Влакът спря на гарата. Как беше оцеляла тази малка гаричка, че на нея да спират влакове, това никой не знаеше. Но беше факт. И надписът с името на гаричката беше истински, и перонът с белите и черни правоъгълници. И малката градинка встрани с двата кипариса и със замлъкналата чешмичка. И чакалнята беше съвсем истинска, хладна, тъмна, с големите дървени пейки, лъснали от човешките тела, които бяха сядали на тях, като бронз.

От влака слезе само един пътник. Мъж около петдесетте, с костюм, измачкан, както се полага, от пътуването и с куфар в ръка. Той премина през чакалнята и излезе от другата страна, на площадчето, където нямаше сянка, където площадчето блестеше като тава, невъзможна за гледане и пипане.

Но все пак, както се беше случвало неизменно и преди, в рехавата сянка на едно дърво дремеше файтонджия, а кончето бръскаше с опашката си по хълбоците да гони мухите, въпреки че целият му силует свидетелстваше за примирение от изгубената битка.

Мъжът се качи във файтона и файтонът потегли.

– Всяка година идваш – каза файтонджията.

– Идвам – каза мъжът. – Човек трябва да се връща в детството си. Ама късно го разбрах.

– Къщата ви стои – каза файтонджията. – Е, вратата малко се е изметнала и покривът се е килнал, но къщата още стои. Държи се.

– Нормално. Животът на къщите е колкото живота на хората.

– Абе не е точно така. Ако къщите и хората се държат едни за други, могат да изкарат много време.

Мъжът замълча. Вече бяха стигнали бостаните, минаваха край тях. Разбира се, бостани имаше едно време, сега нямаше нищо. Той помнеше как с една малка мотичка, наричаше я детска мотичка, сякаш правена специално за него, отбиваше водата по тяхната вада, а отгоре се чуваше гласът на дядо Хубен: Жечке, вие ли взехте водата?, а баба му отговаряше: Ние, Хубене, ние, ей сега ще навадим, бързо ще стане, водата е силна. А Хубен викаше: Че добре, навадете, аз ще изпия един тутун. И над бостаните чак до тях достигаше острият мирис на цигарата му.

По-натам стигнаха къщата на полковника, оня, който спаси църквата. Църквата беше стояла закована половин век, но полковникът се захвана, намери хора, изчисти двора ѝ, изсякоха храсталаците, вътре измиха всичко, полилеите, дъските на пода, изпраха килимите, почистиха свещниците, избърсаха иконите, смениха счупените стъкла на прозорците. После полковникът повика свещеник и отслужиха литургия, първата литургия от половин век насам.

И полковникът вече го нямаше. На вратата на къщата му потрепваха като пеперуди краищата на избелелия некролог.

Кончето тръгна по баирчето и започна да опъва жили. Мъжът даже си помисли, че този път няма да може да изкачи баирчето, но не, и този път кончето успя, файтонът излезе горе на равното и спря.

– Е, добре дошъл! – каза файтонджията.

Мъжът скочи на асфалта. Взе куфара си, остави го на земята и бръкна в джоба за пари. Даде парите на файтонджията, онзи ги преброи и каза:

– Много ми даваш.

– Много за душманите – каза мъжът и вдигна ръка за довиждане.

После пое през поляната, царството на детските им игри. Геранът в горния ѝ край го нямаше, беше се изпарил. Техният двор се беше изпекъл от слънцето, мрежата на оградата тук-там беше провиснала. Стигна до портичката, бръкна под третата керемида на зида и извади ключа. Пъхна го в ключалката, разклати го лекичко и отключи. Влезе.

Бързо разбра, че нещо не е наред. Вратата на къщата отвътре, откъм дворчето беше разбита, грозно разбита, изкъртена с касата. Той приближи, като се оглеждаше, бутна внимателно изкъртената врата, закрепи я да не падне и влезе вътре. По пода се търкаляха стари вестници и хартии, снимките от стената също бяха разпилени на пода, чекмеджетата на скрина бяха отваряни и беше тършувано. В килера всичките стари дрехи бяха нахвърляни на пода. В средната, голямата стая дюшекът от леглото беше свален на пода. Една котка скочи от дюшека като стрела и изсъска, а петте новородени котенца се размърдаха. Мъжът натисна ключа на лампата, слава Богу, ток имаше.

Не можеше да прецени какво е взето, пък и какво може да бъде взето от една стара къща. Сигурно нещо тави, домакински съдове. Мъжът седна на стола и загледа котенцата. Те още бяха слепи. Майката се беше върнала при тях, от време на време го поглеждаше и изсъскваше.