Начало Книги Случаят „Лавина“. Блага и вълците
Книги

Случаят „Лавина“. Блага и вълците

3630
23 март 1972, обсъждане на Лавина в квартално читалище

52 години от раждането на романа, 42 години от премиерата на филма

Началото на 1972 г.[1] бележи един литературен скандал, който още се помни – с обратен знак: статията „Талантът в безвремието на експеримента“, „Литературен фронт“, бр. 3 от 20 януари 1972. Летописецът записва:

П. Динеков, 21 януари 1972 г., петък: Във вчерашния брой на „Литературен фронт“ е поместена статия от Хаджикосев за романа „Лавина“ от Блага Димитрова. Статията е написана с литературна култура и е силно критична.

П. Динеков се среща с автора още същия ден: „Не можах да се сдържа, казах му съвсем откровено мнението си за неговата статия за „Лавина“. Опитва се да се оправдава: книгата била слаба, не знаел, че Блага имала годишнина от рождението. Въпросът е за начина, по който се критикува. „Лавина“ не е разгледана като литературна творба, а са взети откъснати фрази и им се дава политическо тълкувание. „Тази книга няма да остане в бъдещето“ – опитва да се защищава Хаджикосев… Някои мислеха така и за „Тютюн“. Обърнах му внимание на многобройните преводи на Блага на чужди езици – миналата година са направени 10 превода на нейните романи. Това не е случайно. В романите ѝ има неща, които надхвърлят нашите провинциални рамки, засегнати са проблеми, които интересуват съвременния човек изобщо… Хаджикосев се опитва да се брани, постепенно отстъпва и на няколко пъти ми заявява, че не ми се сърди за откровеността, но ще си помисли, ще си помисли за цялата своя работа като критик.

Мишо Маринов[2] ми казва: За пръв път те слушам да говориш така рязко и открито… Ясно е, че статията е написана да се хареса на Джагаров, от чист кариеризъм. Младен и Д. Пантелеев също са съгласни с мен.“

Присмехулникът Радой веднага спретнал епиграма:

Път към висшето общество

Защо я охулва критикът нечестен,
чрез нея се мъчи да стане известен.

Давид Овадия:

За да имаш облага,
пиши срещу Блага.

Автограф на Блага Димитрова за Радой Ралин

Първият положителен отзив за книгата е на Борис Милев-Огин[3], писател и дипломат, участник във френската съпротива. Веднага прочел „Лавина“, харесал я много и казал: „Това е най-субверсивната [бунтовна] книга у нас, но добре, че те не разбират“.

Първите нахвърляци за „Лавина“ намерих в тетрадка от Виена, 1966 г. Замислена е още през 1963 г., след нещастния случай с алпинистката Стефка. През 1970 г. текстът е готов и предложен като сценарий за филм. Отказан от сценарната комисия. Затова пък се появява един „киногеничен“ роман-поема, който използва езика на киното за обогатяване на жанра със средствата на словото.  

Предчувствайки каква ще бъде реакцията на критиката, в бележника си Блага с горчив хумор иронизира предварително бъдещата позиция на скудоумните бюрократи в културата: „Защо Лавина? Става страшен символ. Затрупва. По-добре нещо, което не пада отгоре, а блика отдолу нагоре: напр. Извор, Фонтан, Гейзер… Много загиват! 11 души – много мрачно! Трябва основно да се преработи! Много обреченост. Да е по-бодро, по-мажорно, по-весело! Да загиват, но с усмивка, с песен, с радост!“.

А всъщност трагедията се е случила в действителност, тя е реален факт. По същия начин Назъм Хикмет в своята пиеса „А имало ли е Иван Иванович?“ иронизира бъдещите позиции на критиката. Пиесата излиза през април 1956 г. в сп. „Новый мир“. Написана след смъртта на Сталин, във времето на „размразяването“, като гротеска на култа. Сатиричен памфлет, даден в алегорична форма. Репликите на партийните чиновници са дума по дума тъждествени с репликите, които авторът предвижда. Същото става и с репликите на Блага, тя много точно предчувства реакциите на критиката.

Романът е готов за печат на 30 май 1970 г. Книгата се появява на 8 септември 1971 г. едва през есента на следващата година. Критиката на Хаджикосев е написана веднага, през октомври, но е отказана от редакцията на в. „Антени“: Калин Донков и Николай Никифоров. През януари е пусната за печат в „Литературен фронт“ от завеждащите критиката: Румяна Узунова, Наташа Манолова, Димитър Канушев и Серафим Северняк. Главен редактор по това време е Любомир Левчев, който става все по-предан на властта лакей.

Динеков записва: „Все повече „Литературен фронт“ се превръща в крепост на ретроградството и ограничеността; главният му редактор Левчев е една баба; тесногръдие и страх“.

По същество рецензията има стила и характера на политическо донесение. Целта е Блага Димитрова да бъде критикувана идейно и политически. Публикувана в „Литературен фронт“ – орган на Съюза на писателите, приема се като официално отношение към нея. Езуитската рецензия излиза точно по време на 50-годишнината на Блага. Авторът отговорил на Динеков, че „не знаел“ за юбилея… Но важна е същността на критиката. Хаджикосев е ерудиран литератор, беше лектор на Запад, той много добре познава екзистенциализма и добре знае, че това, което пише, е пълна лъжа. Но – лакей, убива един роман и автора му по поръчка.

