Начало › Идеи › Гледна точка › Бяло и жълто
Гледна точка

Бяло и жълто

3090

Ледът по улицата блести като желязо. Куршума ходи внимателно, по телевизора го посъветваха да си залепи отдолу на подметките лейкопласт и той си залепи. Като че ли помага. Трябва да отиде при Донка, да й каже, че жена му е оплела още десет чифта вълнени чорапи. Донка ги продава някъде по София, и макар и нередовно, плаща на бабичката.

Ама първо ще мине през магазина на Гано, да гаврътне една ракия. Сега отвън на масата сигурно няма да има никого, но като няма с кого да си поговори, със себе си ще си поговори, ама-ха! Ракията веднага ще стигне стомаха му, ще го загрее, ще го накара да се изправи, да се почувства по-здрав и по-млад. Ако гаврътне още една ракия, знае си той, ще се почувства още по-здрав и по-млад. Но е обещал на бабичката си ракията да е една. Какво да се прави? Трябват компромиси. По-добре да си е, какъвто си е, отколкото да има крамоли.

Селото е пусто. Не се вижда жив човек. Само някое куче ще скоси през снеговете и ледовете и някъде по пътя си ще остави жълтия си подпис. Бяло и жълто – това са цветовете на зимата в селцето.

В магазина е само Ивчо, продавачът. Сипва му ракията, дава му и вестник. С тези вестници работата стана малко терсене. Козата Здравка, която вече цяла зима седи запряна в дама, се пристрасти към вестници. Беше оставил там, близо до нея един вързоп вестници, мислеше напролет да ги връща на вторични суровини, ама козата в скуката си и в меланхолията си, подхванала купа отгоре. И докато я види, почти го бе преполовила. Това политици, това държавници, избори, възходи и падения, всичко стана на барабонки. Какво да се прави, живинка.

Куршума излезе отвън, избръска снега от масата и остави ракията си отгоре. Огледа се. Беше все същото, бяло и жълто. В тоя момент, тъкмо преди да смукне чашката, камбаната на църквата удари на умряло. Куршума влезе пак в магазина и повече с глава, отколкото с думи, попита: Кой се е представил?

Копаранов, отвърна Ивчо. Дай още една ракия, каза Куршума. Занесе и втората чаша отвън, при другата, нареди ги по конец, погледа ги и бързо ги гаврътна – так, так.

Копаранов… Куршумът, който му заседна в таза, та го носи и досега, му беше от него. Копаранов караше мотоциклет с кош и имаше на ръкава си вързана червена лента. Беше голяма хала тогава, веднага след Девети. Като учител Куршума беше писал слово за рождения ден на царя. И Копаранов, като разчисти всичките подозрителни елементи, се сети и за неговото слово. И го емна. Даже на разпитите го заплашваше с пистолет и веднъж, докато така размахваше пистолета да го плаши, произведе изстрел и го уцели в таза.

Май това и го спаси, защото като нищо Копаранов щеше да го откара в околията, както откара другите, дето не се върнаха. А сега го остави на мира.

Куршумът не му пречеше. Само дето деца не можаха да си родят с бабичката.

Куршума погледа празните чашки, събра ги в шепата си и пак влезе при Ивчо. Още две, каза. Ивчо му сипа.

Ама ще му правят ли опело на Копаранов, попита. Че нали беше атеист.

Ще му правят, каза Ивчо. Жена му се примолила на попадията.

Копаранов излезе пак отвън, като внимаваше да не разсипе чашките. Подреди ги пак по конец върху масата.

Ха, наздраве, каза на бялото и жълтото. И бързо ги изпи – так, так – за да не може никой да ги преброи. После се сети как го закачаха старчоците тук, на масата, когато през лятото откарваха и по половин ден на ракиени приказки. Той, викаха, Куршума, няма да го мислим, той не е като нас, неговата е лесна. Той, викаха, има желязо в гащите, няма да го мислим.

И после се запъти към къщи, при бабичката. Знаеше кое ще размекне сърцето й – като й каже какви хубави чорапи е изплела.

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора