Начало Галерия След фестивала БУНА във Варна
Галерия

След фестивала БУНА във Варна

Яна Костова
28.06.2024
427
Симеон Симеонов, „Стела“, фотография Александър Вълчев

Как се роди идеята за фестивал на съвременната визуална сцена във Варна? Какво послание носеше темата на тазгодишното второ издание? В какви пространства се осъществиха многобройните проекти? Какви са плановете за третата БУНА? Въпроси към организаторите и кураторите.

Организаторите 

Разговор с Ралица Герасимова

Бихте ли разказали предисторията на фестивала?

БУНА се роди през зимата на 2022 г., когато обмисляхме какво повече можем да направим за варненската, а и изобщо за българската сцена. В главата ми се заформи питането защо повечето жанрове в изкуството имат своите фестивали, награди и институции, а съвременната визуална сцена е сякаш встрани. Същевременно секторът се разшири многократно. Отвориха се независими пространства, увеличи се броят на участниците – артисти, куратори, мениджъри и други професионалисти. Така се зароди идеята за ежегоден фестивал на съвременната сцена, който да приобщи максимален брой нейни представители с цел общуване, създаване и дискусия.

Когато замисляхме фестивала, в екипа бяхме аз, София Димова и Калина Жечева, търсихме символика, която репрезентира града, мотивите, стоящи зад събитието, идентичността на нашия екип. БУНА във Варна е добре позната дума, често използвана, това са бетоните съоръжения в морето, които предпазват от вълни и оформят морския бряг. Буните във Варна са и конкретни локации. Оказа се, че първото значение на думата е остаряла форма в женски род на думата „бунт“. „Буни се“ е синоним на „бунтува се“. Това много се хареса на нашия женски екип. И ето ни, вече готвим Трета БУНА…

Още с първото издание към екипа се присъединиха Василена Ковачева, Пресияна Маринова, Евгения Михайлова, а след второто издание и Нели Вълчева (Галерия „Ларго“ във Варна). Неизменна подкрепа оказват Биляна Раева, Калин Кътев, Асен Иванов, както и представители на различни проекти и бизнеси във Варна.

Второто издание бе допълнително подкрепено от кураторката Ирина Баткова, артиста Александър Вълчев, поканен да курира и реализира намесите тази година. Както и от журито – Виктория Драганова, Маргарита Доровска, Рене Георгиева и Катрин Зингер.

Как протече първото издание?

Първото издание мина при голям ентусиазъм и много труд. Не само за екипа, но и за всички участници. БУНА е прекрасно изживяване, но то винаги се крепи на много труд и усилия. Затова и казваме, че БУНА е децентрализиран фестивал, в който всички участници са копродуценти.

„Природата на връзките“ е заглавието на второто издание. Какво послание отправяте с него?

Темата „Природата на връзките“, зададена от куратора на тазгодишното издание, е вдъхновена от екологията и околната среда, но през погледа на човека. Природата като естествен придатък на човешкото общество. Именно заради това и патрон на фестивала беше Юлиан Попов, министър на околната среда и водите в кабинета на акад. Денков. Темата проработи добре, имаше прекрасни форми на общуване в най-различни медии. Например изложбата на ИСИ-София с куратор Яра Бубнова обърна внимание на взаимовръзките на колектива със сцената. Проектът на галерия „Доза“ с художниците Арбнор Каралити и Юл Джафери и куратор Войн де Войн показа как младите косовски артисти изследват едновременно природата, екологията и кризите, с които се сблъскват. Изложбата на Ирина Баткова в ReBonkers разглежда връзките на жените с природата в екофеминистичен наратив. Всички намеси провокираха и изследваха връзките на градската среда и гражданите.

Имаше проекти за отношенията между човека и тялото му („Спалнята на Нево“, Галерия „Папийон“, куратор Андрея Гандева). Сдружение „Еклектик“ разгледа темата за самотата. Мария Македонска, участничка в „Резиденция Баба“, представи проект, който стимулира общуване и откровеност без социален контекст, всички излизаха от него облекчени и разплакани. Това е само малка част от всички 67 събития на фестивала.

Тази година имаше международно участие, но и голяма част от българските автори живеят в чужбина. От друга страна, присъстваха и не малко местни артисти. Различава ли се по характер изкуството, създадено у нас днес?

Естествено е в един нов фестивал да се засилва международното участие. Всъщност БУНА е чудесна възможност за базирани навън артисти да се срещнат с родната сцена, като по този начин създават нови мостове и сътрудничества.

Какво подготвяте за догодина?

Догодина искаме да развием още повече практиката на намеси в градската среда. Да поканим повече куратори и да разширим творческия екип.

Ралица Герасимова има богата професионална биография като експерт по култура с над 20-годишен опит в България, САЩ и Хаити. Била е преподавател в американски университет; участвала е в културни изследвания в Косово и Хаити, където се е занимавала с мониторинг на мисията на ООН. Завръщайки се у нас, продължава да се занимава с култура – организирала е над 30 изложби на български и международни артисти, създава програмата на ReBonkers и е артистичен директор на фестивала БУНА.

Изглед от изложбата „Природата на връзките“ в ReBonkers, куратор Ирина Баткова

Кураторите 

Второто издание на фестивала (24 май–2 юли) представи 67 събития, 188 артисти и 27 локации. Ирина Баткова беше куратор на изложбата в ReBonkers, а Александър Вълчев – на намесите в градската среда. В Дома на архитекта беше показана колекцията на Калоян Илиев-Кокимото, а софийската галерия „Аросита“ участва в БУНА с изложба с куратор Росица Гецова.

Как работихте с пространството и каква е неговата роля в изложбата, курирана от вас?

Ирина Баткова: Всички проекти, по които съм работила през годините, са се развивали или в избрани за тях места, или в съответствие с особеностите на архитектурата, сред която е трябвало да се осъществят. А работата с алтернативна на създадената за изложби среда е много трудна. Това са места със своя история и специфична енергия, в повечето случаи интериорите са сурови и въздействащи сами по себе си, както в случая на пространството на ReBonkers. То е изпълнено с характерни детайли – груби камъни и тухлени сводове с естествен цвят, тежки метални елементи – стълби, парапети, решетки, останали от предишните ползватели на този близо 200-годишен турски погреб. Всичко това може да бъде използвано, за да подсили посланието на една изложба, но също така може да съсипе работата на художниците – затова обектите, които се включват в такъв проект, окачването и осветлението трябва да бъдат много добре преценени.

Александър Вълчев: В цялото ми творчество като художник работата с пространството има водеща роля. Тя не е афиширана и самоцелна, но изключително важна при мисленето и осъществяването на произведенията ми, а също и за тяхното възприемане. Основна мотивация да бъда куратор на намесите в градска среда беше именно предизвикателството за работа с пространството във всички негови аспекти. Това са седем различни проекта, всеки един е на различен автор, изработен е от различен материал, ориентиран е към различна публика, ситуиран е в различна среда. Тук пространствата са не само архитектурни или природни, но също така социални, а всяко едно от тях е политически, икономически и исторически натоварено. Да се намери правилният контекст за всяка работа, като същевременно се съобразяваш с куп технически и обществени изисквания, без да ощетиш работата, беше истинско предизвикателство. В случая с градските намеси произведенията придобиват завършения си вид, само когато са в конкретното пространство, избрано от автор и куратор.

Калоян Илиев-Коимото: Пространството на Дома на архитекта във Варна е знаково за града, но въпреки това бе някак останало в сянката на миналото, а точно то бе отправна точка в първия реализиран от мен проект в тази къща от XVIII век – на първото издание на фестивала БУНА представих една „неофициална“ моя колаборация с Албрехт Дюрер, озаглавена Дюрер версус дюнер. По този начин произведенията на майстора на графиката от миналото се съчетаха с майстора на популярната култура в мое лице, за да се направи връзката между класическото високо изкуство и масовото популярно изкуство и да се скъси дистанцията между потребителите на едното и другото. Това беше началото, но архитектура от подобен тип не може да те остави безучастен и с края на проекта ми там, за който получих и наградата на публиката през 2023 г., започнах идейната реализация на кураторския ми проект „Емоционална декомпресия“, в който продължавам връзката с Дома на архитекта. Там направих и изложбата си за второто издание на фестивала.

Росица Гецова: Преди изложбата ми изпратиха снимки от пространството, аз направих някои колажи на фотошоп и отделно го обсъдих с авторите, те също дадоха идеи. Отделно на място импровизирахме и разместихме.

Амандин Урути от колекцията на Калоян Илиев-Кокимото

Как подбрахте участниците за вашия проект и какви бяха водещите критерии?

Ирина Баткова: Идеята беше да направя изцяло женска изложба на художнички, които следя отдавна. Това, което ги обединява, може да бъде обобщено с делфийската максима „Познай себе си“ (Γνωθι Σεαυτον), защото на формално ниво стратегиите за конструиране на визуален език за всяка една от тях са съвсем различни. Но именно внимателният самоанализ, който е базисен за работата им, създава условия и за анализ на „природата на връзките“, който е в основата на този проект. Работите на Надежда Ляхова ,Наталия Йорданова, Мариана Василева, Боряна Петкова, София Димова, Леда Ванева, Албена Баева, Боряна Роса, Гьонюл Нюхоглу и Дагмар Шурер осмислят позицията на екофеминистката етика, която отхвърля дуализма „култура-природа“ и представя концепция за грижата и емпатията, които не могат да бъдат сведени до индивидуални права или задължения, нито да бъдат установени чрез позоваване на исторически правила или принципи. В световен план са показателни различни изследвания на когнитивни психолози, невролози и неврохирурзи на „емоционалната интелигентност“ – форма на интелигентност, която е различна, но свързана с „рационалната интелигентност“. Според тези изследвания рационалният ум не може да работи ефективно без емоционална интелигентност. В този смисъл десетте участнички в изложбата успяват да създадат една територия на специално отношение към разбирането за света и природата, като по този начин фокусират вниманието на публиката към дълбок анализ на идеята за екологията като отношение и осмисляне на връзката с другите в контекста на една много по-голяма картина на съществуването.

Александър Вълчев: Част от авторите поканих лично, защото познавам тяхното творчество. Те се вълнуват от проблемите на градската среда. Работят с различни медии и реагират по строго индивидуален начин. Другата част от авторите бяха избрани въз основа на отворена покана. Целта ми беше да има максимално разнообразие от работи, някои по-иносказателни, абстрактни или метафорични, други по-буквални и разказвателни. Богатството на теми и изразни средства като начин за провокиране на емоции и задаване на въпроси към непрофесионалната публика беше основна цел за мен.

Калоян Илиев-Кокимото: Произведенията, показани по време на фестивала, са на автори от личната ми колекция, свързани с архитектурата, дизайна, интериора, екстериора и ландшафта. Дълго време подбирах художниците и техните произведения, за да се получи това усещане за цялостно въздействие спрямо пространството и темата на фестивала – „Природата на връзките“.

Росица Гецова: Авторите са участници от един наш проект с Елизабет Талауер, който вече от две години го правим: LOOK – Technology and Ecology, представен в „Аросита“, Depoo, „Харта“ и „Пунта“. Темата на втората БУНА – „Природата на връзките“, тази година съвпадна с нашата тема и аз директно я изпратих за кандидатстването.

Какво изследвахте с избраната от вас тематика?

Ирина Баткова: Работих с визуални артистки, за които са характерни внимателното вглеждане в невидимите детайли на света, фокусът върху променящата се динамика на човешките отношения, породена от непрестанно обновяващите се нови технологии и настоящето състояние на капитализма, които диктуват дневния ред не само на хората в големите градове, но и на тези, които живеят много по-близо до природата. Във времена, в които е присъдена Нобелова награда за химия за пренаписване на кода на живота – откритие, пряко свързано с лечението на няколко вида рак, международни конфликти се разрешават с кръвопролития и убийства, а войната все още е важен фактор в световната икономика. Наблюдаваме как в рамките на един човешки живот е възможно да изчезнат ценности, които са основополагащи за дефинирането ни като вид, и нашето съществуване да заприлича на плуващия без посока флаг с QR код, водещ наникъде във виртуалния океан на Албена Баева.