Хаджикосев не може да не признае, че в книгата има „превъзходно написани страници“. Но като обща оценка заявява: „Нейната идейно-философска основа изобилства с внушения, несъвместими с нашата идеология и етика“. Основната ѝ вина е „една неприемлива от марксическо гледище философска теза“ и тя става причина за „редица погрешни или тенденциозни обобщения, изникващи във философския план на повествованието“.

Критикът обвинява авторката, че става проводник на чужди, враждебни на обществото идеи: екзистенциализмът по това време е едва ли не равно на фашизъм. Намесени са и Камю, и Киркегор: „Ярката патетика на основния тон подкрепя една метафизически застинала, извънпространствена и извънвременна етика. Блага Димитрова не се оказва на висотата на оная гражданска и творческа зрелост, която предполагахме у нея“.

Подобна публикация в официалния орган на СБП е сигнал за разправа и санкции. На стария принцип от 1944 г.: Потърсете им сметка! Признаваме те, че си талантлива, но експериментите ти са „без време“. Ни крачка над статуквото, нямаш право на свой път, на свой език – назад в бухалската хралупа! По това време е изобретена формулата: „Този не съществува!“.

Атанас Свиленов разказва, че отначало рецензията била положителна, но Максим Наимович[4] се намесил и рецензията става отрицателна. Динеков, година преди това: „Максим Наимович – лично аз доверие в него нямам – той отдавна играе ролята на насъскано куче, да хапе по поръчка“. Според Михаил Неделчев: „Абсолютен циник – и в житейски, и в идеологически смисъл… Въобще не им пукаше да пишат всякакви неща. Можеха да седнат да напишат против американския или френския президент, каквото им поръчат и каквото се иска от тях“[5].

И не само той хапе, а насъсква и други. Не е за чудене – Хаджикосев бе най-елейният в раболепието си критик. Вероятно мизата за прехвърлянето му от Търново в София е била много висока. А сега целта му е да стане член на Съюза на писателите. Всеки кариерист има жалката съдба да бъде слуга на много господари.

Лакейското поведение на Хаджикосев предизвиква взрив от негодувание. Азаря Поликаров[6] – философ, професор, приятел на Блага от студентските години, веднага написал отговор на „Литературен фронт“ – нарича рецензията на Хаджикосев „тенденциозно извращение“ и „порочен метод на псевдо-философска критика“. Дал екземпляр на Драгомир Асенов [7], секретар на СБП по белетристиката, но той предава текста на Джагаров – на вълка в устата. Смятал, че той ще остави Левчев като гл. редактор сам да реши. Но „отгоре“ било наредено да не приемат отговора на Поликаров.

Критиката има обратен ефект. Христо Писков[8], бъдещ режисьор на филма „Лавина“:  Възмутен съм, ти печелиш от тази работа в „Литературен фронт“.

Иванка Димитрова, актриса, приятелка на Блага и изпълнителка на ролята на д-р Фаустина, се възмущава гласно: Той трябва да стои на разстояние този, когато се занимава с личност като Блага!

Ако не друго, всички разбират, че този роман е нещо ново и интересно и не заслужава такава съдба. Който не го е чел, търси да го прочете. След рецензията сутринта пред София прес имало опашка за книгата. Вътре пускали по двама и опашката се виела пред касата – на улицата, на снега. Предчувствайки от личен опит какво ще се случи, Станко Тодоров и Соня Бакиш специално отиват в дома на поетесата, за да изразят подкрепата и солидарността си.

Обажда се да я поздрави дори Асен Игнатов[9], който познава отблизо и в оригинал философията на XX век: Моите поздравления за тази статия! Едва сега ми светва, че името на Асен философа в романа не е случайно. Не съм срещала в архива податки за близост с Асен Игнатов, но по философските извори на „Лавина“ това може да се предположи. През 2005 г. нямаше как да попитам – нито него, нито Блага, за бележките към новото издание.

Можем да си представим колко ценна е била за Блага неговата подкрепа, тя благоговееше пред хората с ерудиция и антидогматично мислене. Той единствен от философите владее западни езици и има пряк достъп до оригиналите: „Ние, студентите, чухме за пръв път от него имената на Сартр и Камю, на Ясперс и Хайдегер. Тези имена бяха табу в онези времена, въпреки че вече бяха издадени някои литературни книги на Камю и Сартр“ – пише Димитър Бочев, негов студент по това време. [10]

През 1963 г. в сп. „Септември“ се появява невероятното заглавие: „Из анализа на догматичното мислене“[11]. През 1968 г. то става лайтмотив на книгата с есета „Тъга и порив на епохата“. Реалното заглавие е още по-невероятно: „Вик и болка на епохата“. Издадена от „Български писател“ с помощта на неординерен човек като Борис Делчев, и после иззета, както ще стане по-късно и с „Лице“ на Блага. 

Асен Игнатов е обвинен в ревизионизъм и покушение срещу идеологическите устои на режима. Заставен да си прави унизителна самокритика пред цялото партийно бюро и пред студентите си. И сега се чудя с какво толкова би могла да предизвика тази книга. В сравнение с романа на Блага тя си е направо „правоверна“: Тя е комунистическа по съдържание, но антикомунистическа по духовна сетивност – обяснява ми Димитър Бочев. Авторът говорел за ортодоксални тези на неортодоксален език. Вероятно е мислел, че по този начин взривява отвътре конюнктурата и поставя под въпрос абсолютната власт над словото: Как може! – талантлив, но не класово-партиен. Защо му е тогава този талант!

