Светът, а и България преди настъпващата 2026 г. са се оплели в казуси, за които сякаш не се намират начини как да бъдат разрешени. Струва ми се обаче, че ако си спомним прозрения (или твърдоглави твърдения), сторени от наши и чужди мислители, по-лесно ще успеем да се справим с тях. Или – ако не се справим, поне ще ги изясним, което ще помогне за съграждане на бъдеща успешна стратегия. Е, надявам се…

1

Петър Мутафчиев, големият български историк, в едно сравнение между България и Сърбия изказва мнението, че за разлика от нашите западни съседи, ние някак всичко правим урбулешката, на щурм; нямаме постоянство, нито търпение. Наблюдавайки протестите, довели до падането на правителството на Росен Желязков, няма как в съзнанието да не изскочи това точно наблюдение: без съмнение, те бяха плод на върховно усилие, на напрягане на обществени мишци и сухожилия, но изглежда, че след безспорната им сполука, енергията им сякаш взе да се оттича, да изтлява. В България, между другото, през годините след 10 ноември 1989-а има май само един успешен протест, довел до радикални и жизнеутвърждаващи промени в страната – този от 1997-а, когато мощта на улицата принуди правителството на Жан Виденов да подаде оставка. Финансов министър, между другото, в това правителство на БСП, което предизвика чудовищна инфлация и обезценяване на националната парична единица – 1 долар се търгуваше за 3000 лева, беше Румен Гечев – същият този политически некадърник, който днес воюва срещу еврото и който всъщност нанесе на лева икономически и репутационни щети, каквито никой преди него и никой след него не е нанасял (оттук може да съдим за неговата експертност и компетентност = 0). Тогава под натиска на улицата мъдрият Николай Добрев, вътрешен министър в правителството, натоварен от столетницата да състави кабинет, се отказа от мандата. След проведените избори министър-председател стана Иван Костов и България бе буквално прехвърлена от евразийски на европейски релси. Само че за да стане това, българският народ гласува премерено, точно и умно и така уличният натиск бе трансформиран в държавна политика. Всички други протести – от 2013-а и от 2020-а (макар че последните бяха тотално измамени от червения юмрук на Радев), се оттекоха без да постигнат целта си – разграждане на полумафиотския модел на държавно управление. Протестите през 2025-а ги грози същата опасност – печеливши в деструкцията, провалени в конструкцията. Рискът е да се изпълни печалното наблюдение на Петър Мутафчиев – силни сме за кратко, но в хода на времето изнемощяваме; от слаби по-слаби…        

2

Който е посещавал Тунис, няма как да не е стигнал до Картаген; по-скоро до онова, което е останало от знаменития град. Не е много, само развалини и руини от стени, очертаващи контурите на прословутото селище. Добре известно е кога го настига печалната участ – когато през 146 г. пр.Хр. пълководецът Публий Корнелий Сципион Емилиан превзема града, разрушава го, а жителите му продава в робство. И получава прозвището Африкански. Територията, заемана от Картаген, е посипана със сол, та този зъл и могъщ враг на Рим никога да не се възроди отново. За трагичната участ на пуническия град в немалка степен допринася и сенаторът Катон Стари, завършвал речите си винаги с една и съща фраза: „Картаген трябва да бъде разрушен“ (Carthago delenda est). Понастоящем, завършвайки първата четвърт на XXI век, има две държави в света, застрашени от съдбата на Картаген – Украйна и Израел. Също като Катон Стари руският президент Путин непрестанно повтаря, че трябва да се разрешат „първопричините“ за войната (която той лъже, че не бил започвал, „колективният Запад“ бил виновен); тоест суверенна Украйна да бъде изчистена от политическата карта на света и да се превърне в протекторат на Кремъл. По същия начин терористите от „Хамас“, „Хизбула“, „Ислямска държава“, както и Ислямска република Иран са записали в официалните си документи, че Държавата Израел трябва да бъде унищожена. Или, както крещят последователите им (и пригласящите им полезни идиоти на Запад, като започнеш от Грета Тунберг и стигнеш до университетските кампуси): „От реката до морето“ (From the river to the sea). Затова понякога се учудвам как правителствата на западните държави – декларирайки пълна подкрепа за Украйна (напълно правилно впрочем), не декларират такава и за Израел, който наистина се бори не просто за своето оцеляване, за съществуването си се бори. Нападението от 7 октомври 2023 г. ясно показа намеренията на палестинските терористи – всеки, разпознат от тях като евреин, бива убит или отвлечен. Геноцид, чиста проба геноцид. Картаген трябва да бъде разрушен, Украйна трябва да бъде разрушена, Израел трябва да бъде разрушен – това са еднакви лозунги, чиято крайна цел е да бъдат посипани със сол земите на две независими държави. Не бива да го позволим…  

3

Всички знаем, че Маршал Маклуън, канадският изследовател на медиите, измисля израза „глобално село“. Негово е и изречението „средството е съобщението“ (the medium is the message), което не е зле от време на време да си припомняме, гледайки публичните изяви на американския президент Доналд Тръмп. Особено последната, когато вместо да използва собствената си социална мрежа Truth Social, той се яви по телевизията. Телевизията през 30-те години на миналия век е била иновация в средствата за масово осведомяване, днес обаче отдавна е преминала в категорията на традиционните медии. Между нея и мрежите съществува важна разлика, за която е редно да си дадем сметка: в социалните мрежи мненията са категорични и макар да има възможност да се влиза в диспут, то той повече прилича на свада, отколкото на уважителна размяна на мнения. Телевизията, от своя страна, макар на пръв поглед да предоставя същата възможност за категоричност, все пак изисква известна степен на убеждаване; на реторически похвати, ако щете. Тоест фактът, че Доналд Тръмп избра нея за неочакваното си обръщение към нацията, навежда на мисълта, че въпреки нападките срещу предшественика му Джо Байдън и неговите съпартийци, демократите, и уж самоуверения тон, то точно самоувереността е напуснала обитателя на Белия дом. А го е напуснала, защото икономическата му политика на протекционизъм и високи мита е на границата на провала (да не кажа, че е пълен провал). Глобалното село си отмъсти на изолационизма, пошляпвайки го поучително, че ако той е бил възможен и дори приемлив през XIX век, в Позлатената епоха, то в днешно време, когато всички са свързани с всички, той е не просто неуместен, той е неосъществим. Оттук следват два извода, важни: 1) европейците не бива чак толкова да им се стряскат на американските мита; 2) САЩ, разбира се, не са пред икономически колапс (пред какъвто е изправена Руската федерация), но ако продължават така, нищо чудно и да се изпречат пред такъв. Което, от своя страна, наистина може да удари радикално по плановете на Доналд Тръмп, тъй като на предстоящите догодина избори за Конгрес и Сенат той и републиканците могат да изгубят мнозинството си. А стане ли това, досегашното подлизурстване пред неистовия нарцисизъм на оранжевия павиан (както го нарича Евгений Дайнов) ще се стопи в историята. И със сигурност ще вкара републиканците в нормалния и умерен политически коловоз, изваждайки ги от изтрещелия и неврастеничен, в който ги набута движението MAGA.    

Настойчиво постоянство, геополитическа далновидност, икономическа смелост – това са трите решения на заплетените казуси. А също и вярата, че „и те на своя ред ще си заминат“…