Много ли и какви граници бяха прекрачени в последните няколко дни? Най-напред някои стигнаха до границите на търпението си. После протестиращите и полицията преминаха границата и се стигна до схватка помежду им. След което премиерът преодоля психологическата граница и си подаде оставката, а вследствие на това на опозицията й се наложи да превъзмогне първоначалното си стъписване и на свой ред да надскочи границите си.
За да се стигне до момента, в който Бойко Борисов се обърна от парламентарната трибуна към Христо Бисеров с думите: „Досега си мълчах, но понеже преминахте границата, ще кажа…, нямам жал…“ И каза за Ахмед Доган и за това как същият е поръчал още преди доста време убийството му. С което Борисов решително и осъзнато наруши споразумението за границите. Бисеров на свой ред го направи, изказвайки се нравоучително и назидателно (разбирай, към прокуратурата) за някакви лалета и за съдържащата се в чашките им информация за връзки на тъкмо оттеглилия се от властта министър–председател с организираната престъпност и лично със Сретен Йосич.
Форсирането на границата, извършено от Бисеров, не дойде заради думите на Борисов само. Най-много час–два по-рано вицепремиерът в оставка Цветанов се беше заиграл опасно по граничната бразда, запитвайки учтиво господин Бисеров за присъствието на членове на неговото семейно, или поне на най-близкото му обкръжение, в управителното тяло на едно от електроразпределителните дружества. За нещо такова ставаше дума във всеки случай, за нещо около кацата с меда. По-ясно така и не стана, тъй като закачливата недоизказаност в словото на Цветанов ни лиши от възможността да разберем повече.
Но нарушаването на граничния контролно-пропускателен режим започна малко по-отдавна. Да си припомним. Към края на януари сериозна грешка някъде на пропуските в НДК позволи на един млад мъж, отчаян от действителността в България и чувството за безнаказаност, излъчвано от нейните политически водачи, да опре газов пистолет в слепоочието на мъдро оттеглящ се в пожизнен otium (сиреч отдих) партиен лидер. Мина нищожно малко време от развоя на тези събития до мига, в който на България беше подхвърлена историята на младия Буда. Ще рече, разказ за времето отпреди Буда да стигне до просветлението под величествената индийска смокиня. Още при публикуването на „секретните“ документи опитните коментатори прогнозираха, че ответният удар – отговор на „грешката“ в НДК и на историческата справка за ранния будизъм – няма да закъснее. С други думи, наблюдателите предвидиха, че съвсем скоро границата ще бъде прегазена и от противниковата страна, което трябваше да означава, че са пренебрежимо малки шансовете да ни се размине поредното издание на пейнтбола с папките на Службите. Само че пейнтболът е безобиден, за разлика от политиката.
Както предрекоха анализаторите, така и стана в крайна сметка. И то как само стана! Насред Народното събрание и пред погледа на цялата нация. Взряна и вслушана в събранието си.
Всеизвестно е, че политическата надпревара понякога е безскрупулно, а много често и безмилостно занимание. А надлъгването в предизборна ситуация представлява многократно увеличена, уголемена, разплула се политика. Свикнали сме с това, проявяваме и нужното разбиране, но все пак в сърцата ни се раждат въпроси, които настояват да получат отговор. Как трябва да тълкуваме открито признатото вчера от политиците ни (и то в парламента!) прекрачване на границите между… тях? Да, между тях си. Прекрачване, довело сякаш, по думите на самите политици, до настоящата политическа дестабилизация и с това до залагането на политическото (сиреч, на общественото) битие на карта.
Разбирате къде съзирам проблема тук. Именно в това, че пред смаяния ни взор нашите избраници се обвиниха взаимно, без да ги е ни най-малко срам от публиката, в предателство към статуквото! Казаха си (пред всички нас!), че всичко е щяло да си остане наред, стига само опонентът да не беше пристъпил към нарушаване на начертаните по взаимно съгласие граници. Ще рече, струва ми се, че чухме следното: „Ако не бяхте си отворили устата, и ние нямаше да го направим!“ Какво излиза тогава? Да разбираме ли, че работата седи така: „Играй играта по правилата, за които сме се договорили, не нарушавай уговорката, и всичко ще е наред“.
Не ме разбирайте погрешно, моля, по никакъв начин не искам да внушавам, че в днешна България основната линия на социално разграничение е прокарана между хората, от една страна, и политическата класа или властовия елит, от друга. Този несръчно глупав и досаден припев се припява и сега от излезлите на улицата, пее се по масите, в баничарниците и от някои амбициозни претенденти за власт, но… без достатъчно свяст. Крайно време е наистина гражданската съвест на българина да се отдели и еманципира от станалото задължително за нея разделение народ – управници (ние–те) като гръбнака на мисленето ни за устройството на съжителството в демократично организиран социум.
Притесненията ми идват от това все пак, че взаимните обвинения в прегрешения спрямо зачитането на границите (упреци, разменени, отново казвам, между политиците вчера, в пика на дебата върху разигралата се обща за всички ни драма) усилват неизбежно впечатлението за бюфетно-ресторантски сговор между външно и привидно конкуриращи се за одобрението на избирателите антагонистични сили. Онова, което ми дава основание да се притеснявам, е остатъчният вкус на изпуснати точно сега нерви. Защо Бисеров не каза по-рано за „лалетата“, защо Борисов е мълчал за подготвяното срещу него покушение? Какви са тези обидени едно на друго беловласи момчета, дето не са искали да си правят мръсно до момента, в който другият не прекрачва границата?
Кой задава тогава границите, кой ги рисува? Границите, които очевидно не са демаркация в съгласие с морала и усета за добрия тон, а текат по жилите на едно скрито споразумение за взаимно щадене при „нормални“ условия. Нормалност, сътворена и одобрена от участниците в мача. Докога компроматите от Службите ще диктуват… не, не дневния, а нощния и мрачен ред на обществото ни?
Останалото не е мълчание, а потрес.
