Днес ще се опитам да ви обърна внимание върху появата на една книга.
Появата на тази книга на български език е знак, който изобщо не може да се побере само в рамките на поредния успешен книгоиздателски проект.
Така мисля аз.
Появата на тази книга е знак за нещо много по-голямо – и дали ще го наречем Второ Възраждане, както бляскаво го назова Деян Кюранов или просто ще го опишем като завръщане към високите и истински стойности в скалата на ценностите, е само въпрос на терминологичен перфекционизъм.
Тотално подмененият и лъжлив свят, в който живеем, вече роди своята противоотрова в областта на културата. И Деян Кюранов е щастливецът, който пръв съобщи за начатъка на това явление, започнал с книгите „Възвишение” и „Калуня-каля”.
Сега става дума за още една подобна книга – „Запечатаният ангел” (Избрано) от руския автор Николай Лесков, която се появи в превод на български език в първите месеци на 2016 г. („Комунитас”).
Николай Лесков е съвременник на Толстой, Чехов и Достоевски. С три години е по-млад от Толстой, с 10 – от Достоевски. И с 30 години по-стар от Чехов. Но не разполага с техния неоспорим ореол на всепризнати световни класици. С една дума, истинска старина. Музеен експонат.
Кое продиктува завръщането му за българския читател тъкмо днес?
Неговото творчество не е непознато, разбира се, у нас. Има един двутомник на „Народна култура” от 1979 г. и едно издание в престижната поредица „Световна класика” от 1986 г. със заглавие „Очарованият странник”, преведени от авторитетния Филип Гинев; пак в „Народна култура” още през 1971 г. излиза първото произведение на Лесков „Житието на една жена” в превод на Иванка Васева; има едно самостоятелно издание на „Левакът” в началото на 60-те години на миналия век, в превод на Далчев; едно томче, от 1948 г., „Избрани повести и разкази” от Н.С. Лесков, тук преводът е на Любен Георгиев; и едно томче от предишната, 1947 г., съдържащо заедно с „Олеся” на Куприн и „На край света” на Лесков, преведен от Иван Дуйчев. И комай това е след Девети. Не е кой знае колко, като се има предвид огромното творческо дело на Лесков.
Та на въпроса – защо тъкмо днес?
„Запечатаният ангел” съдържа част от християнските произведения на Лесков, в техния пръв превод на български език.
И в това се състои първият категоричен принос на новото издание. И част от отговора на въпроса ни. Както си спомняте, още в древността Тертулиан възкликна, че душата по рождение е християнка.
Християнската тематика обаче, която задължително трябва да присъства в отговора, е само подмножество от един по-общ регистър – вечният глад за възторг и смисъл в рамките на човешкото битие. Дали ще го наречем „глад за голямо” или по друг начин, отново е само въпрос на терминологична алхимия.
И когато си дадем сметка за това, вече започва интересното. Човек, който за пръв път отваря да чете Лесков, ще се почувства пометен от една езикова стихия, която ще му е съвършено непозната. Дори да е изял с кориците книгите не на друг, а да речем, на един Андрей Платонов, най-енигматичния езиков експериментатор на двайсети век, той пак ще бъде буквално съборен от непознатото за него до този момент езиково майсторство. В предговора си към изданието съставителят Тони Николов много точно подчертава къде се корени магията на словото на Лесков. „Не друг, а Валтер Бенямин в размислите си над генезиса на модерния роман, посвещава отделно изследване върху поетиката на Лесков, ситуирайки я в онази точка на повествуванието, в която устното се отделя от писменото… Според Бенямин Лесков е „голямото изключение”, защото се учи от древните и остава близък до забравените традииции на устното творчество („сказът”).”
Повечето от можещите писатели интуитивно усещат, че една от големите тънкости на доброто писане е в успешното пренасяне на живата реч върху бялата страница. Е, при Лесков вие ще срещнете истинския учител в това свръхтрудно умение. При него чудото на устната реч, заключена в писано слово, е доведено до истинско съвършенство. Ако се върнем за миг на територията на българската словесност, несекващата читателска любов към Йовков не се ли дължи до голяма степен също на този факт; или пък загадката на нестихващия феномен „Чудомир”; а в най-ново време, колосалният успех на „Калуня-каля”.
Освен християнската тематика и езиковата стихия героите на Лесков са третата съставка на отговора. Оковани в партера на живота и наблюдавайки изнизващата се редица на годините си, човешките поколения все по-неистово жадуват небето, включително и нашето поколение. Така, само заявен и съобщен, този порив звучи кухо. Но когато го съизмериш с вечните въпроси на живота и го срещнеш облечен в художествена плът от голям майстор, нещата се променят.
Преситени от човешката мизерия, но едновременно с това изпълнени и с жалост към нея, ние жадуваме среща с ангелите – тук и сега. Е, 121 г. след смъртта си с тях се оказа достоен да ни срещне тъкмо Николай Лесков – за да проумеем, че „чудаците”, „праведниците” и „ангелите” според нашето несъвършено човешко измерение са просто думи-синоними.
Нещо подобно казва и католическият свещеник и поет Ян Твардовски, цитирам по памет: „Нерядко при нужда Бог ни праща на помощ ангелите в кожата на човеци”.
Или, както в случая – в кожата на героите на Лесков.
Две думи за превода. Огромно предизвикателство е да превеждаш Лесков, особено след пиедестала на превода на Филип Гинев. Двете преводачки на книгата – Таня Атанасова и Венета Домусчиева заедно с редактора Людмил Димитров са се справили безукорно. Прочетете например „Маланя – овчата глава”(Венета Домусчиева) или „Умувачът”(Таня Атанасова) и ще разберете още от първите изречения за какво говоря.
Да пишеш смешно, а да звучи тъжно – най-трудното писателско умение. Запознайте се с Николай Лесков – диригента на това най-трудно писателско умение.
Неслучайно на гърба на книгата „Запечатаният ангел” стоят думите на Толстой – „Времето на Лесков още не е дошло. Лесков е писател на бъдещето”.
Това исках да кажа – времето на Лесков за българския читател дойде. А това наистина звучи окуражаващо.
