„Винаги ми се е струвало, че обожествяването на друго човешко същество е унизяващо предизвикателство спрямо собствената ми личност. Това е някакъв вид смърт.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век. Публикува се за първи път.
Пред мен са купища български вестници, списания и различни публикации от началото на лятото тази година. Върху всяка тяхна страница, корица, притурка, във всяка статия, очерк, критика, отзив, разказ, стихотворение, във всеки жанр човек среща едно име – Георги Димитров. Това име се повтаря десетки пъти в една колона, често пъти многократно в едно и също изречение плюс истински потоп от производни – димитровска родина, димитровска правда, димитровски плам, димитровски полет, димитровска партия, димитровски устрем… И като че на света няма нищо положително, което да не може да бъде димитровско. Хиляди портрети, снимки и рисунки възкресяват образа на „любимия вожд и учител на българския народ“. Като че всичко българско и цяла България са удавени от едно страхотно димитровско наводнение. Тая картина ми напомня една друга дата – 21 декември 1949 г., седемдесетия рожден ден на Сталин. Тогава само върху първата страница на партийния официоз името на Сталин беше написано повече от триста пъти. А един български поет беше възкликнал, че Сталин – това е планетата ни. Сега пък друг един поет на име Лъчезар Еленков изригва в Литературен фронт, брой 23, за да ни открие, че Георги Димитров е вселена. Естествено, всеки на този свят може да мисли каквото си иска, стига да не вреди на другите. Но все пак на един съвременник му става малко неудобно било за човешкия род, било за страната му или просто за хората, които познава, когато нормалните и разумни човешки мисли се подменят от квичене, мучене или кудкудякане. Разбира се, историческите обстоятелства обясняват всичко, но това обяснение никак не ни топли.
Тук не става дума доколко Георги Димитров заслужава това внимание, защото в случая той е само повод. Цялата му биография, Лайпцигският процес, Коминтернът, думите му, физиономията му, лулата му, всичко това е само един предумишлен повод за обществена деформация.
Английският вестник Гардиън отпечата репортаж на своя кореспондент в София. Кореспондентът запитал един младеж по софийските улици защо в България се чества така шумно 90-годишнината на Георги Димитров, на което младежът многозначително отвърнал: „Ами защото лани в Съветския съюз честваха Ленин“.
Този отговор до голяма степен изчерпва всички въпроси, които смаян чужденец може да зададе с цел да си обясни едно от най-характерните явления в Източна Европа.
Месеци наред целият обществен живот в България премина под името на Георги Димитров. Нека само изброим по-важните неща. Освен във вестниците и списанията името на Георги Димитров денонощно гърмеше из етера, не слезе от телевизионните програми, театрите в страната играеха дузина пиеси, посветени на Лайпцигския процес, в които се повтаряха едни и същи думи, симфонични оркестри свиреха димитровски концерти и съответните димитровски творби, художествените галерии бяха залети от физиономията на Димитров, спортни турнири, съревнования по предприятията, научни сесии в академията на науките, литературни сесии, десетки хиляди доклади, реферати, беседи, безброй „научни“ изследвания… една огромна дейност, напълно непозната на хората от западните страни, наистина деформира или както казват българските вестници, „преобрази“ живота. Любопитно би било да се знае колко хора от света на изкуството и културата са си осигурили живота за сметка на името на Георги Димитров, защото периодът на честването беше времето на най-оживената идеологическа търговия. По всичко изглежда, че конкуренцията е била силно оспорвана. Неволно си мисля какви ли резултати биха могли да се получат, ако цялата тази огромна енергия беше използвана в някакво полезно направление, като например разрешаването на жилищната криза или благоустрояването на страната, или разрешаването на снабдителните трудности…
Но необикновеното честване на 90-годишнината на Георги Димитров е само последната ракета от един нестихващ фойерверк, започнал още в сталинските години. Цялата 1970 г. премина под още по-страхотното наводнение на честването на 100-годишнината на Ленин. През цялата тази година устата на българските граждани бяха задължени да произнасят, да разговарят, да се радват, да страдат, да възклицават с една-единствена дума Ленин. В речника на годината Ленин стана синоним и на хляб, и на вода, и на зарзават, и на театър, и на минало, и на бъдеще. Всичко беше – Ленин. И отново добре тренираната армия от журналисти, писатели, артисти, художници, композитори и т.н. припечели добри пари от името на гениалния вожд на социалистическата революция. Беше време, като че в страната спряха всички мисли, всички чувства и целият живот беше едно безкрайно „Лееееенин“. Не съм преглеждал стиховете от тази година, но сигурен съм, че поне сто поети са написали, че Ленин е космосът.
