Всяка вещ в човешкия дом е затова домашна вещ, защото освен функционална, тя е още и „именувана“. Защото не е вече абстрактна, просто веществена и прагматична вещ, а е буквално – пронизаност от този човек. Тя е „закодираност“ на неговия манталитет, на неговия жест, тя е зрим йероглиф на неговия характер и съвкупността от всички вещи в един дом е своеобразен пластичен рисунък на една уникална душа.
Нека си помислим какво в действителност ни среща един с друг в пространството, ако бихме решили да се абстрахираме от столовете, които го „бележат“ по своеобразен начин, от стените и завесите, които го правят „определено“, ако бихме се абстрахирали от вещите, които неповторимо се нареждат между мен и теб и правят това пространство пълно, за да го с-поделим. Нека опитаме това абстрахиране. Къде собствено ние сме заедно? Има ли лик, има ли конкретен „рисунък“, има ли „силует“ нашата заедност? Та ние никога не бихме могли да си спомним една съвместност без някакъв неин пластичен лик, който чувството ни е изпълвало и в който то се е въплътило, в който мигът се е о-лице-творил. Какво бе онова, което докосвахме и което докосваше двама ни, като по този начин въплъщаваше това „и двамата“? Без наличието на вазата в ъгъла, на полулежащите столове, на масата с онази драскотина, на широкия, незавесен прозорец, който осветяваше лицата ни, нашата „заедност“ би била ненаситена, „рехава“ заедност без лик, без въплъщение, без „тяло“. Ние си подавахме един на друг тези чаши, ние събирахме движенията на ръцете си в единствения, познат кръг на пепелника, квадратът на тези стени зримо и реално ни затваряше заедно и цветът на стените даваше цвят на нашите срещи. Вещите, с които общуваше ти, които се бяха сраснали с твоите всекидневни движения, и чийто ред бе рисунъка на твоята фантазия, на твоята грижа или леност, се държаха и от мен, аз бях посветен в кода на твоите жестове. Всичко това реа-лизираше (от „res“) нашата заедност, правеше я реална или по-точно – всичко това съществено участваше в нашата заедност – насищаше я, динамизираше я, въплъщаваше я. Ние имахме интензивно заедността си като я извършвахме, като я устроявахме. А я извършвахме и устроявахме във вещите.
Ето защо, с пълно право може да се каже и обратното – вещите, тяхното разположение, тяхната топика, постепенно могат да придобият „физиономията“ на нашата заедност. Както пластичната действителност на нашата заедност е тези вещи в между-личната им изпълненост, така и нашата заедност е закодираност, фиксираност, ритуализираност в тези вещи и в техния своеобразен контекст. Нашата „заедност“ започва да съществува във вещно-пространствен, интимно-пластичен „превод“. Целият този ред въплъщава една интимна човешка между-личност.
Вещите, следователно, които обгръщат, напълват, движат, с-поделят нашата заедност, вече не са просто веществени образувания редом с нас, не са просто „слуги“ на нашите потребности – те са също и вещественото „ние“ – вещи с лице, с душа. И тази душа е нашата душа – нашата душа, въплътена в дом… Спомнете си, че за един поет е достатъчно да спомене за разчупването на хляба, за да е изказал с това идеята за единение. Как би станало това, ако хлябът, в своята веществена хлебност, в своята разчупваемост, която е напълно физическо качество, не би бил снет в идеята, не би бил „тяло“ на идеята?
Разбира се, тази човекоуподобеност на битовата вещ не бива да се разбира буквално-физически, да се мистифицира ненужно. Физически кофата при кладенеца ни най-малко не наподобява стопанина си, но дори в ръждата по кофата – в този метален окис – има нещо човекообразно, нещо персонално-човекообразно. Тази ръжда е съ-битие-с-историята-на-дома, тя е „мазол“ по вещния крайник на човека, тя е екстериор на една уникална старост. Иманентната при-частност към биографията на дома е превърнала кофата при кладенеца в реална, екстериорна част на въплътената биография на човека. Самата човешка биография, като действителна биография е и биография на вещно-удължените крайници на стопанина.