Този проникновен анализ отвътре ми отваря нов поглед и към творчеството на Блага от този период – израз на акумулиращата се духовна енергия след „размразяването“. Съдбата ѝ по това време е аналогична на съдбата на Асен Игнатов. Неслучайно обвинението е същото като към Игнатов: авторката се опиянява от красивата си фраза и същевременно проявява нихилизъм и черногледство…

Любим преподавател на поколението на „размразяването“, Игнатов е уволнен и изпратен като секретар в Института по философия към БАН – бастион на догматизма. При тези обстоятелства той пише книга за отчуждението – за „философията на времето“ и за „ситуацията на нашето общество“, каквито са и всички книги на Блага. Когато решава да емигрира, изгаря готовата книга[12]. ДС издирвала ръкописа, не можем да бъдем сигурни, че не го е намерила… Такава книга е резултат на дълъг труд, не е само един ръкопис. Толкова хора после си написаха книгите по чужди ръкописи, иззети от ДС, и по сведенията, които са давали…

Със сигурност Блага жадно е поглъщала философските му есета. Не само заради блестящия стил и антидогматичен патос, но заради дълбокия анализ на социокултурната ситуация, заради страстния вик и порив към озониране на спарения въздух в бухалската хралупа. Поради естествената си нагласа към философска рефлексия тя е била вътрешно готова да направи онова, което във философията би било твърде драстично: да асимилира по художествен път научни методи и постижения – от „чужди“ философски системи.

Дори личност като Асен Игнатов не би могъл да направи това, което Блага е постигнала във философската система на едно художествено произведение. Радикалността тук е по-малко забележима. Но не остава незабелязана.

Героите на „Лавина“ са млади хора, носят в себе си този дълбок порив на „размразяването“. Не ги спира вече оня респект към опонента и примитивните догматични формули: „Младежите от това поколение по-добре познават комплексността на живота, те имат по-фина нервна структура и са склонни много повече към интроспективна рефлексия. Имат интерес към въпроса за смисъла на живота, за смъртта, за контактите и самотата“[13] – пише Асен Игнатов.

Мога да си представя как са отеквали в душата на писателката думите – като балсам на рана, виждала е вече своите герои, изкачващи Вълшебната планина в пътя си към Лавината – и към себе си. Обсебени от един пароксизъм – вик и порив за смисъл. С жаждата си за пълноценност на човешките духовни опори „Лавина“ се доближава до етиката на Екзюпери, с чиято духовна атмосфера тя е дълбоко сродна: Човекът може да живее само с онова, което може да го накара да умре.

Динеков. 25 януари 1971 г.: Статия за Верлен в новия „Лик“. Една фраза прави дълбоко впечатление: „Но човек, у когото вие сте отнели всичко, той вече не ви е подвластен, той е отново свободен“. Същата идея е емоционален стожер на „Лавина“: Човекът е това, което му остава, след като изгуби всичко. Едва сега той се крепи само и единствено на духовните си опори. От тяхната човешка пълноценност зависи неговата реализация даже чрез най-абсурдното, но единствено, което му остава, щом е загубил всичко – Смъртта.

Така в диалог с философията като висша еманация на човешкия дух се ражда романът – поема за риска да си жив. Това е не само нова интерпретация на познатия мит за Сизиф, но прераства и в художествено-философски „коментар“ на неговите културни трансформации. Героите са поставени в граничната ситуация на екзистенциализма, даваща богата храна за медитации на вечни, „метафизични“ теми. Като философско-естетическа позиция романът прераства в скрита полемика с екзистенциалистката трактовка на основни битийни проблеми, заложени в древния мит.  

В нова светлина е поставен изконният въпрос – как човекът доказва колко струва, докъде му е позволено да стигне в разполагането със себе си и с другите, позволено ли му е „рискуващото безумие“. При художественото решаване на тези болни въпроси на всички времена, разплитащи екзистенциалните възли на битието, Блага Димитрова по свой начин провокира хуманистичната философска концепция на съвременната литература.

Асен Игнатов дълбоко лично е съпреживявал мислите на Блага. Предчувствах, че са били приятели – поради духовното си родство – и съмишленици. Д. Бочев деликатно потвърждава предчувствието ми, дано разкрие тайната – в процепа на отвъдната светлина мъртви няма… Личност като Блага дразни литературните чиновници, предизвиква ги с всичко – изключителна, харизматична – „нетукашна“ красота, литературна култура, особен талант, роден сякаш на извънземна почва – дразни, провокира. Книгите ѝ се разграбват. А и тези мидовидни очи на чужденка… Дори животът ѝ е различен от сивото, унифицирано битие, където всичко е предначертано. Отмъщават ѝ за нейното превъзходство – издевателстват над нея. И досега го правят. Нищите духом.

През есента на същата година – 1972-ра, Асен Игнатов иска политическо убежище в чужбина. За Блага такъв изход е невъзможен: „Моето място е там, където са моите думи“. Аварийният изход за нея е единствено навътре – към себе си – в безпредела на духа – насаме с Вселената.

Пред мен – аварийният изход
отвън навътре. От протокола –
в безпредела на духа.
Здравей, отскок зад борда!

Ще се оттласна от дъното
и над пяната ще излетя.
Ще врътна ключа
и най-сетне ще си остана
насаме със Вселената.

(Изход навътре“)

Блага Димитрова, снимка на обложката на романа „Лавина“, 1971 г.

