0
3606

Сън за „Славянска“ 22

Софийски истории (24)

Напълно забравяш всичко: научили сме се да забравяме в жежки дни като днешния, когато човек нито помни кой е, нито накъде е тръгнал, нито мисли за изтичащите минути. Движиш се от сянка до сянка, призрачно разлят в сгорещения въздух, не влизаш никъде, погледът ти не изучава витрините и рядко засреща друг взор. И тъкмо в този миг телефонът звънва. Понякога това е сигнал за излаз от ситуацията, друг път е подкана за още работа в изцеждащата ни жега. Прислонен под сянката на едно по-голямо дърво на улица „Ангел Кънчев“, се вглеждам в екрана на телефона и виждам, че нещата по-скоро клонят към второто. Търси ме една млада графична дизайнерка и в душата ми нахлува смътното предчувствие за проблеми с последните коректури… За мое смайване, оказва се, че всичко е наред. Поемам си дъх и в този миг гласът в слушалката, леко притеснено, ме пита: „Имаш ли малко време?…“ „Цялото време на света“, отвръщам аз, ентусиазиран от факта, че съм се разминал с тежки главоблъсканици около архивни снимки, дето не стават за печат.

„Сънувах един сън…“ – казва след кратка пауза момичето. И преди да отвърна нещо шеговито, ми задава с вълнение в гласа въпрос, който наистина ме втрещява: „Знаеш ли кой е живял някога на „Славянска“ 22?“ Решавам, че имам звукови халюцинации от топлината. Или пък, че е някакъв „номер“. „Как ти хрумна да ме питаш това?“ – отвръщам уклончиво аз, за да вляза в „тон“ със ситуацията.

„Бях там в съня си. В една много странна, плашеща и пуста къща, откъдето трябваше да изведа дете, облечено в розово“. По сериозността ѝ разбрах, че не се шегува. „Отидох там на другия ден – продължи разказа си момичето – и видях кооперацията, която днес е на този номер. Не е далеч от редакцията ви и някак си реших, че сигурно знаеш какво е било преди там, каква е историята…“

Дали знам „историята“? Трябва да съм бил седем-осем годишен, когато хванат здраво за ръката от баба ми, вървим по „Славянска“. Баба спира пред първия вход на същата тази кооперация и виждам сълзи в очите ѝ. Носи букет цветя. „Точно тук беше Маджаровата къща, казва тя с променен глас. Днес нищо не е останало… Живях в този дом закратко, малко преди бомбата да го порази… Всички загинаха, без леля Анна и мъжа ѝ… Такова нещастие…“. Сетне завихме по „Шишман“ и отидохме на „панихида“ в „Св. Седмочисленици“. Тогава не знаех какво значи „панихида“, но в душата ми се утаи споменът за нещо страшно… Добре помня заръката, че трябва да мирувам. Събраха се възрастни хора в черно, поменаваха се имена, не помня подробности. С днешна дата си мисля, че може би панихидата е била за годишнината от бомбардировката на 10 януари 1944 г. Да е било през 1974 г.? Напълно възможно да е така, в моя спомен на едно място са сбрани представители и на други „поразени фамилии“. Спомням си само, че след това – но доста по-късно – ме заведоха на улица „Оборище“ 36, в дома на „леля Анна“. Тогава за пръв и последен път видях писателката Анна Каменова – строга и невероятно достолепна жена с излъчване на византийска императрица, което се подсилваше от прочутия ѝ портрет, дело на Иван Милев, закачен на стената.

„Кога баба ти е живяла в тази къща?“ – попита гласът в телефона.

„Чакай да помисля… Докато е учила, нали е била родственица… Не ме питай за точната роднинска връзка, която напразно съм се опитвал да установя чрез майка ми. Михаил Маджаров, виден политик и публицист, четири пъти министър, родом копривщенец, човек от Възраждането и приятел на Вазов, си отива на 90 години. Излиза, че моята прабаба му се е падала първа братовчедка. Във всеки случай баба ми благоговееше пред „дядо Михаил“ и „баба Мария“, приели я под покрива си като „своя“, нали са „една кръв“… Четяла му из българската и чуждата преса, записвала бележки, подреждала огромния му архив. Винаги се разхождал, докато ѝ диктувал, снажен и изправен, въпреки многото си години – лъвска осанка с бухнала библейска брада… Добре си спомняше и стаята, където била живяла баба Груевица, майката на Бенковски. Маджаров е сестрин внук на Бенковски и баба Нона Хлътова склапя очи в този дом в началото на ХХ в. Интересното е, че преди баба ми „четец“ на Михаил Маджаров бил пирдопчанинът Веселин Георгиев (по-сетнешният партизански поет Веселин Андреев), а след нея – друго копривщенско момиче. Майка ми е родена през декември 1943 г., тъй че бракът и майчинството спасяват баба ми да се озове точно на „оня ден“ в Маджаровия дом, сиреч в деня на трагедията…“