Александър Вълчев: Проектът, който представих на фестивала БУНА, е фокусиран основно върху две теми: присъствието на съвременното изкуство в живота ни и смисъла, който то може да добави към него; преосмисляне на връзките настояще-минало, човек-природа през призмата на изкуството в публичната среда. Изкуството в града около нас винаги е предизвиквало много полемики. Открай време то е инструмент на политиката за утвърждаване и легитимиране на властта, за увековечаване на хора и събития от миналото или има чисто „разкрасителни“ функции със съмнителна естетическа стойност. Издигат се гранитни блокове и бронзови отливки, полират се до блясък и се декорират с цветни стъкълца, с идеята да са „красиви“, да устоят на времето и да представят „вечните“ ценности.

Работите, включени в проекта, представляват контрапункт на тези тенденции. Те подхождат с ирония и със знанието, че всичко се променя. Те обръщат поглед към темите, изразните средства и материалите на днешното време, без да забравят, но и без да имитират миналото. Безмълвно присъстващите, изчистени от съдържание масивни Стели на Симеон Симеонов и конните паметници със заличени ездачи в „Градски картички“ на Лъчезар Бояджиев ни карат да се замислим какво става с историята днес. Импровизираната скулптура на Никола Стоянов, която прилича на отпадъци от поредният ремонт, и „Черно море, море от черно“ на Стоян Дечев ни обръщат внимание на това в каква среда живеем. Допринасяме ли за нейното подобряване, или само за замърсяването ѝ? Завързаният за постамента балон на Димана Латева, застинал в опит за летене, и запечатаните човешките силуети на Илияна Григорова и Богомил Иванов, които вятърът развява като гордо вдигнати знамена, са привидно свободни, но всъщност са приковани от материалността на нашето време. Отвсякъде ни рекламират мечти, но ни продават предмети. А кучето Хюго от работата на София Димова се е превърнало в главен герой. То се радва на всеобщо внимание. Почти никой вече не помни кой е стопанинът му, кой държи каишката му.

Произведенията бяха временно експонирани и изработени от нетрайни материали, подлежащи на повторна употреба или рециклиране. Те са повод за преосмисляне на връзките минало-настояще, човек-природа, вечно-преходно, реалност-мечти.

Калоян Илиев-Кокимото: Изследвам същността на формообразуването в избраните произведения, които тематично са свързани в количествени характеристики и съотношения. В тези работи стоят познанията за строеж на системи от взаимодействащи си структурни компоненти, елементи и съвкупности. Може да се обобщи, че формообразуването е ритмичната организация в изложбата, съдържаща творби от колекцията ми с динамични структури, показващи комбинацията между техните компоненти и форми. Изследвайки посоката на организация на формата, произведенията са обединени от симетрия и ритъм в единна матрица.

Росица Гецова: Основната цел на проекта е да инициира създаване на продукт, който да задълбочи интереса към новите хибридни форми в съвременното изобразително изкуство и дигиталните технологии. Един проект с две значими ползи: развиване на вкуса и обогатяване на възприятията на публиката чрез новите подходи, от една страна, и привличане на вниманието към актуалните проблеми на съвременното общество, от друга.

LOOK: Technology and Ecology, куратор Росица Гецова

Какви нови перспективи открихте с настоящия проект?

Ирина Баткова: За мен е важно във всеки един проект не само аз, но и художниците, с които работя, да видят работата си от малко по-различен ъгъл, често се случва в процеса на подготовка да започнат нови серии или да преосмислят произведения, които са създали преди години. В крайна сметка ролята на кураторите основно се състои в това да споделят различни артистични светове и да поддържат диалог с художниците и публиката, а това е част от световния обмен на идеи, който не зависи от географските локации или физическите пространства, където се случва.