Известно време преди тази история Хаджикосев излезе във в. „Народна култура“ със статия за „сивия поток“. Смела статия, която предизвика голям шум, безспорно той е ерудиран критик. Но тъкмо от такива критици е имало нужда ръководството на Съюза, покварило много млади хора, ползвайки ги за своите цели, дори много талантливия Атанас Свиленов. Да оставим другите, които изобщо нямаха нужда от „покваряване“ – бяха си покварени сякаш по природа – Мишо Василев, Николай Петев, Ал. Спиридонов[14]… Четели всички книги и вестници и донасяли на Джагаров. А Джагаров директно заплашвал: „Който не гласува за Спиридонов, значи е против мен!“ Заявявал, че това е мнение на ЦК, че трябва да бъде избран заради единството на писателите. Ако не гласуват за Спиридонов, най-верния му лакей, това ще означава недоверие към самия него.

„Това се нарича деморализация – пише Динеков. Това е един от методите на Джагаров – да развращава младите критици, да ги използва, да им подхвърля подаяния… Хаджикосев загуби уважението ми. От няколко разговора, които водих днес, виждам, че е загубил уважението на мнозина… Страх и кариеризъм.“

„Израстването“ на Спиридонов е поразително. От учител в с. Средни колиби, Еленско, и възпитател в СПТУ, Джагаров го превръща в главен фактор в критиката. Довежда го в София през 1970 г. – доверено лице, оръженосец и лакей. Поставя го на отговорни постове и го ползва като рупор на своите оценки за писателите. Васил Попов казвал за физиономиите на Джагаровите фаворити – Евтим Евтимов и Спиридонов: „Това не са писателски лица; физиономии, които изразяват нещо недоразвито и тъпо“.

Помня Спиридонов като критик на романа „Лице“. Спиридонов бе нискостебъл „критик“ – нисък и низък, като всички, които плюеха „Лице“ и лицата на почтените хора. Ст. Ц. Даскалов, несъизмерим с интелектуалния потенциал на писателката, нарича Блага „петно на челото на нацията“, защото не виждала героизма в съвременната действителност, а го вижда в „катерачите“. Званието „герой“ показвало, че има героизъм днес.

Амбицираните лакеи се надпреварват да лаят по Блага, тъкмо им е паднал повод да докажат верноподанството си. Спиридонов се включва в атаката в трети пореден брой на „Литературен фронт“. Същевременно в същия брой в кратка информация от Чехия пише: „Отклонение“ има голям успех – печатан е в партийния печат и после в отделно издание в 14 хил. тираж. Тази информация е пратена от Дана Хронкова, чешка славистка и преводачка, като подкрепа за Блага.

Статията в „Литературен фронт“ се приема като официално становище на Съюза на писателите. Пенчо Данчев веднага спира положителната рецензия за романа в „Септември“: „Ами не съм аз, колективно решение. Защо ли? За да излиза „Септември“. Дори някои от „приятелите“ предпазливо се отдръпват.

Елка Константинова: „Ти знаеш ли Здравко [Петров] какво ми каза на другия ден след статията на Хаджикосев: – Я си изтегли рецензията от нашето списание [„Пламък“], струва ли си да се рискува заради една „Лавина“?“. В стаята бил и Симеон Янев, една почтена позиция на писател историк: „Защо тя да си я изтегля, нека я предложим, пък да я отхвърлят началниците, ако искат – да се знае…“

Чавдар Добрев[15] тутакси приглася на Хаджикосев с двойно по-голяма критична статия с продължение в цели два броя на „Литературен фронт“: „Критика и литературен процес“[16]. Добрев критикува въведението към „Лавина“, че авторът може само да поставя въпроси. Разтапя се във верноподанически патос и риторика: „Как е възможно белетристът да не спази належащата необходимост от положително решение на проблемите, което обстановката изисква!“

Елементарно и конюнктурно. Имал недоверие във философско-обобщителните възможности на авторката, защото тя казва, че всичко в живота трябва да се мери с мярката на смъртта – а с каква друга? – като ѝ противопоставя човешката памет. Както казваха режисьорите на „Лавина“ Ирина Акташева и Христо Писков: „По това време вместо пиесата „Таланти и поклонници“ се играеше спектакълът: „Таланти и полковници“.

Не зная какъв чин е имал Чавдар Добрев тогава, но трябвало е да доказва верноподанството си. До август 1960 г. е легационно аташе в МВР и изпълнява определени задачи много преди официално да стане секретен сътрудник. Тогава е  приет за аспирант в Академията за обществени науки при ЦК на КПСС и му е „присвоена“ научна степен. Започва главоломната му кариера. Незабавно е назначен за н.с. в Института по изкуствознание при БАН, скоро става зам.-директор. В средата на 70-те години е вече зам.-председател на Президиума на ВАК и директор на Националния информационен център при Комитета за култура.

Изпращат го на „лекторат“ в Щатите и откриват лична разработка „Димитър“: 7 февруари 1974 г.[17]. Подставено лице на проф. Матея Матеич в САЩ. Задачи: да не позволи на американското разузнаване да получи сведения за български писатели, които се отклоняват от партийната линия и да представи литературния процес у нас във възможно най-добрата светлина; да проникне в Националния архив на САЩ, в библиотеката на Колумбийския университет и др., където се съхраняват ценни за нашата история документи; да установи връзка с определени слависти с цел проучване и вземане на оперативно отношение; да даде сведения за „наши“ писатели и културни дейци и да ги наложи; чрез тях да популяризира българската литература и култура. Същата дейност извършва и в Югославия, Унгария, Австрия, Италия и Франция.

