Въпреки предупрежденията на видни европейски интелектуалци, с пренебрегването на плана на президента на САЩ Томас Удроу Уилсън с неговите „четиринадесет точки“ за постигане на справедлив мир след края на Първата световна война и след надменното игнориране на протестите на победените държави при силовото установяване от т.нар. Велики сили (най-вече Великобритания и Франция) на Версайския международен ред, неблагоразумно се отваря пътят към Втората световна война, насърчават се всъщност реваншистките амбиции на победените. Много бързо в цяла Европа нарастват усещанията за застрашения мир, множат се катастрофичните визии, страховете приемат мощна вълнообразна форма.

Като чувствителни сеизмографи литературата и другите изкуства придават през 20-те и 30-те години на ХХ век чувствена пластичост и видимост на това засилващо се всеобщо усещане за застрашена Европа. Най-добре този поглед към случващото се – първоначално все още като разнотипни предупреждения – можем да постигнем, като проследим съдбата на превърналата се в общоевропейска културна столица Виена и интерпретацията на драмите на най-значими виенски интелектуалци, артисти, мислители. Заразяването доста бързо на самата градска култура на бившата столица на Дунавската империя с агресивна нацистка идеология, осъщественият сякаш с всеобщ обществен консенсус аншлус – съединяването на смалената след войната Австрия с големия бъдещ агресор – нацистка Германия, принуждават емблематични европейски интелектуалци да се спасяват с бягство/изгнание/прогонване/маргинализация/вътрешна изолация, да напускат любимите си виенски кафенета и прочути концертни зали, обживените си жилища с богати домашни библиотеки, да се разделят със студенти и съмишленици; всичко това води до разпадане на артистични кръгове и художествени общности. Такава е съдбата на великия психоаналитик Зигмунд Фройд, на големите писатели Стефан Цвайг и Йозеф Рот, на хумориста Рода Рода, на големите белетристи Херман Брох с неговите обединени романи „Сомнамбулите“ и на Роберт Музил (издаден бе на български том с негови по-кратки съчинения с изразителното название „Безпомощна Европа“). Аншлусът трагически предизвика разпада на Виенския философски кръг; представителят на логическия емпиризъм Морис Шлик – негов главен организатор, бе убит през 1936 г. от свой бивш студент; философът логик Лудвиг Витгенщайн напусна прекрасните си къщи във Виена и се оттегли в Кеймбридж, отвъд Ламанша, а създателят на знаменития Институт за социални изследвания Теодор Адорно – негова е книгата „Философия на новата музика“, която Томас Ман използва, за да обоснове възгледите на своя герой, композитора Андриан Леверкюн, в романа си „Доктор Фаустус“ – та Адорно успя да пренесе Института отвъд океана. Драматична е също емигрантската съдба в САЩ или изолацията в завзетата от нацистка идеология и управленски практики Австрия на големите музиканти новатори, на композиторите Арнолд Шьонберг, Албан Берг и Антон Веберн и на още много, много други.

Но преди това, в началото на века, всичко вече бе подготвено с разнотипните апокалиптични експресионистични визии (макар и сякаш като една страшна игра), бе подготвено от удивително пъстрата картина на този виенски „Весел апокалипсис“, от разнородните талантливи дейности на литературно-художествения кръг „Млада Виена“, от цялостната атмосфера в картините на художниците Егон Шиле и Густав Климт, на Виенския сецесион, от трагическите симфонии и гениалните „Песни за мъртвите деца“ на великия композитор Густав Малер до поезията на Хуго фон Хофманстал. Големият виенски критик от епохата Карл Краус пише и драмата „Последните дни на човечеството“.

