Начало Идеи Гледна точка Фотопоезия
Гледна точка

Фотопоезия

2887

Галя Ушева, „Да откриеш свободата“, Музей на фотографията – Казанлък, 24.Х.–20.ХI.2023 г.

Да се занимаваш с изкуство не е вятър работа. Иска се отдаденост, иска се време, иска се енергия. И най-вече – иска се талант. Разбира се, има изкуства, които сякаш ни се струват по-трудни от други, например музиката. Извличаш незнайно откъде звуци и се получават Stabat Mater, Appassionata, Child of Time или Вкусът на времето. Същото е с рисуването – петна, линии, тук пипнеш с четката, там размажеш с шпатулката, и ето ти Джокондата или Ноктюрно в черно и златно. Така и с балета… Аз обаче ще рискувам и ще заявя нещо, което може да прозвучи като провокация: ако говорим за „трудни“ изкуства, това са не тези, които изредих по-горе, а едни съвсем други, които ни се струват лесни, но въобще не са такива, напротив. И трудни ги прави тъкмо привидната леснота, с която си ги въобразяват лаиците. И която ги кара да мислят, че какво пък толкова – това хич не са някакви сложни занимания, тях всеки ги може…

Тези сякаш общодостъпни изкуства, а всъщност най-трудни от всички, са поезията и фотографията. Обосновавам се защо:

Музиканти, художници, танцьори в очите на публиката изглеждат, че наистина обладават някакъв неземен талант, дарен им свише, поради което те са истински избраници Божии. Моцарт, Ван Гог (въпреки жалката си съдба), Пина Бауш – това не са обикновени хора, това са гении (или пък демони, кой знае?), с които небесата са благоволили да дарят човешкия род. Ние, обикновените хорица, не си позволяваме да се съизмерваме с тях, знаем, че това би било проява на най-пошла горделивост. Онова, което те могат и ни представят, е извън нашите възможности, абсолютно непостижимо е. Материята на тяхното изкуство е някаква ефирна материя, въздухоподобна, и не всеки има силата да я владее. Те низхождат на земята от вълшебни незнайни селения, свръхнеобясними, за нас остава само да им се възхищаваме с изумени очи. Затова единственото, което правим, е да им се любуваме отдалеч приземени и вкоренени, не си и помисляме да ги приближаваме. Те са ангели, ние не сме…

Изобщо не е така с поезията и фотографията. Две изкуства, за които всеки се гласи, че е способен и че дай му на него – чудеса ще направи. Да, ама не!

Защо обаче е така? Защо си мислим, че да пишеш е лесно, а да снимаш е едва ли не още по-лесно? Според мен, защото поезията и фотографията създават изкуство от обекти и с инструменти, които смятаме за обикновени, общодостъпни, в разположение на всекиго. Поезията работи с езика, словото, думите, а с тях ние работим всекидневно – винаги са ни наблизо. Езикът е средство за комуникация и поради тази причина се бъркаме, че след като можем успешно да го ползваме за общуване, също толкова успешно можем да създаваме и изкуство с него. Да пишем стихове и тези стихове да бъдат не по-лоши от тези на всеки един поет, бил той Бодлер, Пенчо Славейков или Езра Паунд. Затова са толкова много поетите, особено в сегашно време (но и в миналото, графоманите не са прерогатив единствено на днешния ден) – всеки си фантазира, че щом ползва езика, може и поезия да извлича от него. Претенциите на графоманията са повсеместни и всевременни, няма епоха, спасила се от нея. Псевдо-поети бол, хич няма от тях отърване, кръжат като мухи по пладне…

С появата на фотографията тази евтина самоувереност се прехвърля и върху образа. По най-естествен начин: всички виждаме, образите се редят пред очите ни, колко му е да щракнеш с фотоапарата и да ги запечаташ завинаги артистично в снимка. А с появата на джиесемите, мобифоните и смартфоните, с леснотията, с която днес се правят снимки, вече всички се превърнахме в арт-фотографи. Образите са като думите – всеки си ги има, всеки си ги набавя всекидневно, всекичасно, всекиминутно… Вървим по улиците, гледаме фасадите на къщите, витрините на магазините, хората, идващи срещу ни, разклатилата се тротоарна плочка – образите минават покрай нас и – появявайки се така безразборно и изобилно, тръгваме да си мислим, че можем да ги пресъздадем и ние в изкуство, снимайки ги с мобифоните си. И така да се превърнем в Едуард Уестън, в Робърт Капа, в Карол поп де Сатмари, в Петър Папакочев…

Или в Галя Ушева.