Освен в чужбина той работи и за контраразузнаването: събира информация за творци на изкуството и културата, неприемащи партийната политика. Посочено е, че „там той има най-добри възможности“. В работното му дело има донесения срещу български и чуждестранни творци, подробни сведения от международните срещи на писателите. Строго секретна докладна записка говори за използването на различни писатели чрез агент „Димитър“.

Заемани длъжности: зам.-главен редактор на сп. „Съвременник“, секретар на секция „Критика“ при СБП, редактор в „Литературен фронт“, редактор в издателството на БКП, гл. драматург на Народния театър, гл. драматург на Сатиричния театър. Съветник на министъра на културата. Директор на Българския културен център в Москва. Депутат в 37 Народно събрание. Има издадени около 60 книги.

По същото време крадат от Блага собствената ѝ работа, крият, че са започнали снимки по нейния сценарий. Сашо Радев, алпинист, радиоинженер, прототип на Асен философа, ми разказва: „Като разбрах, че снимат, зарадван се обадих на Блага, но изпитах поредното разочарование и погнуса. Всичко ставало зад гърба ѝ. Не само не я поканили, даже и не са я известили. Все едно филмират роман на класик умрял преди столетия“. Впоследствие Блага сама се отказва от участие. Вероятно е била много увлечена: започва одисеята на романа „Лице“.

Тончо Жечев, автор на издателската рецензия за „Лавина“, също се оглежда и мълчи. Той представя романа на премиера в Пловдив веднага след излизането му, през декември 1971 г. Но сега мълчи. Мълчи цяла година, чак до ноември 1972 г., когато косвено спори с Хаджикосев в статията „Литературни полемики и мечти“[18].

Динеков: „Наблюдавах Тончо Жечев – имам впечатление, че се е сближил доста с Джагаров, че се е свързал здраво с него. Какво става тогава с дружбата му с Блага? А разговорите, които води с Йордан Василев? Странно положение… Тежко и горко на Блага и Йордан с такива приятели“.

Все пак е публикувал рецензията си, озаглавена „Поема за риска“[19], но в пловдивското списание „Тракия“ и в съкратен вид, сякаш е искал да скрие собствената си оценка. Разглежда романа като „моралистичен трактат върху една трагична житейска история“. Документалната фактура е само първи план на сюжета, по-важен е философският аспект, размишленията, осмислянето на трагедията. Не скрива, че неговите симпатии принадлежат на едно по-органично сливане на интелектуалното и изобразителното начало. Находка на критика е тази двойна опция, която е много характерна за цялото творчество на Блага – авторката отново разказва за себе си чрез другите и за другите чрез себе си.

За неразбирането на дълбокия философски смисъл на книгата говори и един положителен факт: Блага получава награда за „Лавина“ не отдругаде, а от … Туристическия съюз!

На снимката (вж. по-горе) от обсъждането на романа в кварталното читалище се вижда веднага колко е отегчен Й. Василев, сложил е ръка на устата си, за да не се разбира недоволството и отегчението му. Багряна също гледа с досада. Само Блага стои спокойна, сякаш е очаквала всичко това.

Й. Василев. 23 март 1972 г., четв.: „Събрани бабички и лелки от махалата – с плетиво. Циганки, старци. Полупразен салон. Учителката – доклад, ненаписан, а говорен, глупости и общи фрази в похвален тон. Безсмислено, жалко, смешно. Бл. им говори за Камю, а ние сме поканили Багряна, К. Кадийски, Вилиона [Кънева]. Там виждаме Добри Жотев с две познати. Голямо разочарование, за мен до разтърсване. На Бл. изглежда, че не чак така ѝ действа и дали ще я излекува от желанието за пътуване, срещи, контакти?

Блага е била щастлива, че най-после има възможност да отговори на критиките, дори пред такава „читалищна“ трибуна. На първо място тя дава гласност на отказаното право на мнение на Азаря Поликаров[20]. На критиката на Чавдар Добрев, че ѝ липсва „пластично виждане на живота – образна представа“ – тя отговаря, че няма нищо по-противно от опростяването на човешката душевност. Търси нова пластика – вътрешна, а не външноизобразителна и елементарна – „вътрешен ракурс, да осветя отвътре образите, а не да ги моделирам черта по черта – отвън“.

На изискването за „положително решение на проблемите“, а не въпроси, писателката отговаря, че въпросите подстрекават самостоятелното мислене: „Щом предварително сме решили какво да е решението, ние тепърва ще поставяме въпроса така, че да ни излезе отговорът, а не според истината… Ето голямата ни грешка – готовите решения. Ние не оставяме читателя да стане сътворец, да намери всеки свое решение. Всеки човек е един самостоен опит, една човешка участ“.

Когато получава „Лавина“, Динеков записва: „Още не съм успял дори да я прегледам, но казвам на Блага, че много ми харесват нейните думи на обложката, отправени към читателите: „Моето обръщение към вас може да бъде само от въпроси, не от отговори. Изобщо въпросите дават повече простор. Отговорите ограничават“.

Забравил е, че преди година е прочел думите на Ибсен: „Аз почти винаги запитвам и не е мое призвание да отговарям“. Статия по повод смъртта му в сп. „Нова струя“ с ред. Ана Карима. Динеков пише, че тази статия на неизвестния автор трябва да се изучава. Не може да не я е споделил с Блага. Със сигурност тези думи са ѝ направили силно впечатление, защото са в синхрон с нейната творческа философия.