Испанската гражданска война, която предизвиква такава многопосочна интернационална съпричастност, се схваща като един трагически и разтърсващ експеримент – предварващ голямата централноевропейска война, прераснала много бързо след това в световна. Не бяха ли всички вече предупредени дори само от знаменитата монументална картина „Герника“ на Пабло Пикасо. А после се заредиха книгите с геополитически сюжети и трагически преживелици за Испанската гражданска война, със свидетелства и интерпретации за жестокия съсловен и регионален кървав сблъсък. Всред тези актуални свидетелства са документалната книга „Пътят към Каталония“ на Джордж Оруел и романът „Надеждата“ на френския писател Андре Малро, както и книгите „Ако искаш да ми пишеш. Битката за Теруел“ на Педро Корал и монументалният епически разказ на Антъни Бийвър „Битката за Испания. Испанската гражданска война 1936–1939″. Българи също дават своя принос: лирическите цикли на Веселин Ханчев и Никола Вапрцаров, но и най-вече Димитър Димов с романа си „Осъдени души“.

А съдбата на изгнаниците от Виена е успоредна със съдбата на толкова много други видни интелектуалци от немскоезичния свят – на великия писател Томас Ман, превърнал се в САЩ в мъдър и страстен говорител на този опозиционен на Хитлеровия режим изгнанически свят, на брат му Клаус Ман, на спасилия се в Швейцария Елиас Канети, на оставащия във вътрешна емиграция световноизвестен писател Ерих Кестнер, на нашумелия белетрист и музикант-либретист Франц Верфел, приятел на Кафка и негов съгражданин от Прага, определян често като „емигрант на планетата“, на осъдения на затвор за пародия на Гьобелсовата пропаганда и за „разложение в армията“ белетрист с късна следвоенна слава Волфганг Борхерт. Помним и драмата с организирания със съдействието на френската Съпротива канал за бягство през Испания на групата големи интелектуалци – между тях великата философка Хана Арент, намерила впоследствие убежище в Ню Йорк, но и самоубийството на гениалния философ и културисторик Валтер Бенямин непосредствено преди преминаването на спасителната граница…

Внезапната актуалност на цялата тази проблематика отпреди близо век се завърна по зловещ начин заради варварската престъпна агресия на Путинова Русия спрямо Украйна – още през 2014 г. с някак незабелязаната истински в Европа анексия на полуостров Крим, и вече през 2022 г. с масираното нахлуване отвсякъде в Украйна. А своите предупреждения и собствените си усещания за застрашеност от руските имперски амбиции писателите на Украйна и на други централноевропейски страни бяха споделили в разнотипни художествени текстове много по-рано. Всъщност гротескният диаболически роман „Московиада“ на Юрий Андрухович е жестоко въплъщение на тази страхова нагласа – с автобиографичните си мотиви от следването в опиянчена Москва, с фантастичните визии за различни тайнствени подземия, обитавани от видиотени руски военни. Но с предупреждения за нарастващата днес опасност от Изток са преизпълнени и събраните в изключителната книга „Средна Европа в три есета“ текстове на поляка Анджей Сташук, на украинеца Юрий Андрухович и на чеха Яхим Топол. Можем да прибавим тук и една книжка на български автор: разказите в „Бягство от Крим“ на Светослав Нахум.