Само една година преди това България преживя едно друго продължително наводнение, наречено „двадесет и петгодишнината на девети септември“. След безумното тържествено честване на 20-годишнината ръководството на партията и държавата взе решение да се отдели особено внимание на 25-годишнината, тъй като изразът „четвърт век социализъм“ звучеше много силно. Приготовленията фактически започнаха от 1967 г., усилиха се много през 1968 г., като кореспондираха с чешките събития, и достигнаха апогея си през 1969 г. И пак всичко беше в някакви вселенски или космически мащаби, пак гърмяха лозунги и слова, които искаха да разкрият на света, че България е центърът на земното кълбо. Още помня заглавия като „Светът изумен от нас“, „Светът се прекланя пред нас“ и прочие в този дух. И пак огромна енергия и средства бяха хвърлени, за да се ознаменува този четвърт век. Сигурно ще бъда банален да припомня отново добре познатия арсенал за насищане на въздуха с едни и същи звуци.
И като вървим назад срещаме почти всяка година или през година някакво невероятно, изключително честване, било на Бузлуджанския конгрес, било на Комунистическия манифест, било годишнината на Благоев, плюс ежегодните тържествени деветосептемврийски манифестации и паради, или първомайски, плюс двата месеца преди всеки партиен конгрес и месецът преди всеки избор на народно събрание, плюс десетките други дати, един безкраен наниз от партийни празници и чествания.
Всеки по-възрастен български гражданин си спомня, че явления от подобен мащаб преди девети септември 1944 г. бяха почти непознати на българския народ, че военният парад на Гергьовден и молебенът на Богоявление бяха милион пъти по-скромни събития от честването например на първи май. Не е и в характера на нашия народ да участва в подобни прекалено шумни обществени зрелища. Вроденият скептицизъм и мъдрост винаги са го държали на почетно разстояние от такива чужди изстъпления на още по-чужд фанатизъм.
Безспорно идеята за тия свръхпищни чествания е вносна. И тя е свързана с националния характер на руския народ. Обожествяването на отделни личности, екзалтирането от отделни идеи често пъти до пълна самозабрава и човешко самоотричане, робският комплекс с падането на колена и вика: „Батюшка Царь!“ или „За Родину, за Сталина!“ бяха явления почти непонятни на здравия, земен български разум. Култът към отделната личност почти никога не е съществувал в живота на нашия народ и той беше създаден именно от Георги Димитров след завръщането му в България. Всички помним как в началото с удивление четяхме определения като „гениалният баща вожд и учител“. По лицата на всички се четеше ирония и презрение, което скоро беше удавено в дълготрайна горчивина. Винаги ми се е струвало, че обожествяването на друго човешко същество, независимо от неговите качества, е унизяващо предизвикателство спрямо собствената ми личност. Да признаеш и цениш качествата на едного или другиго е нещо в реда на нормалните човешки отношения, но да паднеш на колене пред същество, което, както казва народът, „майка е раждала“, и скимтиш името му, това е не само унижение, но отрицание на човешката ти същност, на личността ти, на характера ти, на всичко, което си ти. Това е някакъв вид смърт.
И ето, че стигнахме до главния въпрос – за целта на всички тия чествания, паради, манифестации. Дали те са просто човешки празници или добре организиран ритуал, чрез който се прилага една от най-чудовищните инквизиции на човешката личност с цел да се потисне, обезобрази и унищожи естественият инстинкт на всекиго да бъде като себе си. Отговорът е прекалено ясен. Той ни приближава до ритуалистиката на всички религии. Но ако при една религия човек трябва да се прекланя пред духовния образ на доброто, на любовта към ближния, на взаимопомощта, на стремежа към възвишен или праведен живот, то в случая на комунистическата религия няма нищо подобно. Вие трябва да се строите в редица или по-добре да заемете своето място в стадото, след това заедно със стотици хиляди същества като вас да преминете покрай някаква висока трибуна, да се обърнете към нея, да си свалите шапката и да размахате ръка с най-угодната възможна усмивка на вашето лице, за да се преклоните пред други човешки същества, които най-често не ви превишават с нищо друго освен с властта, която имат. Ако този, който ви води, е по-старателен, ще ви накара да скандирате името на онзи, който ви маха, сам отегчен и уморен от четири или петчасовото шествие на човешки стада пред него. От всички страни ви ограждат портретите на хора, които по биология са поне хора като вас, с които вие нямате нито лично познанство, нито сте убеден в техните качества, но вие трябва да им се поклоните, така както не сте се поклонили на баща си и майка си. И точно този поклон е смъртта на вашето достойнство, на самосъзнанието, че вие сте равностойно и равноправно човешко същество, а не животно или роб. Аз посочвам само този момент – момента на унижението, което, разбира се, може да бъде оправдано с инстинкта за самосъхранение. Но идеята ми е, че не вярвам нормален, истински българин доброволно да премине с лакейска усмивка покрай каскета на какъв да е вожд.
