С Миленко Йергович разговаря Недим Сейдинович
Ако трябва да изброим всички книги на хърватския писател Миленко Йергович, ще ни е необходимо наистина доста място (над 40 заглавия). Авторът на „Сараевско Марлборо“ и „Орехови двори“ поддържа редовни рубрики в пресата, където прави дисекция на актуални обществени теми, a като ревностен читател пише и рецензии за нови книги, често насърчавайки младите автори. Пише също отзиви за музика или изобразително изкуство. За себе си казва, че е „единично явление”.
С Йергович разговаряме в познатия белградски кафе-бар „Азра“, любимото му място, когато е в столицата на Сърбия. А това не се случва рядко. И някак си сравнението се натрапва само: това, което е Джони Щулич за югославския рокендрол, това е и Йергович за „сърбохърватската“ литература.
В едно отдавнашно интервю говорите за идванията си в Белград, за граничните служители и рецепционистите в хотелите, които ви възприемат като „горд чужденец“, говорещ перфектно „техния език“. Междувременно в Сърбия творчеството ви е вече почти домашно. Може ли да се каже въпреки всичко, че се възстановява някакво общо (екс)югославско културно пространство?
Като начало спрях да отсядам в хотели в Белград и започнах да ползвам предимствата на онова, което се нарича „временен наем“, наемайки винаги една и съща квартира. Това е още една крачка към „одомашняването“. Използвам сръбски мобилен оператор, понеже роумингът между Сърбия и Хърватия е по-скъп – знам това, понеже го проверих лично с мобилния си телефон – от роуминга между Хърватия и Беларус или Хърватия и Украйна. В този смисъл единствената страна, в която е по-скъпо от Сърбия, е Черна гора.
Що се отнася до „фантомното“ общо културно пространство, нещата са много прости. Искаме или не, това общо културно пространство съществува, защото съществува общ език, съществува общ културен и исторически опит, независимо какъв е той.
Всички хора, които живеят на територията, да кажем, между Сутла и Тимок, поне между Сутла и Тимок – нека оставим за малко настрани Словения и Македония, – са включени в това общо културно пространство и всички те участват в него. Не познавам никой, наистина никой, който въобще чете хърватска литература, а не чете, да речем, сръбски книги и сръбски автори. Има само хора, които не четат нищо, тъй че те не четат нито сръбски, нито хърватски автори. Да вземем т.нар. нисши слоеве, онези неграмотни и полуграмотни хора, или – би било може би по-добре – да вземем националистите, и то най-опасните, онези, които биха участвали с радост още утре в някоя следваща война, те също споделят общо културно пространство и съдържание. Хърватските националисти, които посещават редовно концертите на Томпсън[1], не слушат например Тереза Кесовия или Кичо Слабинац, музиката, която предпочитат те, се изпълнява от Цеца, Драгана Миркович, Стоя, Аца Лукас и все по-ниско в редицата. Значи и те споделят общо културно пространство със сърбите.
А какво свързва тези хора? И дали всички, които четат сръбска, хърватска и босненско-херцеговинска литература са маргинализирани, а онези, които слушат Цеца и Томпсън, са мейнстрийм?
Читателите са със сигурност маргинализирани, а онези, които слушат Цеца и Томпсън, са патриотични маргинали, които властите в Сърбия и Хърватия, наистина по различен начин, обичат да представят като патриотичен и обществен елит. Според хърватската президентка това вероятно е и единственият елит. Тя е просто влюбена в тази обществена прослойка. Дори си мисля, че от нейна гледна точка в тази любов има смисъл, доколкото печели изборите благодарение на нея. И не защото тази обществена група е мнозинство, а защото представлява елита на обществото, персонифициран от Католическата църква и консервативните идеали на мълчаливия селски и крайградски свят.
Този „мълчалив, консервативен, селски и крайградски свят“ не е ли мнозинство в Сърбия и Хърватия?