Но самата тематика на творбите от същински интересуващото ни тук десетилетие 1934–1939–1945 г. – с усещането за застрашена и след това разкъсана, разтърсена, разтерзана Европа – има своя най-цялостен, синтезиращ смисъл в изключително мощното свидетелство в книгата „Светът от вчера“ на големия писател Стефан Цвайг. Ето съвсем малък публицистичен фрагмент от финалните страници на спасилия се тогава в Лондон знаменит хуманист: Няма по-странно привидение от това да видиш как внезапно до теб се приближава – в същата форма и образ – това, което си мислил за отдавна мъртво и погребано. Беше дошло лятото на 1939 г. Мюнхен с краткотрайната задъхваща се илюзия „peace for our time“ отдавна отшумя; въпреки клетвата и обещанията Хитлер нападна осакатена Чехословакия и я присвои, Мемел беше вече окупиран, претенциите към Данциг с полския коридор се разгласяваха от изкуствено френетично насъскваната германска преса. В Англия настъпи горчиво пробуждане от лоялната доверчивост. Дори и най-обикновените, неуки хора, които само инстинктивно ненавиждаха войната, започнаха на висок глас да изразяват своето неодобрение. Всеки от тези така въздържани англичани ме заговаряше, портиерът, който пазеше нашата обширна етажна сграда за наематели, пиколото в асансьора, прислужницата, докато почистваше стаята. Никой от тях не разбираше ясно какво става, но всеки си спомняше за това, което бе неоспорвано очевидно: Чембърлейн, министър-председателят на Англия, бе летял три пъти до Германия, за да спаси мира, и една толкова сърдечна отзивчивост не бе задоволила Хитлер. В английския парламент се чуваха често твърди гласове: „Спрете агресията!“, навсякъде се усещаше подготовката за (или всъщност срещу) идващата война. Стефан Цвайг завършва своите спомени „Светът от вчера“ вече в Бразилия през 1941 г., след като преди това е написал изключително възторжено-оптимистичната си книга „Бразилия“ – красив жест към своите така гостоприемни домакини; „Светът от вчера“ излиза от печат в Швеция през 1942 г., след като писателят и неговата съпруга са самоубиват. Стефан Цвайг не може да понесе разрушаването на неговата Европа от вчера. Но не са ли такива предварителни обобщения-предупреждения и издадената през 1935 г. книга В сенките на утрешния ден. Диагноза на духовните страдания на нашето време на холандския философ Йохан Хьонзинха, автор на знаменитите есеистични книги „Есента на Средновековието“ и „Homo ludens“, както и значително по-рано написаната монументална и капитална книга на Освалд Шпенглер „Залезът на Запада“. А вече доста след 1945 г., озовал се също в емиграция, големият полски поет и белетрист, бъдещият нобелист Чеслав Милош, прави своето обобщение на случилото се през първата полована на ХХ век (с ретроспекции от предишни векове) в книгата си „Моята Европа“ – с вътрешната тема за несекващата заплаха от Изток, от имперските амбиции на Русия. Последните изречения в нея звучат така: През поражения и катастрофи човечеството търси елексира на младостта, или на о-философяването, жарта, която поддържа вярата в повсеместната полезност на нашето индивидуално усилие, макар и да изглежда външно, че не променя нищо в железните правила на света. Не е изключено на нас от Източна Европа да се е паднало да бъдем авангард в това. Но би било добре да чуем още едно трагическо обобщение, пак идващо от любимата Виена – из късата поема „Виена“ на поета Алберт Еренщайн (в превода от немски на Ивета Милева):

Виена плаче сред развалините. 
Виена, стара, леденостудена уличнице,
на твоя гроб изпод стената аз клечах,
защото още мамеше
мен, очукано парче месо от този свят.
А ти безкрайно бързаше с крещящите-Ура!-безверници,
военновременно победоносни търтеи-безделници;
ето те сега изпосталяла да роптаеш под товара на своята поквара:
една империя изгуби,
в която бедният остана вечно гладен
и никога не възропта срещу бесилката.
От гробищата оскотял той носи си дърва
за огрев – кръстовете от гробовете.  

Нека след този бегъл поглед от Виена, да се приближим отново към българската ситуация с това всеобщоевропейско нарастващо за годините 1934–1939–1941 г. усещане за застрашена Европа, за разгръщащите се геополитически идеологии в това отношение…

Един от най-силните български художествени изрази на усещането за застрашена Европа безспорно е поместеният в първа книжка на сп. „Златорог“ за 1940 г. стихотворен цикъл на Никола Фурнаджиев. Той е озаглавен просто „Стихотворения“; това са четири текста с дата „1 септември 1939 г.“ и „Януари 1940 г.“ , а 1-ви е датата на нахлуване от две страни на хитлеристката и на съветската армия. Загадъчното с тези творби е, че те са публикувани с малки преработки в „Избрани стихотворения“ – от 1959 и 1963 г., както и в том първи на направения в „Български писател“ четиритомник, 1970 г., с. 136–142. Представен е един настръхнал, готов всеки момент да експлодира Берлин и е трудно да се прецени чия позиция в този разгръщащ се военен конфликт се застъпва в стихотворенията или те някак „стоят“ неутрално. Ето и първата творба:

Веднага виждаш в часове такива,
че всеки миг е в тях неповторим,
че с тях е почнал вече ден небивал –
такъв е тоя ден сега в Берлин 

Той идва след мъчително затишие
и в своя смисъл е така велик,
че в всеки жест тревога скрита диша
и е излишен в него всеки вик. 

Мълчи Берлин. Мълчи суров просторът.
Мълчи страната в тоя тежък час
и в тежкото мълчание говори
един човек, зове единствен глас.

Единствен вик към бъдещето глухо,
пред чийто зид сега стоят
жени с очи очакващи и сухи,
мъже със израз потъмнял, но твърд. 

Мълчи Берлин. Минават часовете.
Висят безмълвно мощни знамена.
Сред тишина, под тежък мрак в небето
светът днес влиза в кървава война.

Януари 1940 г.

Наистина е странно, че в един текст, който се публикува няколкократно и след края на Втората световна война, можем да четем стиховете: „и в тежкото мълчание говори / един човек, зове единствен глас“?! Дали не става дума в първоначалното значение за „гласа на Фюрера“? А второто стихотворение „На тръгване“ започва така: Зад нас остава в мрак дълбок Берлин. / Невероятна, мрачна панорама. И финалът: Остана свят неповторим. Летим / сега напред в нощта, край нас не светят, / а тънат пак във мрак и дим / на Прусия безкрайните полета. От третото: Летим. О, тези дни не са измама! / Тъмней земята – глух и сив декор; и още, финалът: Мълчим. Тъмней пред нас далечината. / Летете страшни, съдбоносни дни! / Мрак може би се спуска над земята, /когато тя лика си стар мени. В четвъртото стихотворение „Балада“ финалът е следният с ето тази съвсем деликатно дадена военновременна реалия: И нощта със отдиха си кратък / в миналото отминава, / и залива с блясъци луната / гробищата нови на Варшава. Припомняме си, че български писатели преживяват варварското поредно разпарчетосване на Полша и по друг начин: при научаването на вестта за нападението на 1 септември 1939 г., големият поет и историк на македоно-одринското националреволюционно движение Христо Силянов получава удар и умира; белетристът-диаболист Владимир Полянов е в тези трагически дни във Варшава, съпреживява участта на своите домакини и едва успява по обиколни пътища да се върне в България; това събитие остава негова травма завинаги.

Припомням, че още през 1927 г. Асен Разцветников бе публикувал в маломерен тираж своята поема „Двойник“, където в средищните части отправя своите предупреждения за отново дремещите в Европа милитаристки агресии. Фрагмент номер 8 започва така: И моят народ е ранен. // И свети до него секира – / тя свети и грей от кръвта, а в първоначалният вариант звучи така: И моят народ е свален, / и мойта родина – разкъсана / от старата, хищна Европа. На прицел са чедата на желязната – горда Германия и чедата на великата, храбрата Франция за готовността им да свирепстват по имперски в Африка; защитава се истински храброто Мароко: Смири се, о тъмна жестокост, / пред мъртвото, храбро Мароко. Самото усещане за застрашеност се тематизира по-конкретно в левичарската политическа лироепика (от Ламар до Христо Радевски и Никола Вапцаров) с ярки антиевропейски мотиви. Много силни изрази на това всеобщо умонастроение срещаме разпръснати в толкова често явяващите се през епохата на 30-те години големи български есеистични текстове с геопоетическа и геополитическа насоченост (от книгите и очерците на изповядващия нацистка идеология в края на своя живот д-р Янко Янев до есетата на „десните“ прозападно-европейски писатели Петко Росен, Константин Петканов, Константин Констатинов).

В някакъв смисъл Втората световна война се оказа продължение на Първата. Политическа Европа бе предупредена още през 1934–1939 г. за задаващата се чумна военна опасност, но не чу добре тези предупреждения. Ще ги чуе ли/чува ли ги истински днес?!

Доклад за конференцията „Човекът и войната“, Департамент „История“ на НБУ, 19–20 януари 2023 г.

Снимка на главната страница: Хитлер се изкачва към подиума на оратора, обграден от силите на Щурмабтайлунг. Празник на реколтата, Бюкебург, 1934 г.