Колкото и разнородни да са, отделните легенди и митове, конспирации и конспиративни теории, пренаселили комунистическото обществено мислене, си имат свой общ корен, общ произход и общ генезис, които често остават скрити зад присъщата на всяка тоталитарна система декларативност. За да разгадаем загадката, трябва да тръгнем от обстоятелството, че въздигането и укрепването на всяка деспотична власт стартира с идеологическа пропаганда. Така е с нацизма, така е и с неговия кръвен родственик – комунизма. При което различията между тези две най-колосални злини на миналия век, пък и на всички останали векове и хилядолетия, са формални, а приликите между тях – същностни. Тъкмо затова обозначаването на комунизма като антифашизъм е условно и подвеждащо, условно и подвеждащо е и обозначаването на фашизма като антикомунизъм. Защото двете системи са в същността си еднородни, те, както установи в едно политическо есе гениалният Чърчил, си приличат като две грахчета. Казано в смисъла на нашата есеистична поредица, сходствата между фашизъм, нацизъм и комунизъм са действителни, а несходствата между тях – недействителни, че и митични.
Тъй като по причини, които няма да разискваме сега, комунизмът се оказа не само по-тоталитарен, а и по-жизнеспособен, по-дълголетен от нацизма, като позастаря исторически, на него му се наложи да си търси алиби, да обоснове теоретично съществуването си. Едно полувековно съществуване, което беше придружено от перманентни попътни издевателства – както над отделни личности, етноси, съсловия и браншове, така и над цели народи.
Нелеката задача да легитимира и аргументира комунистическото единовластие бе поставена на партийната идеологическа пропаганда, а работата на всяка идеологическа пропаганда е да разгроми, да прогони от лицето на земята гражданската истина и да я подмени с гражданска лъжа. Сиреч да легендаризира и митологизира социото и да превърне съответните легенди и митове в национална доктрина.
В онези зловещи времена, когато се наливаха основите, родната обществено-политическа картина бе огледален образ на съветската, а след смъртта на Сталин КПСС премина официално към една частична вътрешнополитическа десталинизация. Колкото и условна, колкото и половинчата, колкото и формална и бутафорна да бе тя, макар и само поради натиска на обстоятелствата, процесът поразмести кое-що обществените пластове. В Кремъл бяха отчетени с половин уста пораженията, нанесени от партийната номенклатура над свободомислието и макар че тези поражения бяха окачествени не като престъпленията, които бяха, а само като грешки на растежа, завесата на партийната пропаганда, прикривала десетилетия наред жестокостта и цинизма на тоталитарната система, бе пооткрехната.
Тази деликатна мисия бе осъществена със съдействието на основоположника на съветската власт – Ленин. Той отдавна бе мумифициран и ритуализиран в московския си мавзолей, но и като мумия и ритуал бе вкаран в употреба. Така се зароди митът, че докато Сталин и сталинизмът бяха извращение на чистото и свято болшевишко наследство, сега възраждането на Ленин и ленинизма щеше да върне страната към потъпканите от култа към личността на Сталин родоначални партийни норми на политическо поведение. Което, казано на идеологически, на конгресен език, ще рече, че с Хрушчов воглаве КПСС ще възстанови онзи партиен морал и онова топло партийно човеколюбие, което Владимир Илич ни е завещал чрез монументалното си наследство.
Както разкри времето впоследствие обаче, всичко се оказа мижи да те лажем – тоталитарната власт си остана непокътната, непокътнат си остана и еднопартийният терор над цялото общество – дори ужасните наказателни концлагери за свободомислещи не бяха закрити.
Под егидата на Бащата на Октомврийската революция (разбирай: преврат) иначе не би могло и да бъде. Защото ето към какво призовава един от многобройните декрети на Ленин: „Жестокостта и омразата ще бъдат най-ценните добродетели, защото болшевизмът не е пансион за благородни девици. Децата трябва да присъстват на екзекуциите и да се радват на смъртта на неприятелите на пролетариата“.
Безпрекословността и неумолимостта на тези кипящи от класово-партийна човеконенавист кратки и ясни слова съдържат в най-чист вид онзи болшевишки морал, онези фундаменти на ленинските морални норми и на идейната нравственост, към които новият курс на КПСС запретна ръкави да върне опетнената от култа към личността партийна номенклатура. Тъкмо затова оповестените от конгресната трибуна на КПСС промени се оказаха измамни, тъкмо затова и преходът от сталинско мракобесие към ленински хуманизъм си остана мираж. Нещо повече: оказа се, че основите на злото са положени собственоръчно още от Бащата на болшевизма, че единствената цивилизована алтернатива на тоталитаризма е демокрацията, докато сталинизмът е естествено и дори неминуемо продължение на ленинизма и ленинския терор.
Онова, което става в София, е огледално отражение на онова, което става в Москва. Ако Москва си имаше Ленин, София си имаше Георги Димитров. Така БКП тръгна по примера на КПСС да разобличава и развенчава култа към личността на Вълко Червенков, да връща страната ни към наследството на Вожда и учителя на българския народ. Но и направеното също с половин уста от БКП разобличаване на близкото минало не промени с нищо същността на еднопартийната политика. Като в СССР, и у нас се подмениха личности, короноваха се нови лидери, преименуваха се и се поразместиха кое-що институции, но факторът, който съставляваше органиката и първоизточника на терора – тоталитарният характер на държавната власт – си остана непокътнат – от втората половина на 50-те, та чак до края на 80-те, когато международната нетърпимост и народният гняв пометоха без остатък тоталитарното начало от лицето на земята.
Е, вярно е, че и след триумфа на демокрацията и парламентаризма родният комунизъм бе тихомълком унаследен от неокомунизма, но онзи свиреп еднопартиен терор, пещерното мракобесие, в което страната ни тънеше цели поколения наред, не се завърнаха вече на дневен ред. Белене просто излезе от мода и това бе, въпреки всичко, една несъмнена победа на абстрактния буржоазен хуманизъм над врагоманията и над класово-партийната ненавист.
Тръгвайки по редовете на настоящия текст, целта ми беше да се противопоставя на два мита, превърнали се с годините и десетилетията народна власт в цели митологии: На съветския мит, че докато Сталин, Берия и компания са носители на лошия комунизъм, Ленин е носител на добрия комунизъм, от една страна, и на родния мит, че докато Червенков е олицетворение и въплъщение на злоупотребата с власт, неговите наследници са пионери на народовластието, от друга.
Всичко споделено ще рече, че добри комунизми няма. По същата желязна логика, по която няма и добри фашизми. Има само красиви митологии за едните и за другите. Но митологии, които, слава Богу, подлежат не само на въдворяване и възвеличаване, а и на демитологизиране и разобличаване…