Да, при това формите на техния консерватизъм не са фиксирани. Преди десетина години мнозинството в Хърватия гласува за Социалдемократическата партия. Но те не гласуваха за СДП, защото са леви, а защото междувременно станаха десни – техният консервативен идеал не е политически. Те гласуват за политиците, както биха гласували за телевизионните и естрадни звезди. И в Сърбия, и в Хърватия е така. Онези, които гласуват за Сръбската прогресивна партия и за Вучич, преди 16-17 години гласуваха за някаква демократическа партия или за Демократическата партия на Сърбия. Нито в едната, нито в другата страна тази преобладаваща прослойка има фиксирани идеологически и светогледни убеждения. Те дори не са непременно националисти. Мнозина от тях са националисти по същия начин, по който са хетеросексуални. Просто е срамно да си „педераст“ и затова се представяш като хетеросексуален. Такова е според мен политическото съзнание на Балканите днес.
Един тукашен философ бе казал, че в Сърбия е непоносимо леко да станеш националист…
Съгласен съм, но това е характерно не само за Сърбия, а и за цяла бивша Югославия с изключение на Словения. Единствено Словения – независимо дали отива вляво, или вдясно – не се вписва в тази картина.
Що се отнася до мейнстрийма, може ли да се каже – с оглед на впечатляващото ви творчество, че сте мейнстрийм писател в Хърватия?
Това е tricky въпрос и ще ви кажа защо. През последните 25 години нито една моя книга не е споменавана в нито една от културните програми на хърватската телевизия. През тези 25 години никога не съм гостувал в предаване, в което да се говори за моята литература. А през последните петнайсет години, с изключение на гостуването ми в предаванията на Александър Станкович, лицето ми се е появявало по ХТВ само в полицейската рубрика „търси се”. Така например веднъж бе излъчено специално предаване, което бе посветено на предполагаемата ми симпатия към Дража Михайлович. Освен това от всички съществуващи литературни награди в Хърватия съм получил само една – „Ксавер Шандор Джалски“, при това преди 25 години, когато все още не бяха наясно кой съм и какъв съм. От тази гледна точка не само, че не съм мейнстрийм, но дори не съществувам или поне се полагат сериозни усилия от страна на мейнстрийма да ме превърне в несъществуващ.
От друга страна, ще чуете много често сериозни хора, например някои професори във Философския факултет в Загреб или представители на т.нар. културен и литературен елит, да ме определят като важен, голям писател. В тези случаи книгите ми се изтъкват като върховно постижение в съвременната хърватска литература. Тъй че в основата си нещата са парадоксални и на вашия въпрос няма отговор. Може да се каже едновременно, че съм мейнстрийм и че ме няма. Обаче всички имат някакво мнение за мен. В този случай да имаш мнение, означава същото като да имаш задник.
А какво е онова, което пречи на мейнстрийма да ви отдаде заслуженото според мен признание?
Вероятно различни неща, но като цяло пречи това, че съм различен. Просто съм различен. Това различие може да се отнася до какво ли не. Най-вече и преди всичко не съм част от никоя група. Не принадлежа към групата на десните хърватски писатели и националисти. Те ме презират. Не принадлежа към групата на левите хърватски писатели и антинационалисти. Те също ме презират. Аз съм си аз, ето ме. Особено явление. По някаква случайност споделям с тях едно и също пространство и при това нямам никакъв проблем със собственото си изключване, нито пък имам особено желание да е другояче. Всяка култура и всяка литература ограждат и дефинират собствената си територия, обособяват се. Определят своите важни писатели, важните си творби, определят собствения си културен и литературен живот. Хърватската литература, онова, което представлява нейният мейнстрийм, се опитва да се определи така, че аз да остана извън нея. И това е добре за мен. През целия ХХ и началото на ХХI век хърватската литература и култура са се определяли най-често негативно, те са дефинирани посредством това, което не са, а не чрез онова, което са. И така са ограждали своята имагинерна територия. В противовес на хърватския изолационистки подход, през ХХ век сръбската култура е експанзионистична, тя се опитва непрестанно да приобщи и онова, което се случва извън нейния обсег. В политически план експанзионизмът е нещо лошо, знаем го от опит, но като културен обхват и желание да се дефинира собственото културно поле е положителен. Ако искате да кажете, че Меша Селимович и Иво Андрич са сръбски писатели и определите сръбската литература от онова време така, че да ги включите в нея, само печелите. Хърватите са определили литературата си така, че тя да обхваща всичко останало, но не и Иво Андрич. Ето защо днес е тъй смехотворен и назадничав опитът на хърватската литература да вмести Иво Андрич – заради копнежа по Нобеловата му награда – в нещо, към което той не принадлежи по простата причина, че е предварително изключен оттам. Опитът да се мародерства над трупа на Андрич е едно от най-отвратителните неща в съвременната хърватска култура.