„Колко души са били в къщата, когато пада бомбата?“

Замислям се и ги изброявам по телефона почти на пръсти. Михаил Маджаров и съпругата му Мария, дъщеря им Василка, нейният син Петко Войников и жена му Саша Пундева-Войникова, а също ѝ другата дъщеря на Маджарови – писателката Анна Каменова, със съпруга си юриста и депутат проф. Петко Стайнов. Без да забравяме копривщенката, „четец“ на мястото на баба ми…

„ А децата, чувам все по-развълнувания глас на моята позната в телефона, те били ли са там… Точно тогава…“.

Доколкото си спомням, не… През годините съм чел многократно различните варианти на мемоарните книги на Анна Каменова за онази злокобна нощ. В „Неповторимото“ или „Напиши за този род“ споменът е съвсем кондензиран, но в последната версия на „Откъснати страници“, излязла преди десетина години, записките са малко по-детайлни.

Оказва се, че всичко се е случило по обяд, за разлика от другите големи нощни бомбардировки над София. На 10 януари 1944 г. цялото домочадие от трите фамилии, обитаващи къщата (Маджарови, Войникови, Стайнови), се готви да обядва. Петко Войников – изявен публицист, дипломиран класически филолог от Сорбоната и служител в Дирекцията по печата към Външното министерство, хапва набързо, защото го чакат на работа, но на излизане го пресреща съпругата му Саша Войникова, вдъхваща надежди писателка, която го моли да остане – съобщили са, че над София са задава ято американски бомбардировачи. На стария Маджаров му се струва недостойно да се крият, но всички го убеждават да слязат в голямото и просторно мазе под къщата, което изглежда достатъчно здраво. Долу е светло и просторно, има огромна библиотека, там се съхранява и неговият архив от вестници и списания. По-младите отстъпват на Маджаров и съпругата му Мария „най-закътаното място“, по тяхна преценка, където старците могат да седнат и да се чувстват удобно. Близо до тях сядат Петко и Саша Войникови, както и Василка Маджарова. Петко Стайнов, който е по-нервен, става и отива да се подпре на вратата, Анна Каменова го следва. Тогава къщата се разтърсва и всичко се променя безвъзвратно.

След разговора по телефона се връщам вкъщи и отварям малко куфарче със семейни спомени от баба ми. Вътре откривам и една снимка на Анна Каменова, оцеляла през перипетиите (домът на баба ми, на „Оборище“ и „Драговица“, също е поразен от бомбите, малко неща са се запазили. Сред тях е и снимката, която публикувам, както и книгата с разкази на Саша Войникова „Съвременни жени“, видяла бял свят малко преди бомбардировките).

Анна Каменова (в средата) с приятели

От един рафт на библиотеката свалям мемоарните книги на „леля Анна“ и ужасът веднага ме облъхва:

Когато дойдох в съзнание, разбрах, че съм затрупана с пръст, не можех да се помръдна, лицето ми беше засипано и аз се задушавах. Невъзможно ми беше да отворя очи, клепачите ми бяха затрупани с пръст, ноздрите – също, все по-мъчно поемах въздух и усетих, че поемам последния си дъх. Тогава чух едно „ох“ съвсем близо до мен. Познах гласа на моя съпруг. Не зная как намерих сили да освободя дясната си ръка – лежах по очи – и почнах да се изправям и да се мъча да освободя раменете. До мен лежеше моят съпруг – лицето и ръцете му бяха затрупани с пръст и вар. Както лежах затрупана и неподвижна, с освободената си ръка свалих от главата му парчетата вар и пръст. Той разтвори очи. Долната част на тялото му беше плътно затрупана. Той се измъкна и стана. Наведе се над мен, почисти малко лицето и раменете ми и изчезна. Не можех да разбера, защо след като се убеди, че съм жива, не продължи да ме измъква. Почти веднага се върна и лицето му беше по-бяло от варна стена. Без нищо да ми каже, ме издигна и ме прегърна.

Онова, което Петко Стайнов вижда, трудно се предава с думи. Трагедията е неописуема:

Майка ми все още седеше на стола, но безжизнена, сестра ми – сплескана права до стената, снаха ми лежеше възнак, племенникът ми не се виждаше между купчините вар и пръст. Само баща ми седеше невъзмутим. Само на него можехме да помогнем. (Анна Каменова, „Откъснати страници“, 2008 г.)

Две от фамилиите в този прочут дом в миг си отиват от този свят! Михаил Маджаров никак не е добре. Все още е жив, но със строшени крайници. Лекарите в „Червен кръст“, където го откарват по спешност, се опасяват от вътрешен кръвоизлив. След две седмици той издъхва в съня си.

Едва половината от Маджаровата къща е оцеляла. Прочутият в София фамилен дом е разполовен: оцеляла е кухнята, част от помещенията на първия етаж, където е била библиотеката, но взривната вълна разпилява книгите от дома чак до Перловската река. Анна Каменова и Петко Стайнов остават на място, ровят из развалините, за да намерят някакви дрехи и чайник, който да занесат в „Червения кръст“ при стария Маджаров. Нощуват в оцелелия засега съседен дом на приятеля проф. С. С. Бобчев, чието семейство се е евакуирало. Семействата са много близки и „сродени“: Маджаров и Бобчев си говорят на „Михаил Иванич“ и „Степан Савич“. От съседния дом Петко Стайнов отскача за интерпелации в Народното събрание, което продължава да заседава, питайки какво се случва или ще се случи в България. Кой може да му отговори…

Предстои и най-тежката задача – да изпроводят скъпите си покойници:

Пред черковата на земята бяха сложени десетки, може би стотина ковчега – всичките еднакви – набързо сковани и нерендосани дъски. Как да открием къде са нашите? Тръгнахме между ковчезите. Повдигахме капаците, за да видим кой лежи под тях. Това пътуване между „ковчезите“ е най-тежкият момент в живота ми. След като отделихме „нашите“ ковчези, извикахме гробарите да ги пренесем и заровим.

Беше 13 януари. Гробарите с труд забиваха лопатите. Тъкмо сложиха четвъртия ковчег в издълбаната земя, засвири сирена – сигнал за наближаващото ято бомбардировачи. Гробарите се разбягаха. Ние останахме и с премръзнали пръсти ровейки пръста, покривахме ковчезите. Свириха отбой – гробарите не се върнаха ( „Откъснати страници“).

От контузията бъдещият академик Петко Стайнов напълно оглушава с едното ухо. И цял живот носи слухово апаратче, усилено до предел. Разказват, че в края на 50-те или в началото на 60-те години бдителен милиционер грубо го арестува край „Орлов мост“ – решава, че добре облеченият „другар“ установява чрез апаратчето „шпионска връзка“ с вражеска централа. Избухва скандал, но пускат акад. Стайнов, едва когато виждат депутатската му карта за Народното събрание.

Междувременно Анна Каменова и Петко Стайнов продължават да живеят около руините на „Славянска“ 22. Занимават се с „археология“: вадят лист по лист, изпод пръстта, от огромния ръкопис на „Спомените“ на Михаил Маджаров (близо 1000 страници), които успяват да публикуват с много мъки през 1968 г. За което тогава им помага Веселин Андреев, написал много човешки предговор за „Копривщенина“ – все пак е бил дълги години негов „частен секретар“. Успяват да спасят и безценния и още по-огромен Дневник на Маджаров, който той си е водил десетилетия и който още не е видял бял свят.

И така до 10 март 1944 г., когато посреднощ чуват сирени. Сънени се питат има ли смисъл да излизат и да се крият някъде. Стайнов настоява и това им спасява живота. Тичат по „6-и септември“ и успяват да се доберат до скривалището на Земеделската банка, която има бетонна плоча. След два-три часа чуват сигнал за отбой.

Излизат, но не знаят къде са попаднали, изобщо не се ориентират в бомбардирана София.

Нашата къща – останалата част – беше срината до основи. Книги, хартии, ръкописи покриваха улицата. Влязохме в Бобчевата къща. Стаята, в която спахме, не беше вече обитаема. Върху леглата бе струпана мазилка от тавана, зееше дупка край комина, едната стена беше пропукана. Погледах часовника. Часът бе спрял на 1 и 35 – значи по-малко от пет минути, след като сме излезли от стаята (Анна Каменова, „Откъснати страници“).

Пак наново събират ръкописите на спомените и грамадния дневник. Искат да спасят нещо и от безценната библиотека, събирана от Освобождението насам. Правят „заслон“ в един оцелял ъгъл на къщата, където пренасят ценните книги. След няколко дни „скривалището“ е празно. Някой е отмъкнал книгите. И до днес по антикварите могат да се открият редки и чудесно подвързани издания от библиотеката на Михаил Маджаров, на чието гръбче е указано кой е бил притежателят им. По чудо оцелява и прочутият портрет на Анна Каменова, направен от Иван Милев, както и няколко картини на Дечко Узунов, които отнасят на по-сигурно място. Двамата дълго си правят срещи на „нашите развалини“.

Хлопвам книгата със спомени и краката сами ме отвеждат към „Славянска“ 22. Място, което е уж същото, но никога няма да е наистина „същото“, където витаят сенки и смълчани истории.

Вече се мръква, но в чантата си нося няколко важни книги, „пътеводители“ в нощта. Едната е томчето със статии на Петко Войников „Култура, цивилизация и демокрация“ (1992 г.), предговорено от Петър Увалиев, някога чест гост в къщата на Маджарови. Прочетете есето му „На повратки в „Славянска“ 22“ и ще се убедите какво е било културното значение на този дом в по-новата ни история. Всяка седмица тук са се провеждали прочутите понеделници, където е гъмжало от писатели, поети, художници, артисти и музиканти. Чест е било да си „чест гост“ в Маджаровия дом, където сбирките са председателствани от младите поколения – Войникови и Стайнови. Тук човек е могъл да срещне целия „Златорог“ – Владимир Василев и Сирак Скитник, Чавдар Мутафов, Каралийчев и Фурнаджиев, Светослав Минков, без да забравяме за съвсем младите: Тодор Берберов и Петър Йорданов, кореспондента на „Таймс“ Михаил Пъдев, юристите Живко Сталев и Борис Спасов, Дянко Сотиров, впоследствие журналист в Би Би Си… Независимо мислещи, спорещи, ярки индивидуалности от „третото поколение“, част от които е Петър Увалиев, за когото домът на „Славянска“ си остава „школа по цивилизация“.

А този „свръхцивилизован дом“ е и „свръхгостоприемен“: „всеки понеделник близки приятели и далечни познати, българи или чужденци, са добре дошли в него“ – свидетелства Увалиев. Старият Маджаров също е „гост“ на сбирките и с радост слуша „младите“.

За „артистична София“ това е „домът без стобора“. За съжаление, няма запазена снимка на Маджаровата къща, но има много описания. Домът е на „два ката“, ала вторият етаж е чисто „фамилен“, там не се допускат външни лица. За да се поберат гостите, всички врати на първия етаж са широко отворени и така дошлите се движат от гостната към трапезарията, а оттам и към кабинета на Петко Стайнов, където могат да се насладят на портрета на Иван Милев или на прекрасния пейзаж на Сирак Скитник от заснежена Копривщица.

Става дума за „дом, в който ежедневието беше с дъх на култура“ (Петър Увалиев). Дом, който пак повтарям, отдавна вече го няма, макар в този миг да съм на същото това място, възстановявайки в ума си четени и чути детайли. Като за витата дъбова стълба например, водеща към недостъпния горен етаж, на чиито стъпала сядали най-младите и разпалени в споровете.

И ето че този дом продължава да се явява в сънищата ни, които, както знаем от Еклисиаста, идват при много грижи (Екл.5:2), в очакване нашето легло да отнесе тъгите ни (Иов.7:13).

Застанал пред „Славянска“ 22  си мисля за съня на моята позната. Децата, за щастие, не са били тук в онзи страшен 10 януари. Сестрите Мария и Михаила Войникови (на четири и на три години), които осиротяват, са осиновени от Анна Каменова и Петко Стайнов и приемат фамилията Стайнови. След години Михаила Стайнова става известна османистка, а Мария Стайнова, архитектка, която се установява в Германия. По-малката сестра Михаила си отива от рак през 1987 г. и не знам защо, докато слушах историята за детето от съня, си мислех най-вече за нея.

Малко след промените съпругът ѝ, актьорът проф. Петър Петров, издаде книга с нейни стихове. Купих си тогава стихосбирката „Зелено стакато“, която сега с мъка изрових из библиотеката си. И разгръщайки я, попаднах на следните стихове:

Съновидение от бежови пътеки,
оживяла рогозка,
изсъхваща тиня
и зелено стакато.
Сънувам стократно.

Поемайки по нишката на съня, четох дълго и дълго от стиховете ѝ под светлината на уличната лампа. За да стигна до следните редове:

Хладният вход стопява боите
и последното напрежение.
Черно-белите квадрати
сякаш просмукват най-горните пластове умора.
Аз се изкачвам и очаквам
да намеря нещо хубаво горе.

Една от тайните на град като София е, че често ние сънуваме със сънищата на другите.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияДневник 2020/2021
Следваща статияЕпохе + Сфумато