Тези дни се занимавам с новата литература от европейския Север. Тя е центърът на Софийския литературен фестивал сега, а след превъплъщенията на господин Слави Бинев литературата просто ме всмука. Направо ме отнесе и аз се оставих. Каква великолепна фабула се получи иначе! Толкова добра, че ме блъсна вълната на удоволствието от четенето заради самоцелното удоволствие от четеното. Да си се движа така, да си се разхождам, шетам, все едно, че не виждам какво става. Да си седна после в някой от добре уредените салони за показно четене с капучино пред мен и да си чета. Хубаво.
В България заради този фестивал дойдоха мнозина от големите майстори на Скандинавия и сега са тук. Добре е, че са при нас, за да се включат в това събиране. Разбрахте, че нямам предвид фестивала около господин Бинев, а истинския, литературния.
Едно време Жоржи Амаду беше казал веднъж, ако си спомням достатъчно добре, че такава субстанция, която позволява да бъде категоризирана и описана като „латиноамериканска литература“, просто няма. Няма такова животно, разберете, беше казал тогава Амаду пред един журналист. Има бразилска, колумбийска, парагвайска, аржентинска, чилийска, перуанска, уругвайска и т.н. литератури, но не и латиноамериканска. Такива бяха думите на бразилеца. Амаду го беше споделил в някакво интервю, а ние сме в правото си да продължим мисълта му и да кажем, че няма и такова нещо като „бразилска литература“. Има Жоржи Амаду. Той това си го знаеше, разбира се.
Прашни истини от рафтовете, но ги повтарям , защото съм достатъчно съзнателен, за да знам, че няма и такова нещо като „скандинавска литература“. Географското съприкосновение не създава поради самото себе си близост в темите, в смисъла, в стила. В сетивността. Не че няма езиково и културно роднинство, естествено, създало се исторически.
Та, отвъд неотменимата валидност на самоподразбиращата се истина за идиомите на всяко едно национално и персонално писане, се разпознават и признаците на койнония – та все пак.
Има някакъв общ дух в литературата, излизаща от Скандинавия през последните двайсетина години. Има го. Поне така съм го усетил аз. За по-рано не смея да говоря.
Говоря за тип разказване, който прекосява с резки стъпки в дълбокия сняг различните жанрове и поражда онази специфика, която сме свикнали да разглеждаме като точно тяхна си, скандинавска наративна своеобразност, свойственост. Може би се е обособила среда, която се самовъзпроизвежда. Създало се е, мисля си, пространство, в което активно, заинтригувано, писателите се четат един друг. Това е много важно.
Стъпването едновременно в различни жанрови територии не е нещо ново, както е ясно. Само че новите скандинавски автори го правят в някакъв модус, който ми е трудно да характеризирам дори и с най – общи термини. Но ще опитам.
Една от много силните фигури на модерната скандинавска литература е криминалният роман. Може без ни най-малко преувеличение да се каже, че това е мощна струя в писането на скандинавците от много време насам. От поне трийсет-четирийсет години. Примерът с криминалната проза е много добър и го използвам тук, тъй като сплитането при него е гъсто и неочаквано.
Психологизмът в тези криминални скандинавски повествования пленява със своята дистанцираност, със своето отказване от самовлюбени прониквания в душата на героите, а много често е балансиран от социални теми и мотиви, които бръснат, но не действат с експликативна натрапчивост. Безспорно една от разранените и незараснали тъкани в тематичния кръг на съвременната нордска проза си остава питането за престъплението, за пътя към него и за необяснимата жестокост на извършилия престъплението. Защо и откъде идва желанието да измъчваш? Родено е от десоциализацията, предизвикана само че, парадоксално, от задъхващата се хиперсоциализация. От хистеричния тремор между все по-усъвършенстващите се връзки между членовете на обществото, все по-намаляващите диспропорции, от една страна и все по-задълбочаващата се самота, от друга. Коренищата са в калцирането, в изнемощяването заради пренапрягането на идеята за общност.
Идиотът, кретенът. Силно натоварен със значения образ в скандинавската проза, драматургия и кино. Сещам се за филма „Idioterne“- „Идиотите“.
Срещаме го отново и отново при така наречените криминални автори от Скандинавия. Защото идиотът не може да свидетелства, а е поел и вписал в себе си истории. Очите му са видели случилото се, престъплението. Може би е бил ужасен, но не може да го разкаже. Идиотът е както празнина, дупка, така и въже.
Ясно, древна линия – идиотът е луд, а лудият свързва. Така може да си помисли човек, следвайки древните. Но при скандинавските автори идиотът е празнот, нещото, което за това тъкмо ще свърже нещата в схемата на инспектора.
Не знам, наистина, но си мисля, че скандинавските писатели продължават да държат на сказанието, на сагата и нейната сурова поетика. Това ги свързва, това ни позволява да си говорим изобщо за скандинавска литература. Това оправдава разкоша на обобщаването.
Много е хубаво, че сега някои от най-известните автори на Севера са в София. Имаме възможността да общуваме лично с тях още два дни, до 14-ти декември.