Различията между вас и десните литературни кръгове са очевидни. Какви са разликите между вас и левите литературни кръгове в Хърватия?
С левите литературни кръгове споделям минимални политически убеждения, нищо повече от това. Всичко останало, което са те, аз не съм, и обратно. Понеже литературата все пак не се определя единствено от политическите убеждения на автора. Нито пък от политическите убеждения на читателите. В хърватския случай единствената разлика между левите и десните в литературата е в тези минимални политически убеждения и в това, че едните гласуват за Хърватската демократична общност и не искат да четат Драган Великич и Светислав Басара, доколкото не четат и нищо друго, затова пък с удоволствие слушат Цеца; а другите, левите, ще прочетат, доколкото четат, Великич и Басара, ще се изфукат с факта, че са ги прочели и това ще е израз на тяхното свободомислие и на голямото им левичарство, към което аз имам симпатии, но нищо повече. Но щом дойдат на власт, т.е. щом бъде избран техен министър, не се различават и от най-черната десница. Периодите, през които в Хърватия е имало леви министри на културата, са значително по-лоши от сравнително по-дългите промеждутъци, когато културата е управлявана от десни министри. И което е особено важно: не са по-малко нетолерантни, националисти и сектанти. По дребни далавери, клиентелизъм и уреждане на свои хора, братовчеди и лели, левите министри бяха далеч по-добри.
Изразихте интересна теза за т.нар. интегрални фашисти, които са „декоративно леви“, а всъщност имат тоталитарен поглед към света и не понасят хората с различно мнение, макар и само с различен нюанс. Кого по-точно имахте предвид?
Имах предвид мнозина. Имах предвид най-общо оная порода хора, които се кичат с левия фолклор, а всъщност са фашисти. Те мислят, че лявото е в това да носиш фланелка с лика на Че Гевара, да водиш разговори за 1968-а, да четеш Варуфакис и да се потапяш в червения фолклор, но не и да търсиш някакво истинско съдържание. Тоест нищо съществено, нищо наистина ангажиращо. Само фолклор.
Как гледате на феномените югоносталгия и „титосталгия“, които съществуват във всички страни от бивша Югославия?