И тази очовеченост на вещите в бита, тази снетост на веществеността им в персоналната и одушевена човешка битийност не е просто производна от тяхната прагматика. Може би тя има своя произход, своя корен в прагматиката, но именно в бита „личностността“ на вещите постепенно се е еманципирала от тяхната гола прагматичност, породила е света на чисто символната предметност. Сраснатостта с биографията позволява и прави възможна самостоятелната символност на бита, където снетостта на вещта в персоналното и интерперсоналното човешко битие, се открива вече като главното, същностното определение на тази вещ. Докато при кофата, при макарата, при кладенеца, тяхната човекообразност, „физиономност“, биографичност, е все пак нещо, което неизбежно се излъчва от тях покрай съществената за тях стереотипна прагматичност, при други предмети тъкмо изразената идея, тъкмо въплъщаваната персоналност е тяхното основно определение.
Колко много вещи в човешкия дом битуват всъщност като образи на въплътено минало – като пластичен лик на „Коледата“, като веществен йероглиф на „нашата сватба“, като вещно „преведен“ портрет на някой отишъл си близък. Съсредоточеността на паметта, която „удържа“ моето време при самопотъването му, което „държи“ тук и сега моята биография, често се „отпуска“, екстериоризирайки се в спомнящите вещи, в символите и йероглифите на изтеклия индивидуален живот. Домът не би бил дом без тази символна вещност, битът не би бил бит, ако съставящите го вещи, освен прагматичната си природа не биха имали и съществено символна природа. Битът въобще е вещи с прагматична-и-символна природа в цялост. Без нея домът би се превърнал в „работилница“. Прагматика-и-символност са прелели едно в друго дотолкова, че са станали едно и също.
И ето – именно тук пред нас блясва специфичния драматизъм на човешкото – специфичния драматизъм на човешкото вещно тяло.
Защото, уви, колкото повече вещите започват да се превръщат във въплътени идеи, във вещни ликове (на гр. „ейдоси“), колкото повече конкретната идея започва да става собственото им, същественото им вещно определение, толкова повече те се оказват „отслабени“ като вещи, толкова повече те се оказват вещи с многообразно стеснен чисто вещен потенциал.
И наистина – битовата вещ винаги е вещ с редуцирана пространствена възможност. Това е така, доколкото тя по необходимост е срасната с пространствения контекст на този дом, снета е в персоналните жестове и похвати, в персоналната биография на този стопанин. Като уникален мемориален символ, вазата в определен дом може да остане тази именно ваза, само ако се намира, само ако остава в постоянния си, значим топос. Само докато си остава това-което-неслучайно-стои-върху-тази-маса-вляво-от-онзи-прозорец-заедно-с-онази-табакера, тя се запазва като един от „йероглифите“ на този дом, запазва свързаността си с определен спомен – символизира и въплъщава нещо. Преместена от това място или вън от дома, тя е като отрязан член от живо тяло, тя е лишена от станалата вече същностна за нея съ-битийна-с-този-дом-и-с-тези-хора характеристика. Тя е изменена, помръкнала – без при това ни най-малко да се е изменила физически. И това ясно се усеща, когато видим стари домашни вещи на сергията на някой битпазар. Безразличността на суровата, невъвлечена в ничий бит вещност, нейното безразличие към какъвто и да било значим за нея топос, тутакси се ликвидира, щом тя се въвлече в бита, щом стане вещен „крайник“ някому, щом стане вещен „жест“ и спомен някому. Тя става смислово-по-трудно подвижна вещ. И тази нейна по-трудна подвижност, по-ограничена разположимост идва от характеристиките ѝ на персонален човешки „крайник“, на символ, на „орган“ от вещното тяло на човека. Тези характеристики ограничават просто вещните ѝ възможности.
Метафизическата и дори – магическата същина на бита в това именно се състои, че обградилия се с битов свят човек, вече не съзира времевата и пространствената несъприродност на вещите с неговата екзистенция. Той се огражда с бита от надрастващостта на битието.