„И хвърлените въпроси на Ибсена са тъй силни, тъй затрогващи съвременния обществен строй и съвременната личност, че человечеството се усеща смутено от тях и „възмутеният човешки дух“ – ще не ще – е принуден да дири стълп[21], който да го поведе към висотата, към сиянието, което блести над алпийските висини.“

Блага дълбоко вярва в мисията на писателя като стълб на обществото. В стих „Стълпник“ е възвисен образът на Стефан Гечев: там, горе, на тавана – в символично въздигане над света. Откъснат, непризнат, но личност. Високата лексика от старобългарски е алюзия за отшелниците, които градят дома си високо горе, на кулата, за да се издигнат над светската суета и да се приближат до Бога.

На върха на въображаем стълб,
прицел на слепи светкавици.

Там долу тържище гъмжи,
сергии, осарници, смрад.

„От своята непристъпна висота – пише авторът – Ибсен е отварял очите на смъртните върху туй, което ги заобикаля, но което те поради слепотата си, не виждаха.“ А в „Лавина“ се ражда проникновението, което става стожер на нейната философия: Мъртвите отварят очите на живите. Както се случва в последната драма на Ибсен „Когато ние, мъртвите, възкръснем“, за двамата влюбени, които също загиват под лавина.

Й. Василев е записал подробно хората, които са изразили подкрепа и съпричастие, по реда на обажданията. Тук цитирам някои от тях, невъзможно е да се изредят всички, повече от 40 приятели и съмишленици:

„От 21 януари, петък, започват да се обаждат възмутени приятели и колеги: Васка Йотова: Моите колеги и аз те поздравяваме с тази твоя тиха победа. Радевски: Гнусотия. Проф. Петко Стайнов, юрист: Искат да те натикат в калъп, ама късно са се сетили. Здравко Петров: Това момче е опасно! Поликаров: Ще напиша статия, той не разбира какво пише! Борис Делчев: Солидаризарам се с вас. Давид Овадия: Коментарът ми го знаеш. Надя Станева идва лично да поздрави Бл. Виолета Йонова: Какво значи това: „безвремието на екзистенциализма“? К. Калчев: В СБП има брожение срещу статията, аз съм на страната на Блага. Пенчо Данчев е спрял рецензията за „Лавина“, преди аз да се върна от Москва. Динеков: Звънят ми познати и се възмущават. Обаждат се още: Багряна, Георги Друмев, Тончо Жечев, Кр. Куюмджиев.

23 януари, неделя: Обажда се Поликаров и чете по тел. първи вариант на отговора си – снощи, а днес към 18 ч. идва у нас и го чете разширен. Много остроумен и сдържано написан. Кръстю Горанов – говорил много пред Поликаров и казал, че ще защищава сценария „Лавина“. Поликар. оставил окончателния текст на Румяна Узунова в отдел Критика на ЛФ. 

24 януари, понеделник: Идва Радой и убеждава Блага непременно да отиде при Т. Живков и да се оплаче. Случаят със Секул Крумов от Перник. Убит човек заради него, заплюл го, а след Девети му прави паметник и става лауреат; Емил Петров: Това е догматизъм, взема отделни цитати, не може да се пише така. Иван Рудников: Това е новаторски роман, не заслужава такава съдба. Васил Станилов: Дай ми романа, изпуснал съм го!

26 януари, сряда: Обаждам се на Левчев. Казвам му за статията на Поликаров. Той любезен, но нищо не обещава, бил в отпуск. Скоро ще пътува до Близкия изток, на 5 февруари ще прочете статията на Поликаров. Вероятно ще пътува с Т. Живков в Сирия или Ливан – нов път към председателското място в съюза. – С Тончо Власковски пиене и напиване, скитосване по улиците до полунощ. Настроението ми не се оправя.

27 януари, четвъртък: Махмурлук. По тел. непозната: Всички честни хора са с вас. Ат. Свиленов. Д. Керелезов от „Стършел“: Възмутен съм от статията!

29 януари, събота: Динеков бил в писателската сладкарница. Насреща му седнал Хаджикосев. Динеков го упреквал и му казал: – Вие сте млад човек, искате да влезете в литературата, сега имате вече едно петно. Мислете за бъдещето! – Ама това произведение е общопризнато слаб роман. – А не забелязахте ли колко са превеждали книгите ѝ в чужбина, в последния брой на ЛФ? Тя е най-превежданият български писател. Тя създаде образи, с които за първи път в нашата белетристика се излиза от провинциалния характер с общочовешки черти, излиза от нашите граници. Романите на Блага имат бъдеще, път, перспективна проза.

31 януари, понеделник – някакво отравяне от снощи. П. Зарев: – Как е Блага? Да не се безпокои, да работи спокойно. Тази статия явно е поръчана, личи, че е отивал против себе си… Нали помниш в същия вестник срещу мене какво писаха за „Стил и художественост“…

Сарандев ми разказва за Хаджикосев: Още през 1965 г. Сарандев му върнал статия с политически обвинения срещу Коста Павлов: „Млад човек, откъде се намери такава стара ръжда у вас?“ Онзи си взел статията и след това никъде не я публикувал; На обяд в стола Бл. носи нови лоши вести. Писмо от Волфганг Кьопе – в ГДР издателството е решило да пуска „Страшният съд“ по съкратения руски вариант.