Това ме дразни от самото начало. А с течение на времето понятието югоносталгия се вкаменява, което ме изнервя още повече. Първо, Югославия не е нещо, по което е разумно да си носталгичен, и причините за това са очевидни. Това не беше свободна социална и политическа общност. В Югославия нямаше елементарни граждански свободи. През 80-те години се борихме и подписвахме петиции за отмяна на член 133 от Наказателния кодекс, т.е. на т.нар. вербален деликт. Не може да си носталгичен по страна, в която вербалният деликт е премахнат три или четири години преди нейното изчезване. Второ, има нещо, което се отнася до елементарното човешко себевъзприемане. Нормално е да сме носталгични, да сме сантиментални към своето минало. Нашият сантимент е свързан с онова, което се нарича „оптимизъм на спомените“. Всичките ни спомени са разкрасени. Спомените за Югославия са ужасно разкрасени. Но това всъщност не са спомени за Югославия, а за нашето собствено минало. Забравили сме, че ни е било досадно или страшно, забравили сме, че сме били загрижени, че ни е болял зъб, че сме били болни, че сме имали ужасни родители, че в училище е било също ужасно, че сме имали слаба бележка по математика, която е трябвало да поправим… Забравили сме всичко това, останали са само хубавите неща. Просто такава е конструкцията на човешката памет. По-малко недостойно е да си жертва на недъзите на собствените си спомени. В тази Югославия прекарах петнайсет месеца, отбивайки военната си служба, a служенето в ЮНА бе комбинация от затвор и лудница. Днес има носталгия по онези войнишки дни, а това е по-безумно от всичко.
Но ако оставим настрана това, че Югославия бе лоша, непрактична, несвободна и опасна за своите граждани страна, трябва да кажем, че за човек, който се интересува от култура, който чете, слуша музика, гледа филми – бе добре да живее в едно много по-голямо пространство от това на днешните ни държави. И тази несвободна Югославия бе по-интегрирана в Европа и света, отколкото която и да е от днешните постюгославски страни, включително Словения. Оня, който беше читател в Югославия, беше читател и в Европа. Неговият свят бе европейският свят. Днес сме паднали с десет етажа по-ниско в културната, интелектуалната и всяка друга сфера, спасява ни само това, че сме част от дигиталното интернет пространство и това ни позволява да комуникираме със света. Ако не беше компютърът, щяхме да си живуркаме като в Албания на Енвер Ходжа, с тази разлика, че нямаше да ни измъчва Албанската партия на труда, а провинциалните таблоиди. Ако не бяха компютрите и интернет, таблоидите биха били нашият ад. Съществува извънредно голяма разлика между днешните ни държави и Югославия, и тя е в полза на Югославия. И все пак, повтарям, не мога да съм носталгичен по такава страна и такова общество. Защото носталгията по Югославия е също носталгия по военната служба в ЮНА. А за мен ЮНА, след математиката в основното и средното училище, е най-страшното преживяване в живота ми.
На регионални журналистически или неправителствени конференции представителите на бившите югорепублики често се надпреварват да докажат, че при тях ситуацията е най-зле. Откъде идва желанието за подобна изключителност?
Пътувайки из страните на бивша Югославия, човек отива накъде за ден-два, три, седем, десет, петнайсет… Дори да остане два-три месеца, той е страничен наблюдател и не е особено загрижен, тоест не го занимават чак толкова местните проблеми и местните методи за тормоз. Човек е винаги най-изтормозен в своята малка република, в малкия си град или паланка и му се струва, че в другата паланка, отвъд границата, е много по-добре. На мен например ми е много по-добре в Белград, отколкото в Загреб. Дори мисля, че и обективно тук е по-добре, по простата причина, че Белград е по-голям от Загреб, а самият мащаб носи нещо положително. Но чувството, че тук ми е по-добре се отнася повече до факта, че не съм оттук, че гледам на Вучич, тъй да се каже, като на живописно явление от екрана, а не като на някой, който има влияние върху моя живот. Когато трябва да намеря начин да мина през белградския Площад на републиката и да открия някоя улица, по която може да се върви, за мен това е особена авантюра, случва ми се веднъж на три-четири месеца, а не всекидневно. Аз не пътувам с белградския градски транспорт, преживявам задръстването на Бранковия мост веднъж годишно. За белградското, сръбското и войводинското отчаяние узнавам от свои приятели и познати и тогава го сравнявам с моето отчаяние, с моя песимизъм. Собственото отчаяние е винаги по-силно от чуждото. И това е един много интересен феномен. Докато националистите, дори когато осъзнават, че положението в страната им е зле, винаги се утешават с факта, че в Сърбия е още по-зле, или че в Босна е още по-зле, или че в Хърватия е още по-зле, на антинационалистите им се струва, че в Сърбия е по-добре, че в Босна е по-добре. Казват, че в Босна има най-малко три национализма, а три национализма тежат по-малко от един. На хората в Босна обаче им се струва, че три национализма тежат повече от един. Всичко това е разговор между хора, които не са в състояние да разговарят, понеже не могат да напуснат собствените си ситуации на изнудвани и шантажирани люде.
