Трима приятели по едно и също време ми препоръчаха една и съща книга, тримата са напълно различни по възраст, професия, интереси, характери, третият път истински се зачудих на това съвпадение и, вече силно заинтригувана, побързах да си купя книгата и бързо я прочетох, тъй като тя увлича още от първото си изречение, причудливите истории и необикновените характери не ти дават да я оставиш, докато не стигнеш ласкавия ѝ край.
„…но разказът сега е за друго, за това как точно преди година и един месец, в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината, Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко много прекрасни неща я чакат в бъдещето и ето те, тези прекрасни неща, бяха дошли и носеха със себе си лекота и ласка, и нека бъде така дълго, нека бъде така винаги, нека нощта прави магии и бди над щастието ѝ, нека прехвърля в прохладните си длани три ябълки, а после, както открай време в маранските сказания, ги пусне от небето на земята: една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто.”
Така Нарине Абгарян завършва обаятелната си книга „Три ябълки паднаха от небето”. Разказва причудливи, човешки, напоени с топлота истории за хората в едно арменско селце, отдалечено на един ден път с каруца от най-близкия град. Хората в селцето стават все по-малко и по-малко, някои умират, други са избити във войната, трети са се преместили в града и все по-рядко се връщат при своите родители. Но тези, които са останали там, живеят според вековните неписани правила на уважението, милостта, състраданието, живеят в хармония с Бога, хората и себе си. Недопустимо е да се присмеят на някого, да не помогнат на някого, изпаднал в беда, недопустимо е да не споделят скромния си обяд с бедняка и скитника. Животът им е непрестанна борба с природата, отвоюват от нея малкото парче земя, което обработват, отвоюват от природата всяка тухла на къщата си, всяка греда от нея, всеки предмет в нея. И най-голямата им утеха и радост е да си говорят, да си разказват, да си споделят. Очарователно е това кротко, напевно, шехерезадово разказване на Нарине Абгарян, като че ли е седнала до теб и ти прошепва тайните на маранското селце, на които е била свидетел, тайни свидни и озарени от чистота и истинност, и почтеност, и доброта. Иска ти се да не свършва тази книга, да продължава във всеки твой ден, за да си част от тези хора и техните отношения, и тяхната чистота.
И не зная по какви асоциативни и емоционални закони веднага след като затворих книгата, у мен възникна споменът за леля Таня – един мимолетен спомен, по-скоро една картина, която не си бях спомняла от няколко години, но тя е стояла в съзнанието ми запечатана като фотокадър. Леля Таня беше най-добрата приятелка на майка ми, бяха прекарали заедно студентските си години, младостта си, майчинството си, зрелостта си, накрая споделяха старостта и болестите си със загриженост и крехка нежност една към друга. Имаха около себе си и още много други приятелки, с които ходеха по театри и концерти, и кафенета или пък се събираха по къщите, когато някоя от тях празнуваше рождения си ден. Бъбреха, обсъждаха, осведомяваха се, оплакваха се от децата си или внуците или пък се хвалеха с тях. В очите си една на друга те никога не се превърнаха във възрастни жени и в старици, в очите си една на друга те бяха млади, буйни, красиви, авантюристични, хазартни, когато бяха заедно като че ли попадаха в онова настроение на всеощенайхубавотопредстои.
Когато майка ми почина, леля Таня не беше в България и не успя да дойде за погребението ѝ, върна се три месеца по-късно и ме помоли да я заведа на гроба ѝ. Валеше сняг, алеите бяха побелели, беше тихо и безлюдно. Леля Таня беше с чисто бяла коса, достолепна, висока, беше облечена с бежово зимно палто, което странно се преливаше със снега, като че ли самата тя се разтваряше в снега, като че ли беше част от него. Стигнахме до гроба и тя буквално се свлече на колене, прегърна кръста така, сякаш прегръща човек, разплака се и започна да гали белия мрамор. Тогава си помислих – ако има дори един-единствен човек, който така да плаче на гроба ти и да го милва, значи си опростен.
Това е картината, така се е запечатала в съзнанието ми и стои там непокътната вече няколко години, докато тази книга не я отключи след като затворих последната ѝ страница.
Трите ябълки, които падат от небето на земята, свързват в едно цяло съвсем различни житейски истории, но те си приличат по това, че винаги има някой, който ги разказва и друг, който ги слуша и вярва в доброто.