Александър Вълчев: Тази нетипична за мен роля ме накара да се замисля за доста от проблемите, които стоят пред съвременното изкуство в България. Възможността да се излезе извън галериите и да се представят работите пред максимално широка публика е истинско предизвикателство. След този кураторски проект и миналогодишната ми интервенция „Нова фасада за стара сграда“ също в рамките на фестивала смятам да продължа в същата посока като куратор и автор.

Калоян Илиев-Кокимото: С тази изложба поставям началото на поредица от изложби, в които ще представя останалата част от произведенията в колекцията ми.

Росица Гецова: Много ми харесва, че проектът, над който работим заедно с Елизабет Талауер, е показан и на други места извън София. Предстои да бъде показан и в други държави. И се научих да работя с винтоверт. 

Стоян Дечев, „Черно море, море от черно“, фотография Денислав Стойчев

Ирина Баткова е писател и независим куратор, живее и работи в София. Била е куратор на Графичния кабинет към СГХГ (1988–91), директор на галерия „Шипка 6“ на СБХ (1992–93), основател и управител на студио за дизайн Графис Б (1993–97), арт консултант, куратор и директор на галерия „Витоша“ (1997–2017), артистичен директор и куратор на галерия Плюс 359 Водна кула, София (2017–20). Ирина Баткова е куратор на националното участие на България в 59-ото Международно биенале на изкуствата във Венеция, 2022 г. Тя е основателка на сдружение „Арт проджект Депо“, платформа за съвременни изкуства и култура. Като куратор на сдружението осъществява множество изложби в институционални и алтернативни пространства.

Александър Вълчев е роден през 1973 г. в София. През 1998 г. завършва магистърска степен в НХА, специалност „Скулптура“ при проф. Крум Дамянов, а през 2013 г. магистърска степен по „Фотография“ в НБУ. Автор на много самостоятелни изложби, сред които: „Конструктивни колебания“ в ИСИ-София и „Как да се държим с обекта“ с куратор Яра Бубнова в галерия „Кредо Бонум“ (2019); „Чудо“ (2022), „2020: Една Одисея в ателието“ (2020) и „Скулптурата като хоби“ (2014) с куратор В. Млечевска в галерия „Аросита“ и др. Впечатление правят участията му в международни форуми като: Self-splaining, част от Манифеста 14 (2022); „Дунавски диалози“, Нови Сад, Сърбия (2018); UAMO, Мюнхен, Германия (2016); Месеците на фотографията: Виена, Австрия (2008), Любляна, Словения (2007), Братислава ,Словакия (2007).

Калоян Илиев- Кокимото е роден 1979 г. във Варна. Завършил е специалност „Графика“ във Факултета по изобразителни изкуства към Университета „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново и е специализирал в графичния департамент на Академията за изящни изкуства „Владислав Стремински“ в Лодз, Полша (2008). Кокимото има над 35 самостоятелни изложби във Варна, Пловдив, София, Белгия и Дания. Участвал е в над 190 общи изложби, фестивали за съвременно изкуство, ануалета, биеналета и триеналета на рисунката, графиката и колажа. Има 15 награди за графика, екслибрис, рисунка и живопис. Произведенията му са в 19 колекции в България, Турция, Сърбия, Румъния, Италия, Испания, Полша, Белгия, Холандия, Дания, Уругвай, Тайланд, Япония и Китай. 

Росица Гецова е родена 1969 г. в София. Завършила е Националната художествена академия, специалност „Плакат“. От 1998 г. започва да реализира самостоятелни изложби: „Не функционално“, Give Peace A Chance, галерия „Аросита“, София (1999); „Абстракно“, Arch &Art Galerie Palina, Виена (2007); „Чаена церемония“, инсталация, галерия „Аросита“ (2009); TETRIS, пластика, видео „Задържайки дъха си“, фотоинсталация, Galerie GEDOKmuc, Artist in residence der Gedok Muenchen (2011); Never the same, Български културен институт, Прага (2013); Save, галерия „Аросита“ (2013) и др. Участва в многобройни групови изложби. Галеристка в „Аросита“.

 

Яна Костова
28.06.2024

Свързани статии

Още от автора