И все пак колегите от региона ще трябва да признаят, че Сърбия има най-лошите таблоиди. Какво си мислите, като дойдете тук и ги видите по будките или ги разлистите, за какво става дума всъщност?
Първо, вестниците в Сърбия са по-добри, отколкото в Хърватия. В Сърбия има и вестници, които не са таблоиди. Вярно е, че в Хърватия няма вестници като „Информър“ или „Сръбски телеграф“, но и там т.нар. мейнстрийм вестници са в голяма степен булевардни. Изглеждат и функционират като такива, а и се занимават немалко с булевардни теми. От друга страна, в Сърбия има два-три сериозни вестника и е съвсем маловажно дали им симпатизираш политически, или не. Мисля, че точно това е, което прави възможно в Сърбия съществуването на тези еднократни журналистически таблоидни лудости… Завчера минах покрай една будка и видях на първите страници отрязани човешки глави. А отдолу нищо, няма заглавие – убили, заклали… Струва ми се, че подобно нещо не може да се види вече никъде, освен в Сърбия. А ако на някой някъде изобщо му хрумне да сложи на първа страница нещо подобно, то ще бъде забранено от някакъв съвет по пресата или от институт за журналистическа етика.
В някои западни страни Вучич е приеман – подобно на Милошевич преди време – като фактор за регионалната стабилност. Същевременно неговите медии бълват националистическа омраза, такава е и инфраструктурата на правителството му – антидемократична и антизападна. Как си обяснявате този феномен?
Сръбското общество и публична среда се основават на поредица от парадокси. Булевардна преса и полуавторитарна власт – това е парадокс. Парадоксално е също, че в Сърбия има само три градчета, в които Сръбската прогресивна партия не е на власт, а същевременно властта се бори тъй ожесточено срещу опозицията. Това е налудничаво. Сръбското общество, т.е. обществото, което създава и проектира тази власт, е ултраконсервативно, а министър-председателката Ана Бърнабич е жена със сексуална ориентация, която е едва ли не незаконна. В Сърбия е немислимо, както впрочем и в Хърватия, за една гей двойка да има дете, а президентът на Сърбия изпраща честитка на премиерката, задето партньорката ѝ е родила дете. Дали това е позволено само на нея!? Съществува ли вариант да е приемливо и за някой друг? Не, не съществува. И това е парадокс. Когато Ана Бърнабич стана министърка, и особено когато бе избрана за премиер, вярвах, че във всеки случай ще стане нещо добро. Просто хората, тази дива маса, ще кажат окей и ще говорят за нея въз основа на това какъв министър или премиер е, а не на базата на сексуалната ѝ ориентация. Мислех, че нейният избор ще успокои ситуацията и ще промени отношението към тази малцинствена група. Нищо подобно не се случи, дори не и приблизително. Случи се само това, че гей ориентацията на Ана Бърнабич бе приета от всички, никой няма проблем с нея, дори епископите. Но последното важи само за нея и за никой друг. И това също е нечуван парадокс. Парадоксално е още, че хората пишат върху банкнотите, че Косово е Сърбия, a забравят какво означава това – че близо два милиона албанци са също Сърбия. Ако и те са Сърбия, тогава като начало, приятелю, си длъжен да представиш половината от вечерния осведомителен бюлетин на албански език, като позволиш на независими от теб албански журналисти да го редактират. Длъжен си да направиш двуезични всички публични надписи в Сърбия.