Уви обаче, не става, още нещо е потребно!…

Галя Ушева винаги е имала съзнание за това колко близко са образи и думи и как лесно те могат да бъдат присвоени от „безумната тълпа“. Може би поради това нейните изложби винаги са придружени от слово – за да покаже, че нито словото, нито образът са ни дотолкова в съседство, че всеки да борави умело с тях. Тя впрочем вероятно и поради това е изкушена от илюстрациите: с нейни снимки са обогатени две поетични книги – „Римувани фотоъгли“ на Любомир Калудов и „Истински истории“ на Пламен Дойнов. А тази ѝ изложба, наречена „Да откриеш свободата“, е придружена със стихове от Цочо Бояджиев, от книгата „Анатомия на меланхолията“. Винаги съм се чудел защо тя така настоятелно и постоянно държи на тази сплав между слово и образ, защо му е така предана. Настоящата ѝ изложба ми даде отговора: защото Галя Ушева отлично разбира колко близо са думите и образите, колко и двете са тухлички на мирозданието, които на всички са ни подръка, но които – тъкмо поради това, че са ни подръка, изискват много повече от художника-артист, за да ги превърне в изкуство. Те така трябва да бъдат положени, по такъв неведом начин конфигурирани и съвършено подредени, че тяхната конструкция да създава смисъл, да изнамира смисъл, да изтегля смисъл. Зад думите и образите – толкова всекидневни, е задължително да има нещо повече и тъкмо това повече прави от обикновеното словесно съчетание стихотворение, от тривиалното образно съдържание – фотографско изкуство.

Как става?

Покрай тези обекти, заснети от Галя Ушева, ние всички сме преминавали, движили сме се близо до тях, разхождали сме се около тях. Но – и тук е разковничето, никога не ни е хрумвало, че те са повече от това, което виждаме: улична лампа, прокъсано покривало, олющена сграда, птица в небето… Необходимо е, значи, друго око, зорко око, което тъкмо в тия съвсем обикновени изгледи да открие нещо повече, нещо много повече, което да ги превърне в изкуство. Неслучайно в наименованието на изложбата централна е думата „откриеш“: зад баналността на изложеното, за което ние погрешно отсъждаме, че е банално – понеже ни липсва погледа, липсва ни артистичното виждане, Галя Ушева е провидяла нещо същностно за всяко човешко същество; толкова същностно, че без него то не би битийствало именно като човешко същество. По парадоксален начин в тези запуснати здания, в тези празни пространства, в тези захабени стени, в тези снимки най-сетне, в които не виждаме нито един човек никъде, никога, та в тези снимки човешкото присъства навсякъде. Казах преди време за нейните сгради, че ни облъчват „със своеобразна остатъчна човешкост“: някога са били живи, шумни, устремени; бушувала е в тях свободата на съществуването и тъкмо тази свобода е скритата същност (която единствено Галя Ушева е способна да види със своя фотоапарат) на всеки един образ от изложбата. Защото там, където ние виждаме раздрано платнище, Галя Ушева вижда свобода. И там, където ние виждаме похабена врата, Галя Ушева вижда свобода. Пак там, където ние виждаме опакован храм, Галя Ушева вижда свобода. Обикновеният образ, всекидневният образ вече изобщо не е обикновен, нито всекидневен, този образ е вече изключителен.

Изключителен, същностен и необикновен…

Изложбата „Да откриеш свободата“ е не просто фотографска изложба, тя е фотопоетична фотографска изложба. А нейният автор Галя Ушева е не просто фотограф, нейният автор Галя Ушева е фотограф-поет.

Фотограф-поет, чиито снимки са поезия, най-висока проба поезия… Фотопоезия…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора