Кралят извика своите мъдреци. Тримата пристигнаха и се наредиха в полукръг около него. В студената зала летяха врабчета. Кралят дълго мълча, вперил поглед в пламъка на лоената свещ. Мъдреците кашляха и се загръщаха в проскубаните яки на позеленелите си от старост кафтани.
– Повиках ви, верни мои – каза най-сетне кралят, – за да изпитам отново силата на ума ви. Онзи ден слугите разтребвали мазето на двореца. За наша радост те намерили там няколко торби боб, няколко връзки праз лук и прочие. Това ни кара само да се радваме.
Но те намерили и още едно нещо! И ние ви извикахме, за да дадете отговор на нашия основателен въпрос – що е то?
Кралят плесна с ръце. Двама слуги безшумно влязоха в залата, носейки на поднос някакъв предмет. Те го поставиха пред краля и все така тихомълком си излязоха.
– Що е то? – повтори въпроса си кралят. Мъдреците присвиха очи и вратните им прешлени изпукаха.
Предметът наглед беше валчест, голям колкото калпак и с цвят на камък.
– Ваше величество, може ли да се пипа? – попита единият мъдрец, онзи с брадавицата върху клепача.
– Може. Може да се пипа, може да се мирише, може и да се сънува – каза кралят. – Важното е да отговорите на нашия основателен въпрос – що е то?
Мисълта на втория мъдрец, с големите като чехли уши, препускаше като каляска, запрегната в дванайсет коня. Той се развълнува. Крайно време беше да затвърди пред краля реномето си на най-големия мъдрец. Отдавна не беше го правил и понякога улавяше изпълнените с недоумение погледи на своя владетел.
– Според мен – изпревари го третият от мъдреците, като внимателно отваряше устата си, пълна с тенекиени зъби – ние трябва да го строшим. Само така бихме могли да разберем що е то.
– Да се строши – заповяда кралят и плесна с ръце. Влязоха слуги, понесли чук и длето. Те поставиха длетото върху предмета и силно удариха отгоре му с чука. В полутъмната зала добре се видя как от предмета изскочиха искри. При втория удар длетото се отплесна и удари слугата по ръката. Слугата стисна зъби от болка, за да не изпищи, но от очите му бликнаха сълзи.
Вторият мъдрец трескаво мислеше. Изведнъж сърцето му прескочи няколко пъти, спря да бие за секунди и после задумка силно като тъпан в гърдите му. Беше се сетил.
– Стойте! – извика той на слугите, а сетне, като си пое дъх, продължи: – Божествени, това е яйце на птицата Рух. Трябва да го сложим да се измъти. Птицата Рух е голяма колкото къща и ние можем да имаме огромна полза от нея, ако я развъдим. Ще продаваме гигантските пилета и ще забогатеем. Ще използваме възрастните екземпляри като животинска тяга в строителството на мостове. Веднъж завинаги ще решим проблема с изхранването на населението. Господ е чул молитвите ми, божествени!
Кралят изглеждаше искрено зарадван.
– Как да го измътим? – попита весело той.
– Според мен – каза вторият мъдрец, – най-добре е да сложим яйцето под щрауса в зоологическата градина.
Кралят се намръщи. Единствен той знаеше, че щраусът отдавна беше направен на кюфтета, които той и кралицата ядоха с наслаждение повече от месец.
– Под щрауса не става – отсече той и се замисли. После изведнъж плесна с ръце и когато слугите се появиха, той им заповяда да донесат наръч слама. Слугите донесоха сламата и кралят им нареди да я постелят в ъгъла на залата, а после да пренесат там и яйцето. Когато всичко това беше готово, негово величество посочи на мъдреците ъгъла.
– Докато не се измъти, да не ставате – заръча им на излизане. Мъдреците запретнаха кафтаните, настаниха се върху яйцето, опрели гръб в гръб и униха.
– Все бързате – каза първият мъдрец. – Да ви пита човек защо толкова бързате? Мен ако питате, това е най-обикновен камък. Ще го измътим на куково лято.
– Аз хубаво казвах да го строшим – пророни третият мъдрец, онзи с тенекиените зъби.
– Тихо! – каза вторият мъдрец. – Не ми пречете. Винаги може да се измисли нещо.