И така, първата партийна задача на честването, парада или манифестацията е да изтръгне от всеки индивид признанието, че той е част от стадо. Това е едно от следствията на цялата партийна идеологична линия срещу личността. И така може да се обясни фантастичната настойчивост всеки гражданин по няколко пъти в годината да преминава покрай някаква трибуна на самоунижението. Или пък задължението да повтаряш многократно думите на някакъв трибунен вожд, казани по някакъв повод. Почти не съм срещнал статия, беседа или дори изследване, което да не е подплатено здраво с „както казва другарят…“. Най-често „другарят“ е казал някаква глупост и като че ли умишлено, за да дразни и подиграва човешкото ти съзнание, което се бунтува да я приеме. Колко пъти умни и талантливи хора са принудени да отрекат своята умност и талант чрез повтарянето на подобни безсмислици. Достатъчно е човек да послуша гърмящите патетични и помпозни гласове по всички високоговорители по време на манифестациите, за да се запита какво ли преживяват артистите в радио София, които трябва да ги произнасят, защото има различни степени на остадяване. Може би единственото реално спасение от вътрешната драма е, ако човек успее (не знам как) да се самоубеди, че наистина е нищо. Тогава, когато сте нищо, между вас и партията ще настъпи пълна хармония. До момента, до който нещото у вас съществува, вие ще страдате.
Но ако с всички тия фойерверки режимът се опитва да се разправи с вътрешния свят на човешката личност, то в същото време ударът се отправя и спрямо външния свят. Няма по-добро средство за отвличане вниманието на хората от действителните проблеми и нужди, от действителните явления на света освен чрез въвличането им в чествания и празници. С други думи празникът, празничната атмосфера отделят едно същество от делниците на света. Ако в Чехия се разиграва една от най-потресаващите драми на нашето време, защо на българските граждани да не бъде поднесено такова честване, че блясъкът на гирляндите от ракети да ги накара да забравят нощта? Защо вестниците, вместо да отразяват актуални събития, да не отстъпят колоните си на едно име или една дата и така страната да се отдели от реалната й принадлежност към планетата. Защо естествените въпроси на всекиго да не бъдат подменени с цитати и лозунги? Защо идеологическите догми да не спрат нормалното човешко мислене?
На трето място деформацията засяга изкуството и културата. Сами веднъж деформирани от фойерверките, те се превръщат в нови мощни средства на деформация. Темата на честването независимо дали се казва Георги Димитров или Ленин, или Четвърт век измества напълно всички други теми или ги корумпира. Може да се твори само във връзка с честването или в най-добрия случай във връзка със следващото честване. Спуска се трета преграда, която отделя творците на изкуството от живота. По време на честването вие не можете да си позволите да изследвате драматични, негативни явления, макар и в напълно компромисна светлина, ако един художник иска да рисува майка си, трябва да нарисува баба Парашкева, ако един писател иска да протестира, може да опише за хиляден път Лайпцигския процес и т.н. Болезнените теми на живота, темите на времето, истинската жива проблематика на века, неприятните въпроси за „пътя“, всичко, абсолютно всичко, бива удавено и отвлечено от мътната вълна на честването. Мога да кажа, че нищо повече не е разстройвало българското изкуство от обществено-политическия календар.
На четвърто място честването е една необходима демонстрация и сила. На властта и партията е нужно да напомнят честичко, че силата е в техни ръце. Това лекува евентуалното неблагоразумие.
Съществуват и други аспекти на партийната необходимост от чествания. Но най-важното е, че чрез тях се упражнява почти ритмичен натиск и постоянна деформация върху живота. Сега, както всички български слушатели знаят, започва почти десетгодишната подготовка за най-невижданото честване в нашата история, а именно – 13 века българска държава, което ще стане през 1981 г. Всеки, който е запознат с плановете, вижда идеята за нова пълна деформация, този път под национално знаме.
Сталин, Ленин, Георги Димитров, Четвърт Век и пр. бяха само поводи за всестранно подтисничество. Тринадесет века българска държава ще е следващият повод.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
