0
5574

Трите ябълки

Трима приятели по едно и също време ми препоръчаха една и съща книга, тримата са напълно различни по възраст, професия, интереси, характери, третият път истински се зачудих на това съвпадение и, вече силно заинтригувана, побързах да си купя книгата и бързо я прочетох, тъй като тя увлича още от първото си изречение, причудливите истории и необикновените характери не ти дават да я оставиш, докато не стигнеш ласкавия ѝ край.

„…но разказът сега е за друго, за това как точно преди година и един месец, в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината, Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко много прекрасни неща я чакат в бъдещето и ето те, тези прекрасни неща, бяха дошли и носеха със себе си лекота и ласка, и нека бъде така дълго, нека бъде така винаги, нека нощта прави магии и бди над щастието ѝ, нека прехвърля в прохладните си длани три ябълки, а после, както открай време в маранските сказания, ги пусне от небето на земята: една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто.”

Така Нарине Абгарян завършва обаятелната си книга „Три ябълки паднаха от небето”. Разказва причудливи, човешки, напоени с топлота истории за хората в едно арменско селце, отдалечено на един ден път с каруца от най-близкия град. Хората в селцето стават все по-малко и по-малко, някои умират, други са избити във войната, трети са се преместили в града и все по-рядко се връщат при своите родители. Но тези, които са останали там, живеят според вековните неписани правила на уважението, милостта, състраданието, живеят в хармония с Бога, хората и себе си. Недопустимо е да се присмеят на някого, да не помогнат на някого, изпаднал в беда, недопустимо е да не споделят скромния си обяд с бедняка и скитника. Животът им е непрестанна борба с природата, отвоюват от нея малкото парче земя, което обработват, отвоюват от природата всяка тухла на къщата си, всяка греда от нея, всеки предмет в нея. И най-голямата им утеха и радост е да си говорят, да си разказват, да си споделят. Очарователно е това кротко, напевно, шехерезадово разказване на Нарине Абгарян, като че ли е седнала до теб и ти прошепва тайните на маранското селце, на които е била свидетел, тайни свидни и озарени от чистота и истинност, и почтеност, и доброта. Иска ти се да не свършва тази книга, да продължава във всеки твой ден, за да си част от тези хора и техните отношения, и тяхната чистота.

И не зная по какви асоциативни и емоционални закони веднага след като затворих книгата, у мен възникна споменът за леля Таня – един мимолетен спомен, по-скоро една картина, която не си бях спомняла от няколко години, но тя е стояла в съзнанието ми запечатана като фотокадър. Леля Таня беше най-добрата приятелка на майка ми, бяха прекарали заедно студентските си години, младостта си, майчинството си, зрелостта си, накрая споделяха старостта и болестите си със загриженост и крехка нежност една към друга. Имаха около себе си и още много други приятелки, с които ходеха по театри и концерти, и кафенета или пък се събираха по къщите, когато някоя от тях празнуваше рождения си ден. Бъбреха, обсъждаха, осведомяваха се, оплакваха се от децата си или внуците или пък се хвалеха с тях. В очите си една на друга те никога не се превърнаха във възрастни жени и в старици, в очите си една на друга те бяха млади, буйни, красиви, авантюристични, хазартни, когато бяха заедно като че ли попадаха в онова настроение на всеощенайхубавотопредстои.

Когато майка ми почина, леля Таня не беше в България и не успя да дойде за погребението ѝ, върна се три месеца по-късно и ме помоли да я заведа на гроба ѝ. Валеше сняг, алеите бяха побелели, беше тихо и безлюдно. Леля Таня беше с чисто бяла коса, достолепна, висока, беше облечена с бежово зимно палто, което странно се преливаше със снега, като че ли самата тя се разтваряше в снега, като че ли беше част от него. Стигнахме до гроба и тя буквално се свлече на колене, прегърна кръста така, сякаш прегръща човек, разплака се и започна да гали белия мрамор. Тогава си помислих – ако има дори един-единствен човек, който така да плаче на гроба ти и да го милва, значи си опростен.

Това е картината, така се е запечатала в съзнанието ми и стои там непокътната вече няколко години, докато тази книга не я отключи след като затворих последната ѝ страница.

Трите ябълки, които падат от небето на земята, свързват в едно цяло съвсем различни житейски истории, но те си приличат по това, че винаги има някой, който ги разказва и друг, който ги слуша и вярва в доброто.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияФилософска елегия за домашните вещи
Следваща статияСофийската улица „Цар Самуил“ отново става зона за изкуство