Беше отдавна, преди десет, преди петнайсет години. Дълго се лутахме в селото с тесните улици, накрая ни упътиха, излязохме от селото и продължихме по шосето и след няколко километра оставихме колата. И по една незабележима стръмна козя пътека тръгнахме нагоре по склона. Р. беше слабичка, катереше се като коза и само ме поглеждаше, хайде, че изтървахме службата. Пътеката беше хлъзгава, шумата беше хлъзгава, и тревата, която се подаваше под тънкия снежец и която, кой знае защо, беше съвсем зелена, също беше хлъзгава. Капнах, спирах да пуша, а Р. ме поглеждаше укоризнено – хайде, че изтървахме службата и водосвета.
Манастирът изскочи изведнъж, както всички манастири, тъкмо когато си мислиш, че никога няма да стигнеш. Службата току-що беше започнала. Р. извади шал и си покри главата. Потърсих с поглед игумена, за когото бях чувал, че е изповедникът на патриарсите. Беше възрастен невисок мъж с дълга сива брада до гърдите, неподстригана и с очила, залепени с левкопласт.
Службата свърши, излязохме навън и се отправихме по тесния, пъстър от снежеца коларски път към аязмото за водосвета. Видях познат фотограф и го помолих да ми изпрати после снимки.
Стигнахме до малкото аязмо. Наредихме се в кръг наоколо. Един баща с болно момченце излезе напред. Игуменът произнесе молитвите, с които се освещават водата, планината, дърветата и хората. После натопи внимателно кръста в малкото като две събрани шепи езерце на аязмото, а болното момченце се пресегна и го извади.
Върнахме се по същия път в манастира. Хората извадиха на една маса под навеса различни храни, всеки да се почерпи. После с Р. заслизахме надолу по склона, пак по същата стръмна пътека, с яркозелената изумрудена трева отстрани. Слязохме до шосето, качихме се на колата и се прибрахме в София.
Оттогава минаха десет, петнайсет години. Р. замина за чужбина, не си е идвала в България, спря да се обажда, и на майка си не се е обаждала, и на сестра си, на никого. От трети хора разбираме, че е добре, в онзи далечен град близо до Атлантика. Игуменът почина. Но ето че, когато изписах в интернет името на манастира, ненадейно излезе една снимка, направена от онзи фотограф и публикувана тогава в един вестник. И пак видях нашата колона, как вървим към аязмото, игуменът отпред, после монасите, после богомолците, бащата с болното момченце, и Р. видях на снимката, и себе си видях.
Тия дни се качих за нещо на тавана. И между книгите по рафтовете ненадейно се натъкнах на малко пластмасово шише за вода, пълно до половината. Тогава предвидливо съм залепил левкопласт върху шишето и отгоре съм написал с химикалка: Богоявленска вода. И датата, и годината. Било е преди толкова години.
Развих капачката и отпих от водата. Беше студена, вкусна и сребърна, несравнима с нищо. Беше запомнила молитвата на игумена. И нашия живот.
