Зараждането на интернет и впоследствие на социалните мрежи ни даде основание да си мислим, че ще заживеем в глобално село, в което всеки може да си говори с всеки – писмено или чрез видеовръзка, в реално време или асинхронно. Факт е, че технологията за такова общуване е налице, но в последните години непредвидени обстоятелства – като коварния начин, по който функционират алгоритмите – все по-очевидно възпрепятстват пълноценното общуване и го заместват с псевдообщуване, при което не си говорим, а се надвикваме, крещим, обиждаме се, подиграваме се един на друг, мразим се взаимно.
Диалогът е застрашен от изчезване за сметка на монолога, в който единственият важен съм аз, а отсрещната страна – под формата на „приятели“, „последователи“ и прочее – служи само за декор, поддържащ илюзията за двупосочна комуникация. Стремежът ни да надговорим другите доведе до залиняването на способността ни да се изслушваме. Бълваме думи в и без това затлаченото информационно пространство, но вместо да ни свързват, те сякаш все повече ни отдалечават един от друг.
Дори в случаите, когато се опитваме да проведем нещо, наподобяващо сносен разговор, ние пак не можем да се възползваме от животоутвърждаващата сила на обмена на идеи, впечатления, притеснения, тревоги, надежди и мечти, тъй като разговорът се свежда или до битовизми (които, никой не отрича, са жизненоважни, но не са единствената възможна тема за разговор), или до всяващите страх, тревожност и омерзение събития, които са във фокуса на прегладнелите за висок рейтинг медии. Колко често си говорим с близки, приятели, познати и непознати например за любовта, болката, срама, страха, вярата, надеждата, себепознанието, израстването, насладата от ученето само по себе си, щастието, (съ)страданието, отговорността, уважението (към себе си и към другите), колективната памет, вината, прошката, добрия живот и дори смисъла на самия живот?
Проблемът не е само в това, че рядко обсъждаме тези теми, а че заради политическите пререкания, нарастващата поляризация в обществото и икономическите сътресения, които изпращат немалко хора в режим на ежедневна борба за оцеляване, самият опит да зачекнеш подобна тема те определя като „луд“, „летящ в облаците“, „идеалист“ или друга подобна порода, непригодна за живот в реалния свят през XXI век.
А какво става, когато спрем да си говорим на едно по-дълбоко, по-съкровено ниво и се оставим да се носим по течението, следвайки принципа „всеки сам да се спасява“? Ами става това, което наблюдаваме от много години – нарастващо усещане за неразбиране и самота, кортизолова епидемия наред с епидемия от тревожно-депресивни разстройства и повсеместна омраза, агресия и насилие, които заедно разкъсват социалната тъкан, без която съществуването на каквото и да било общество е невъзможно.
На този фон преди осем години в независимото онлайн издание „Тоест“ се появи рубрика, която се утвърди като пространство за провеждане на възможно най-открити разговори по гореспоменатите екзистенциални теми – разговори, служещи като противоотрова срещу монологичното, повърхностно и нерядко пошло „общуване“ както онлайн, така и офлайн. В рамките на „Говори с Нева“ читатели изпращаха писма, в които споделяха своите актуални размисли и страсти и задаваха въпроси на преводачката и журналистка Нева Мичева, която отговаряше така, както малцина у нас умеят – уважително, честно, смирено, внимателно, ерудирано, топло и красиво. Две години и половина по-късно, в разгара на ковид пандемията 43 от тези „миникореспонденции“, както ги описва Нева, се прехвърлиха от виртуалното в реалното пространство под формата на сборник със заглавие „Говори с Нева“, издаден от „Жанет 45“. А само преди около месец сборникът излезе и в аудиоформат с гласа на самата авторка.
Покрай излизането на аудиокнигата реших да си припомня текстовете на Нева и затова препрочетох сборника (с аудиокнигите не си пасваме особено). И добре че го направих, защото така отново се насладих на мъдростта, ерудицията и човечността на Нева и на дарбата ѝ да пише толкова изящно и така убедително, че след всяко прочетено есе читателят да бъде по-осъзнат, по-спокоен, по-обнадежден, по-уверен, по-любопитен и по-отворен към заобикалящия го свят и да се чувства разбран, макар и да не е пряк участник в разговора между Нева и автора на съответното писмо.
Защото във всяка дума на Нева се долавя желанието ѝ не само да отговори на въпроса на конкретен човек, а да помогне на всеки читател, който си задава подобни въпроси, да подреди мислите си и да намери посоката, ако по някаква причина се чувства изгубен.
