвременните литературни явления той разполага в пълноводието на традицията. Именно това уникално съчетание на неизменно будните критически сетива с богатството на литературноисторическото знание го налагат като един от онези редки представители на българската интелигенция, превърнали личното си критическо дело в споделен размисъл за националната, за човешката съдба. Онези, които отстояват не само с творческата, но и с житейската си биография разбирането за критическото служение като „съвестта на литературата“.[11]

Въпреки многобройните режисирани опити в десетилетията преди 1989 г. да откажат най-даровития критик сред младите от оперативна оценъчно-интерпретаторска работа, в ретроспективен дух той ще направи следната равносметка: „Точно това обаче не можех да приема – не от някакъв дълг към критиката, а от дълг към самия себе си. И колкото и да е парадоксално – именно това ме спаси. Не отстъпвах именно оттам, откъдето искаха да ме изхвърлят. И на старини разбрах стиха на Хьолдерлин, който бях обикнал още в младини: „Където расте опасността, расте и спасението“. Правех това, разбира се, не от някаква любов към Ницшевия „опасен живот“. Но го правех все пак заради тръпката на предизвикателството – предизвикателството не като поемане на житейски риск, а като желание да се реши интелектуална задача. И казано най-простичко – като желание да пиша „най-хубавата“ критика за трудни книги и автори. И се състезавах не с церберите в литературата, нито с колегите си, състезавах се със себе си, макар че не смятам литературата за състезание дори „със себе си“.[12] Наистина силни думи, изповядващи как се отстоява критическото поприще като житейска съдба – всеки ден, неуморно, честно, въпреки всичко.

Изданието, с което задълго се идентифицира Св. Игов като негов главен редактор, е „Език и литература“. Той е човекът, който отвори списанието към световните хоризонти на модерната хуманитаристика; който откри и окуражи редица тепърва заявяващи се в литературното поле изследователи, наложили се с времето като безспорни авторитети; който завърна към заслужено внимание цензурирани или забранявани имена и творби; който осигури континуитета между „преди“ и „сега“; който издигна приемствеността във върховен принцип, превръщайки го в модерно европейско издание, синхронизирано със световния литературен процес.

Всички тук присъстващи знаем, че „История на българската литература“ е Св.-Иговата opus magnum и opus vitae. Показателно е и че най-многобройните доклади са посветени на Историята. Литературоведски подвиг в контекста на усилията на редица авторитетни имена на територията на литературноисторическото от края на XIX век до днес. Както често се случва, съдбата на колосалните трудове в сферата на хуманитаристиката (и не само) е драматична, изпълнена с трудности, скандални обстоятелства, рестрикции от страна на конюнктурно-властовия контрол.

Съчетавайки авангардните литературоведски идеи и теоретико-методологически принципи с „консервативното“ каноностроителство, Св.-Иговата История е най-представителната българска книга, придала образно-наративна плътност и аналитико-интерпретаторска дълбочина на историческия ход на националните художествени явления.

Както в този труд, така и във всички останали Св. Игов притежава дарбата да именува, да дефинира явленията, да постулира законите на литературното развитие. Неговите литературноисторически съждения често пъти се отливат в запомнящи се формули, в трудно заобиколими максими.

А формулата, която той дава за д-р-Кръстевата критическа и редакторска дейност като вървяща пред литературата, е валидна за самия него. Макар че е сред най-задълбочените литературни историци, Игов е изследовател, който върви пред литературата, пророчески чертаейки нови пътища, неочаквани перспективи.

Забележително е, че в собствените му авторефлексивни представи той превежда „не просто като преводач, а преди всичко като критик“[13]. В преведеното от Бранко Милкович и Васко Попа, от Миодраг Павлович и Йован Христич, Иво Андрич и Т. Елиът Игов, чрез пред- или следговарящите коментари изразява собствените си модерни възгледи за литературата. Но с преводите си той изпълнява и своя дълг на литератор, чувстващ се отговорен за процесите и равнището на цялата българска литература – да направи своевременни ред големи постижения от световната култура. Колосална е работата на Св. Игов, свързана с творчеството на Иво Андрич. Той е литераторът с най-голям принос за популяризирането, рецепцията и интерпретацията на наследството на първия балкански нобелов лауреат за литература. За проф. Игов животът, творческите прозрения и етосът на големия писател са не само десетилетна изследователска тема, но възможност за изповядване на собственото критическо и естетическо кредо, на плуралистичната литературоведска методология, на глобалистките интелектуални тези и хуманистични визии за трагически белязаното балканско историческо битие.

А малкото му на брой чисто теоретични есета впечатляват с оригиналността, новаторството и смислопродуктивността на идеите, които прокламират. Чрез есетата си ученият инспирира създаването на цели литературоведски дисциплини, задава в конспективен вид цели изследователски полета. Не познавам друг толкова синтетичен и в същото време концептуално-теоретичен текст, посветен на критиката, на нейната същност и функции от „Поетика на критиката“ (1978 г.), където в самото начало на 80-те години на миналия век Св. Игов в типичния за него есенциалистки дух формулира, че критиката – не само литературната, а и на несловесните изкуства – „е метаезикът на културата“[14]…

Разбиращ литературата като създаване на светове, смисъл и ценности, а критиката като човекознание, Св. Игов във всички свои професионални опити – от краткия анонс и рецензентската бележка до „тежкия“ литературноисторически корпус – до последния си дъх на естетически съдник се вълнува от „най-важните неща“, възхищава се и оценява литературата „според критерии, които съчетават истината, красотата и доброто, колкото и подобни понятия да изглеждат абстрактни, многозначни и неясни. Самият факт, че калокагатията е създадена още в Античността показва, че хората са имали съзнание за някои идеали, към които трябва да се стремят. Тези хуманистични идеали никога няма да загубят смисъла си“[15], въплътени именно в литературата и изкуството като автономен свят. Светът, в който той диша, живее, съществува всеки ден и всеки час, но и всяка минута, всеки миг. И неслучайно Св.-Иговият свят, макар и изпълнен с безутешността на историческия опит, ни потапя в светлините на надеждата, доброто, обичта, в „абсолютния и непоклатим политеизъм на красотата“. И тъкмо поради това остава неуязвим, надвременен. Името му тежи по всички етажи на съвременното ни хуманитарно образование и култура като никое друго. Дори да не е институционално узаконен, неговият авторитет е публично легитимен, обществено признат. Доказваме го по безусловен начин всички тук присъстващи.

Сред най-ярките представители на нерегламентираната институция на третата, духовната аристокрация в съвременна България, чиито заслуги не са нито наследени, нито купени, а се дължат на собствения творчески труд, с живота си творчество Светлозар Игов ни показа, че знанието е свят, но и път, състояние, но и търсене на смисъла и „последните основания“ на човешкия живот.

Ако перифразирам Джани Ватимо, ще кажа, че българските поколения (докогато ги има) могат да се доверяват не само на вечно актуалния репертоар с представителни национални и световни книги, които Светлозар Игов чете, но най-вече на вечните им прочити, които той сътворява.
Защото литературата е домът, животът, светът, в който триумфира Светлозар-Иговият Дух.
Убедена съм, че в следващите няколко дни ще се вълнуваме, ще преживяваме отново и отново заедно неговите ненадминати проницания, неговите непреходни дарове.

[1] Игов, Св. Призори. Корица. С., 1988.
[2] Игов, Св. Иван Мешеков. Портрет в мемоарна рамка. Ръкопис.
[3] Игов, Св. Завръщането на Иван Мешеков. – в: Иван Мешеков. Критикът-артист. В. Търново, 1993, с. 12.
[4] Игов, Св. Завръщането на Иван Мешеков. – в: Иван Мешеков. Критикът-артист. В. Търново, 1993, с. 13.
[5] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 134.
[6] Игов, Св. Привечер. С., 1990, с. 364.
[7] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 24.
[8] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 283.
[9] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 173.
[10] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 134.
[11] Игов, Св. Призори. С., 1988, с. 91.
[12] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 165.
[13] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 227.
[14] Игов, Св. Поетика на критиката. // Хуманизъм и творчество. С., 1981, с. 14.
[15] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. търново, 2017, с. 304.