Говорите за Косово и отношението към албанците. Може ли да се каже, че своеобразният културен расизъм към косовските албанци не е само монопол на Сърбия и сърбите, а е част от общата култура на „народите“ в бивша Югославия?
Това е важен въпрос. В това питане има бомба, която можеше да унищожи Югославия. То е също показател, че идеята за югославското единство беше дефектна, незавършена, корумпирана, пресилена, фалшива… Всеки албанец и всеки унгарец трябваше, именно трябваше, да знае нашия език. Всеки албанец и всеки унгарец го учеше в училище, докато не го научи, a после попадаше в ЮНА от трън на глог, заради недостатъчното си познаване на сърбохърватския. Никой от нас, от мнозинството, не трябваше, нито пък можеше, макар и факултативно, да учи в училище унгарски или албански, македонски или словенски език. Ние не знаехме нищо за тях и нищо не искахме да знаем. За Югославия това беше много по-голям проблем, отколкото идеята за обща културна сцена. Всъщност косовските албанци бяха важен фактор и представляваха част от югославската културна сцена, само ако владееха съвършено или почти съвършено нашия език. Или ако бяха превеждани – като поети или прозаици – в Югославия, т.е. в Сърбия. Нека уточним, извън Сърбия албанците не бяха превеждани, както не са превеждани и днес. В Хърватия е преведено само едно антисръбско есе от големия албански писател Исмаил Кадаре, това е, доколкото си спомням, единствената книга, преведена от албански в Хърватия през последните две и половина десетилетия. От една страна, хърватската държавна политика се застъпва за правата на албанците в Косово. Хърватия призна Косово. Ако от едната страна стои албанското становище, а от другата – сръбското, хърватите винаги ще вземат страната на албанците, но ако трябва да се преведе книга, стихотворение или нещо друго, тогава се оказва, че този свят просто не ги интересува. Не ги интересува дори повече, отколкото по югославско време.
Споменахте Вучич. Дали ви е интересен той като литературен образ?
Имам проблем с Вучич като литературен образ, струва ми се, че той е прекомерен от всяка гледна точка. В подобно прекаляване няма образ, нито възможност за разказ. Неговата плачевна жестикулация, капризната му жестокост, и тази, не ме разбирайте погрешно, почти женска докачливост са нещо, с което не мога да се справя нито като гражданин, макар и чужд, нито като писател. Като казвам женска докачливост, надявам се, не трябва да обяснявам, че има и мъжка докачливост, която не е по-добра или по-лоша от женската, а е просто различна. Това, че докачливостта му е женска въобще не е смешно, просто ме смущава и не ми позволява да мисля за него като за литературен образ. Ако въобще бих писал за някой от обкръжението на Вучич, мисля, че това би била Ана Бърнабич. Тя е жена с вроден граждански кураж, готова да принадлежи към презряното и деградирало социално малцинство, да се различава, да не е по мярата на чаршията. Но ми се струва, че с нея се е извършила голяма и трудно обяснима трансформация. От времето, когато беше министър, и после, когато стана министър-председател, та до днес, тя промени своето говорене и отношението си към обществените ценности. Промени се и нейният темперамент. В изявите си заприлича на Вучич. Това е много интересно, като се има предвид предишната ѝ позиция.
Ако ви разбирам добре, за Вучич няма място в сериозната литература?
За някой писател може и да има, но не и за мен. Може би Миодраг Булатович би успял да направи от Вучич литературен герой в своя най-добър период. Или да кажем, това вероятно ще прозвучи странно – Кърт Вонегът. Може би той би направил от него някакъв интересен чудак. Аз не виждам Вучич като литературен герой. Моите чудаци са обикновени, всекидневни аутсайдери. А Вучич е изцяло изкуствено явление, каквито всъщност има в литературата, но не и в реалността. Не бих се изненадал, ако разбера, че всъщност Александър Вучич не съществува.