И все пак, битието, като не-съприродното и надрастващото, неминуемо „изплува“ изпод покривалото на бита. От най-нищожния битов атрибут неочаквано може да полъхне с цялата си мощ несъприродността, която се нарича просто „битие“. Най-ясно става това при пределната криза – тази, която произтича от човешката крайност и е свързана с умирането на стопанина на дома, с напускането на вещното му „тяло“, при което последното губи своята персонална определеност. В забележителната новела на Лев Толстой „Смъртта на Иван Илич“ има един момент, в който тежко болният, вече сживял се с мисълта за края си Иван Илич, случайно спира погледа си върху облегалото на канапето където лежи и съзира гънките на плата – обикновен сахтиян. Неочаквано, посред болката и депресията, нещо в този сахтиян, именно в него, му се вижда необяснимо нелепо и той си припомня, незнайно защо, отдавна казани думи: „сахтиянът е нетраен, карахме се с жена ми заради него“. И внезапно, Иван Илич разбира, че тъкмо в тези думи се таи нелепото. „Друг беше сахтиянът“ – казва си той. Но какво, какво е било „другото“ и с какво удивлява сега този плат? От какво идва усещането за разочарование на илюзиите в този съвсем прост спомен? Колкото и да е странно – струва ми се, че от самата тази мисъл: „сахтиянът е нетраен“. Изправен пред своя окончателен предел, героят е прозрял в „стратегията“ на битовизиращото съзнание. „Сахтиянът е нетраен“ означава, че за този сахтиян Иван Илич винаги и съвсем спонтанно е мислил като за нещо съизмеримо изключително със собствения му жизнен хоризонт. Възприемал е този плат, сякаш той е само в съ-битието-с-него (Иван Илич)-мерно-нещо. Възприемал го е – съвсем непосредствено при това – като битие-биващо-спрямо-собственото-му-битие. Неговото, на самия сахтиян, качество е било „нетрайността“, а с това се е онтологизирало „траенето“ му в стандартите на човешкото съществуване, „траенето“ му в хоризонтите на бита. Качествата на тази и на всяка друга вещ са били определими в съ-битийността-им-с-мен и само по този начин те изобщо са били за Иван Илич. Мисълта съвсем спонтанно е онтологизирала жизнената контекстуираност на вещта: „сахтиянът е нетраен“… А ето че тази „нетрайност“ се оказва по-трайна от самия имащ я като нетрайна. С това вещта се парадоксализира. Качеството ѝ внезапно излиза извън жизнения хоризонт. Вещта „блясва“ като „траеща“ и изобщо „мерна“ в ничието време на битието, блясва като не-в-съ-битие, като в-себе-си. От битовата вещ внезапно се излъхва нейната битийна ничиевост и това поразява живеещия. Тази вещ и аз, оказва се, само в относителен смисъл съсъществуваме. Нашите „времена“, както и „времената“ изобщо не са времена-едно-за-друго. В последна сметка всяко нещо е безнадеждно само в своето „сега“. И тази ясна за рефлексията истина изобщо не е била видна за живеещото съзнание.
Но не само смъртта на стопанина е криза на битовите вещи. Човешката вещност е иманентно, сама по себе си „кризисна“. Казахме, че човекът вдъхва „личностност“ на вещта, актуализира я в своя живот като ипостасен свой „крайник“, като въплътен свой спомен, като „ейдос“. Ейдетичността обаче не означава просто, че вещта придобива в бита по-сервилна форма. Най-същественото тук е това, че битовата вещ фатално се сраства с определената си форма. И ето – тази фатална сраснатост с формата, която прави вещта ейдос, тя същевременно я прави много по-крехко битие. Защото – пак казвам – тя вече може да бъде само такава, каквато е – тя не може да се запазва, изменяйки се. Строшената на ситни стъкълца чаша вече не е „чаша“ – от „чашността“ ѝ нищо не е останало, чашата е загинала. Макар че – и в това е триумфът на битието – нищо от веществото не се е загубило.
Но не е ли така с всяка определена вещ изобщо? Абстрактно, да. Но вгледайте се, вижте: суровата, неейдетична вещ всъщност не се руши. Скалата и пясъкът се преливат, те са едно единно вещество, вещо просто в това да бъде. Веществото на камъка, вещ-ината на камъка в това се и състои – да бъде безразлично към всяка своя форма. Суровата вещ е безкрайно упорита в своята непретенциозност. Песъчинката е същата частица битие, от същата скала и е това същото и преди ерозията и сега, ще бъде същото и под водите на морето. Защото суровата, „чистата“ невъвлечената в бита вещност няма израз, няма „физиономия“ – тя е чиста без-ликост – символът и съвършеното откровение на чистото битие, което се пре-въплъщава, без в нищо по-конкретно да е въплътено.