Борис Делчев: Знаеш ли, че тази вечер Попиванов[22] защитил Блага в доклада си. Игов написал 10 стр. срещу статията на Хаджикосев – дали да ги чете ме пита. Казах му – да ги прочете, но в началото на обсъждането, преди публиката да е уморена. Към „Лавина“ Игов има някакви резерви, но напада Хаджикосев.

2 февр., сряда. Любомир Стаматов[23] разказва в Института: Снощи станала цяла буря. На доклада на И. Попиванов при пасажа за „Лавина“ се чули ръкопляскания. Това били Огнян Сапарев, Михаил Неделчев, Игов, Чолаков. И после започнали наред да излизат и да говорят против Хаджикосев, да защищават Блага и да нападат Ал. Спиридонов. Единствен той заявил, че подкрепя статията на Хаджикосев.

По различен начин са говорили Св. Игов, Сапарев, Неделчев, Спиридонов, Иван Спасов, Иван Цветков, Чавдар Добрев, Др. Асенов. Ив. Цветков[24] е говорил надълго и разпалено за заслугите ѝ, за книгите, посочил, че тази статия излиза вместо поздрав по случай 50-год. на авторката. Др. Асенов е отхвърлил политическите обвинения, но казал, че не му допада това разрушаване на художествената структура.

Никой не може да даде задоволително обяснение. Но всички са единодушни, че Иван Цветков е добре осведомен и знае какво прави. Неслучайно така разпалено е говорил, чул е нещо отнякъде. Драгомир Асенов наистина няколко пъти се изказва положително, но сега вече това е официално. Той е секретар на СБП по белетристиката…

Редколегия на ЛМ[25]. Обсъжда се положението на списанието след днешната бележка в ЛФ за изявленията на Джо[26], че списанието трябва да стане орган и на СБП. Зарев: Иска той да ни сложи за гл. редактор Ал. Спиридонов!

У Стефан Гечев с Поликар. Преди два дни е навършил 60 г. Явно е потиснат от пълната липса на внимание към него. Неудачник, и не е лесно да се разбере защо при очевидните му връзки с определено учреждение. Характер. Комплекси.

5 февр., събота: Снощи е минал вторият тур от комедията в СБП и вече са избрали Спиридонов, след като в четв. вечер Джо три часа е заплашвал партийците от Упр. съвет. Годишно събрание на секцията за критика – П. Данчев, Цанев, Каролев – анализ на „Лавина“ и упреци към Хаджикосев; Здр. Чолаков от „Студ. трибуна“: обследване им правят заради материалите за Блага. Любомир Стаматов е натоварен с обследването.“

Вместо заключение. След няколко години споровете бяха заглъхнали, затрупани дълбоко под лавината. Но живи. В дисертация за прозата на Блага Димитрова „Лавина“ бе подробно анализирана от три гледни точки – „стереоскопично“. Анализът на романа е изграден като скрита полемика със статията на С. Хаджикосев „Талантът в безвремието на експеримента“. Трябва да цитирам, защото това е литературен факт.

1. „Лавина“ – философско-естетическа интерпретация на мита за Сизиф и коментар на неговите културни трансформации.
2. Поетиката на „Лавина“ и влиянието на киноезика.
3. „Лавина“ като нов тип философски роман.

Не съм дори предлагала за печат този текст, по това време това бе невъзможно. Много по-късно ръкописът, запазен в архива на Блага, се появи в сп. Критика през 2005 г.[27] Ето някои по-характерни откъси:

… Като композиране „Лавина“ е много интересен опит да се имитира със словесни средства музикална симфонична форма.

… Поражението е знак, че си търсил, то е надмогване на себе си и на страха, то е изпитание, което ражда човешкото достойнство.

… С жаждата си за пълноценност на човешките духовни опори Блага Димитрова се доближава до етиката на Екзюпери, с чиято духовна атмосфера тя е дълбоко сродна: „Човекът може да живее само с онова, което може да го накара да умре“.

… В „Лавина“ времето е разбито на 16 екзистенциални човешки времена. Последното дихание на предсмъртната минута е „измерено“ със сбора на 16-те удължени лични минути пред смъртта. Типично кинематографично, мигновеният проблясък на спомена в угасващото съзнание е разтегнат в удължен психологически епизод.

… Основа на цялото повествование е монтажът, който пронизва всички равнища на поетиката – от монтаж на гледни точки до вътрешнокадров монтаж на епизоди, гледни точки, детайли. Авторското съзнание се идентифицира със зрителния ъгъл на камерата и вижда света в меняща се дистанция, в експресивно уедрени, „крещящи“ детайли, в динамиката на сменящи се ракурси и гледни точки. Това създава своеобразна „стереоскопичност“ на изображението – най-характерното качество на киното като изкуство.

… Но тук литературността и кинематографичността не противостоят еклектично една на друга, те се разкриват и допълват една чрез друга. Затова, въпреки цялата си „киногеничност“, романите на Блага Димитрова губят от богатството на философско-поетичния си смисъл при филмиране. Това е особено доказателство – с обратен знак, че те не са превод на сценарния език на езика на литературата, не са някакви разширени сценарии, а търсене на качествено нов изразителен език, включващ и семиотическия синтетизъм на киноезика.

… Идеята е почти персонаж, герой на произведението, и то дадена в развитие, в процес на формиране.