В едно интервю говорите за двата куфара, готови за път, в които трябва да държим всички важни неща и спомени, защото съществува голяма опасност всичко останало да бъде изгубено. В сборника „Сараевско Марлборо“ разработихте тази теза на Джумхур. Имаме ли сега къде да отидем, да избягаме, като се имат предвид лошите новини, идващи от света?
Само преди десет години споделяхме обща мечта за европеизиране на нашите страни. Междувременно нещата се промениха радикално. Светът доста се балканизира. Когато гледам и слушам Доналд Тръмп, изпитвам същата емоция, каквато изпитвах преди двайсет и пет години, а и днес, като гледам и слушам Шешел. Те си приличат ужасно, не толкова физически, макар че и физически не са съвсем различни, колкото по начина, по който говорят, и емоциите, които предизвикват. Приличат си и по това, че постоянно преминават границите на благоприличието, границите на възможното и на обществено приемливото. Шешел е осъден военнопрестъпник с работно място в Парламента на Сърбия, което все пак не е особено висок пост, докато Доналд Тръмп е президент на Америка, което значи донякъде и президент на света. Доналд Тръмп е светът. Това означава, че Америка, поне чрез своя президент и всичко онова, което представлява той и което метастазира, се е превърнала в Балканите. Ако Америка се е балканизирала, тогава няма къде да се избяга от Балканите. Може и да не е много разумно да се бяга от Балканите сега. Вярно, Америка е величествена, понеже успява вече години наред да държи юздите на Тръмп, което показва силата на една истинска демокрация, но от друга страна, нещата са тревожни.
И все пак хората отиват на Запад, а резултатите от този „екзодус“ са обезпокоителни? Това е характерно за всички наши страни.
Тъкмо младите хора напускат. Всички отиват на Запад – и националистите, и фундаменталистите, и религиозните маниаци от всякакви верски деноминации. Никой не отива в центъра на своята вяра, освен ако не воюва за ИДИЛ или за Русия. Хората масово напускат тази територия най-често поради невъзможността да проектират собствения си живот така, че да видят как през следващата година ще е по-добре. Мисля, че заради това хората си тръгват и от тази гледна точка ги разбирам напълно. Пред тях стои постоянно проекцията, че ще бъде все по-зле и по-зле, и по-зле. Дори да е по-добре, ние нямаме усещането, че това е така, понеже се страхуваме за следващата година. Не нека все пак кажем ясно, че през последните петнайсетина години много неща в нашите страни се подобриха, макар да не забелязваме това.
Бежанците в Европа ли са всъщност новите варвари от легендарното стихотворение на Кавафис, без които не знаем „какво ще стане с нас“? Дали Европа днес е общност, която може да бъде пример за останалите, или е по-скоро един залязващ свят? Макар че евроизборите спряха поне отчасти, както смятат мнозина, възхода на крайната десница, силата на тези партии е все пак несъмнена. Изборите в Дания показаха тревожна тенденция: „доминират“ левите, които обаче също водят антимигрантска политика.
Първо, не съм сигурен, че терминът „бежанец“ е адекватен. Тези, които бягаха от войната в Сирия, са бежанци, но онези, които идват от различни части на Африка и други страни в Близкия и Среден изток, за да търсят по-добър живот в Европа, са хора, които се опитват да станат гастарбайтери. Те са преселници, но не и бежанци. Проблемът е там, че през последните няколко години ние криминализирахме хората, които търсят по-добър живот. И които се изселват по икономични причини. Изведнъж това стана позорно. Трябва да призная, че това е много тревожно, дори що се отнася до дискурса на инак съвсем коректната Ангела Меркел. Тя също започна да прави разлика между военните бежанци и икономическите мигранти, като вторите ѝ станаха съмнителни. Стремежът към по-добър живот и желанието да отидете някъде, където ще живеете по-добре, ще печелите повече и децата ви ще са по-добре, е най-нормалното нещо на света и то е записано във всички наши семейни истории. Всички сме заминавали нанякъде, нашите бащи или прадядовци… Европа е съставена от такива хора. И как изведнъж това стана проблем? Очевидно е, че този проблем бе продуциран от поредица информационни кампании и контракампании и че самата Европа създаде сериозен проблем по време на тази бежанска криза. Тя проблематизира собственото си възприемане, както и възприемането на хората, които идват, преминават, заминават… Създаде се плодотворна почва за опасни типажи като Виктор Орбан. Той е опасен, понеже действа инфекциозно, заразно. Вярно е, че големите зарази в Европа никога не са тръгвали от малка страна, а Унгария е все пак малка страна, но независимо от това, нещата не са приятни и безобидни.