Чистата, суровата, „невъвлечената“ вещ, сама по себе си, не се нуждае от формата. Тя има нужда само от наличестване – само от това, което и без това има – от безизразното, голо „е“. Безспорно, вещта никога не може да наличества, без каквато и да било форма, тя винаги е-с-някаква-форма. И все пак, същността на чистата вещност е тъкмо в това, че всяка „някаквост“ ѝ е съвършено безразлична. За да е просто вещество – за да „веществува“ – „някаквостта“ не е за нея никакво условие. Затова в сурово състояние, в битието, вещта е всичките си възможни „някаквости“, а с това самото – не е изобщо „някаквост“. Ситуацията е напълно противополжна на онази с битово-символната вещ. Докато там веществото бе изцяло потънало в „тази“ форма, в „това“ съ-битие, тук е обратното – формите са напълно потопени от веществото. Суровата вещ с това именно свидетелства битието , защото бидейки всякога с-качества, тя не е „привързана“ към тях, а значи и към съ-битийността, и в дълбините си е надхвърлящото ги, в тях самите, над-растващото ги.
В чистата плът, в противоположност на чистата физиономия има само чиста мощ. Човекът вдъхва „личностност“ във вещите, той прави вещта не тъй безразлична и независима от формата. В идея – той „потапя“ вещта във формата, а формата в съ-битието-с-личността си. Човекът „ипостасира“ вещите, когато чрез въвличането им в праксиса или чрез осимволяването им, отрича разделимостта между плът и форма. Но ето – със самото това ипостасиране човекът вдъхва на вещта и възможността за тление – вдъхва ѝ крехкостта, разрушимостта. Суровите , вещни вещи са неразрушими, именно защото нямат лик, с който фатално да са свързани. При тях всяка промяна на формата е все тази, същата, чиста плът. И това е така, защото в никоя тяхна форма няма цел, никоя тяхна форма не е осъщественост на някаква идея.
Никъде не можем да видим разрушен камък. Всяко парче от камъка е също тъй един здрав камък. Никъде не можем да видим разрушен камък освен в руините на един каменен дворец, на един мраморен паметник, на една каменна крепост. В руините ние съзерцаваме не вече камъка, а определеността на камъка – душата в него. А тя именно, доколкото е човешкото в него, е разрушена, тя е потънала в океана на времето, оставяйки следи, подобно пяна на повърхността му. Прегръдката на човешката ръка се е оказала фатална за камъка.
Никой никога не може да види унизен камък. Където и да е захвърлен, камъкът излъчва своето мистериозно спокойствие и безлико достойнство. Камъкът е навсякъде на мястото си, тъй като е съвършено безразличен към всяко място. В неговата непоклатима, сурова същност няма понятие за място. Но каменната глава на някой древен Аполон може да бъде унизена. Нейната очупеност и захвърленост, нейната отделеност от торса, нейната нелепа безокост е унижение. Обожавайки камъка човекът е унизил камъка. Извайвайки битието в камъка, човекът е направил битието му зло и отмъстително. В строшената и търкулната в калта глава на древния Аполон, човекът съзира едновременно тържеството на безликия, невъвлекаем окончателно в никакво съ-битие камък и унизената каменна красота на духа на един скулптор. В нашата стара, човекоподобна кофа, в чиято ръжда дори, тържествуваше човекът – в същата нея , човекът може да съзре винаги победилото го във вещта битие , чиято единствена, абсурдна цел, е като че ли именно тази – да над-живява – всеки и всичко. Достатъчно е просто да умре стопанинът, в чиято ръкохватка кофата е съществувала като „кофа“, достатъчно е дори да запустее домът, на който тя е била действащ „крайник“ и в тази малка, старчески кротка, уязвима като човешкия жест кофа отново ще се пробуди тържеството на безразличния към всяка форма, никога в нищо всъщност невъвлечен метал. И човекът, който минава край запустелия и разхвърлян дом на своя близък, ще прозре от пръв поглед, че това тържество на безличието никога и не е било нарушавано истински. Ще разбере, че битието е това тържество на „ничие“ и „нищо-такова“.
В руините на вещите (а цялата земя е покрита с руини) човекът вижда следите на своето първозданно заблуждение спрямо битието. Вижда, че той узнава битието само като разобличената илюзия на бита.