[1] По „Ана и вълците“ – филм на Карлос Саура. Премиера – юли 1973 г. Метафора на тоталитарния режим в Испания.
[2] Михаил Гетов Маринов (1925–1992) – поет, драматург и преводач. Завежда сектор „Чуждестранна поезия“ в списание „Пламък“, по-късно редактор в сп. „Отечество“. Автор на фейлетони, епиграми, рецензии, статии за театър, кино, изобразително изкуство. Преводач от руски и френски език. Член на СБП.
[3] Борис Наумов Милев–Огин (1903–1983) – журналист, писател и актьор, дипломат. Заслужил деец на културата, участник във френската съпротива. През 1945 г. се връща в България. Гл. редактор на в „Труд“. Постоянен представител на НРБ в ЮНЕСКО.
[4] Максим Исаков Наимович р. 1921 г. – един от най-активните в литературната критика, по това време зам.-гл. редактор в „Бълг. писател“. Редактор в „Пламък“, „Септември“, „Лит. фронт“, „Съвременник“.  
[5] Хаос, илюзии, погнуса. Разговор на Пламен Дойнов с Мих. Неделчев. Лит. фронт, бр. 29/2023.
[6] Азаря Поликаров[6] (1921–2000) – философ, професор, приятел на Блага от студентските години. 
[7] Драгомир Асенов (Жак Нисим Меламед) – (1926–1981). Юрист, писател, драматург. Редактор на „Работническо дело“, гл. редактор на сп.„Родна реч“. Зам.-гл. редактор на „Литературен фронт“. 
[8] Христо Писков (1927–2009) – сценарист и режисьор, работи в тандем със съпругата си Ирина Акташева. Режисьор на „Бедната улица“, „Смърт няма“, по-късно на „Лавина“ (1981).
[9] Асен Йорданов Игнатов (1935–2003) – академичен философ, политически емигрант. В чужбина защитава докторат: „Хайдегер и философската антропология“ (1979). Книгата „Психология на комунизма, студии за манталитета на господстващия слой в комунистическия свят“ получава световна известност. Редактор в „Дойче веле“. Автор на 150 публикации и 9 книги, на немски. Остава най-вече с книгата „Себеразпадането на хуманизма“ (1996). Тя анализира трагиката на обществото, пътя към бездуховността на съвременния човек.
[10] Бочев, Димитър. Тъгата и поривът на един български мислител. Култура, бр. 8, 2023. 
[11] Игнатов, Асен. Из анализа на догматичното мислене. Септември, бр 4, 1963, с. 80.
[12] Николов, Тони. Философско аутодафе. Портал Култура: 7 септември 2023.
[13] Игнатов, Асен. Тъга и порив на епохата. Бълг. писател: 1968, с. 67.
[14] Александър Спиридонов – р. 1937 г. в с. Недан. Редактор в „Лит. фронт“ (1972–1974), зав. отдел „Теория и критика“ на в.„Пулс“ (1974–1976), ред в сп. „Дружба“ (от 1977). Главен редактор на издателска къща „Иван Вазов“. Пише публицистична критика, главно за Караславов.
[15] Чавдар Добрев (1933–2021) – професор, литературен критик, театровед, публицист и общественик, народен представител от БСП в 37-ото Народно събрание.
[16] Добрев, Чавдар. Критика и литературен процес, Лит. фронт, бр. 9–10 от 9 и 16 март 1972.
[17] КОМДОС: Чавдар Добрев.
[18] Жечев, Тончо. Литературни полемики и мечти. Лит. фронт, бр. 45 от 9 ноември 1972.
[19] Жечев, Тончо. Поема за риска. Тракия, декември 1972, бр. 6.
[20] Пълният текст на отговора му е публикуван в книгата „Методология на научното познание“. 1973, с. 185–186.
[21] „Стълп“ е старинна форма на „стълб“ (столп – стлъпъ). Означава и „кула“ – стълпотворение, изграждане на Вавилонската кула, но също и затвор. „Александрийский столп“ – образ, използван от Пушкин в стих. „Паметник“.
[22] Иван Ганчев Попиванов (1927–2019) – литературовед, професор в СУ. По това време е секретар по въпросите на критиката в СБП (1983–1989).
[23] Любомир Вълканов Стаматов ( 1940–2005) – н.с. по нова бълг. литература в Института.
[24] Иван Цветков – литературен критик и историк, русист. Секретар на СБП (1973–1980).
[25] ЛМ – сп. „Литературна мисъл“. По това време Й. Василев работи там като уредник.
[26] Джо – псевдоним на Г. Джагаров.
[27] Белчева, Е. „Лавина“ като роман-мит или спорът на Блага Димитрова с екзистенциализма. Из литературните архиви. Критика, брой:1–2, 2005, стр. 68–77.

Евелина Белчева е доктор по литературознание, занимава се с литературна история, текстология, архиви. Автор е на три книги, разкриващи живота и личността на Владимир Василев, известния редактор на сп. „Златорог“: „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух“; „Златорожката връзка. Петър Динеков – Владимир Василев, два портрета в 74 неизвестни писма”; „Златорожката тайна. Владимир Василев в театъра на живота си”. Съставител на две книги по дневниците на Петър Динеков „Записки от „прехода“ (2020). Работата ѝ основно e съсредоточена върху живота и творчеството на Блага Димитрова. Редактор на мемоарната книга „Блага – така я помним”. Изследва архивите на академик Петър Динеков, Владимир Василев, Блага Димитрова, П. К. Яворов, Михаил Кремен и др.

Свързани статии