Датският премиер само потвърждава колко модно и модерно е да бъдеш срещу другите и различните. Ние на Балканите познаваме много добре хората, които се държат по този или подобен начин. Идва ми наум хърватският министър на културата Антун Вуич, ляв човек, социалдемократ, който бе идеологът на СДП. След като през 2001 г. отидохме за наша сметка в Нови Сад за Фестивала на алтернативната литература, той организира пресконференция, на която ни провъзгласи за национални предатели, понеже сме се осмелили да отидем в Сърбия, преди тя да е върнала ограбените през войната хърватски ценности. Той бе иконата на хърватската левица. И просто му бе изгодно да монтира мишена на нечие чело, тъй като това му донесе известна популярност. Вярно, тази стратегия се оказа напълно погрешна, понеже идеята, че ще победиш националистите с национализъм претърпя пълен провал. В дългосрочен план подобни идеи навсякъде произвеждат провал. Неоспорим факт е, че частичното и партикуларно ляво ще се провали рано или късно по основните въпроси.
Доколко е възможно развитието на културата без държавна субсидия или финансиране от страна на чуждестранни фондове? Възможно ли е изобщо сериозната култура в нашия регон да се самоиздържа?
Разбира се, че не. При това не само на Балканите. Ако културата беше освободена от данъци, тогава нещата биха изглеждали другояче. Данъците служат за задоволяване на насъщните потребности на обществото, а културата е насъщна потребност. При условие, че общността съществува – било като нация, било като общност, обединена чрез езика, държавните граници и данъчната система. Идеята да се изостави и заличи културата от списъка с насъщните нужди на обществото, е хулиганска, по своите методи и цели тя принадлежи към методологията на Червените кхмери. Макар че в нашия случай това се определя като идеал на либералния капитализъм. Ако е така, тогава между либералния капитализъм и Червените кхмери няма никаква разлика.
Превод от хърватски: Иван Иванов
Миленко Йергович е роден в Сараево през 1966 г. Поет, разказвач, романист, есеист, драматург. Завършва Философския факултет на Университета в Сараево. От 1993 г. живее в Загреб. Издал е стихосбирките „Обсерватория Варшава“ (1988), „Учи ли някой в този град японски“ (1992), Himmel Comando (1993), „По заледения мост“ (1996), „Портиерът Шулц“ (2000), сборниците с разкази „Сараевско Марлборо” (1994) и „Каривани“ (1995), романите „Мама Леоне“ (1999), „Буик Ривера“ (2002), „Орехови двори“ (2003), „Рута Таненбаум“ (2006), „Бащата (2010), „Родът“ (2013) и др. Притежава рядката способност да превръща в история всичко, до което се докосне, прекрачвайки с лекота границите на жанровете, без да изневерява на вътрешната логика на разказа, стихотворението, романа или есето. Разказите и романите му са преведени на повече от двайсет езика. Публикуваното тук интервю е за седмичника Време, бр. 1484 от 13 юни 2019 г. Заглавието е на Портал Култура.
[1] Хърватският музикант Марко Перкович е известен с прозвището Томпсън, по името на неговия автомат от времето на войната за независимост на Хърватия.