За нещо такова ми е надеждата в тази рубрика: отговори на важните въпроси нямам, но имам желание и време да се спрем, за да помислим заедно, да си обърнем внимание, да видим колко от частните прозрения или съмнения са всъщност общи. Освен това вярвам, че когато разговаряме спокойно за неща отвъд шума на ежедневието, се осъществяваме като хора. Дори нищо да не сме проумели накрая – поне ще сме се порадвали. (Из „Имате поща“)
Посланията в 43-те есета, събрани в „Говори с Нева“, са толкова или дори по-актуални през 2026 г., отколкото са били през 2018–2020 г., когато са написани – особено в светлината на войните, продължаващи да сеят смърт и печал близо и далеч от нас, на напрежението, подхранвано от поскъпналия живот, загубеното доверие в институциите и липсата на смислени реформи в редица сфери, както и на изборния маратон, през който преминахме в периода 2021–2026 г.
Например в отговор на въпроса как изглежда доброто в днешния свят Нева пише:
Запитам ли се сега кое е добро, то моят отговор би бил: онова, което е полезно за възможно най-много хора или за най-нуждаещия се… според обстоятелствата. Струва ми се, че именно уточнението „според обстоятелствата“ ни прави мислещи създания, способни да уталожват, разхубавяват и продължават света – пробният камък на всеки принцип би трябвало да са неговите уместност и навременност, а ние да сме в състояние да ги преценим в крачка. В този смисъл вторият ми отговор в момента е: добро е да избистряме постоянно схващанията си за нещата и да нюансираме възможно най-фино представите си за справедливост, да работим непрекъснато върху усета и разбирането си за другия – за да можем да сме максимално адекватни на потребността от нас, когато тя възникне. (Из „В мир със себе си и от полза за другите“)
А кои според Нева са съставките на добрия живот, за който всеки от нас копнее?
Свобода. Спокойствие. Здраве. Възможност за информиран избор, за движение, за усядане, за цивилизован диалог, спор, поправка и промяна. Възможност за работещо настояще, което се поражда във всеки момент на живия вододел между трезво осмисленото минало и разнообразните варианти на бъдещето в развой. Възможност да искаш за себе си и за другите нещо по-ефикасно и да бъдеш чут; да се опиташ да го постигнеш и да получиш подкрепа. Възможност да изследваш и да създаваш, и да се възползваш най-пълно от достиженията на науката и изкуството. Равни шансове. Работа. Справедливост. Мяра. Отговорност. Солидарност. Образование. Култура. Съзнание, че не сме сами. Щедрост. Гостоприемство. Благодарност. Наслада. (Из „Нещо такова“)
В същата миникореспонденция Нева обяснява защо ни е потребно да знаем, че не сме сами:
[В] работещите общества има място и за своите, и за чуждите, което прави всички свои… В останалите и своите са чужди.
В какво се изразява апетитът за ползотворен и приятен живот?
Любопитството е апетит за живот. Радостта е апетит за живот. Възхищението. Желанието да се пробваш. Желанието да общуваш. Да помагаш. Да се учиш, да създаваш, да радваш. Всичко това е чудесно и иска време. Колкото повече човек се осъзнава, колкото повече му се живее, толкова по-ясни са му нещата за искане, но по-малко време и енергия остават. Не е тъжно. Прекрасно е. Не може всичко. Но може доста. (Из „Я да си простим“)
И още:
Човешкият фактор е безкрайно важен: животът вирее сред личности, не сред длъжности, институции, пози и моди. Безкрайно важен е и дългът към удоволствието […]: щади се, наслаждавай се, не бой се. (Из „Няма начин да няма начин“)
В същото есе Нева споделя и своето виждане за ученето като безкраен процес:
Ученето не бива да е етап за отмятане (гимназия, университет, курс), а част от ежедневието. Знанието е капитал, който не се губи […] и има огромен ресурс да те спасява в най-разнообразни ситуации. Колкото повече знаеш за себе си и за света […], толкова по-добре за всички. Дори определено знание да не ти послужи за нещо конкретно, то пак ще е от полза, защото нещата съществуват в системи, а системите работят по сходен тертип и докато усвояваш едно, свикваш да се ориентираш във всичко. Колкото си по на „ти“ със себе си, толкова по-лесно ще ти е да се движиш по избран от теб път, вместо да бъдеш подмятан.
А по какво си приличат участието в живота и брашното в хляба?
Участието в живота е като брашното в хляба – основна съставка. Но струва ми се, и то като брашното трябва да е „колкото поеме“: според даденостите. Виж колко смяташ, че си [длъжен] да кажеш и да сториш, за да си в мир със себе си, и направи колкото успееш. (Из „Колкото поеме“)
По какво можем да познаем кога се радваме на душевен мир и кога ни липсва такъв?
Моите признаци за душевно благоденствие са да спя без кошмари и да се смея с глас – ако мога, значи всичко е наред. Моите призраци са безучастието, безотговорността, безлюбовието, безполезността и безхаберието – като ги усетя, знам, че нещо спешно трябва да променя: ситуацията, компанията или себе си. (Из „В контура“)
В друго есе, „Да критикуваме!“, Нева обяснява защо критиката е задължителна на ниво общество и каква е разликата между очернянето и критиката – теми, придобиващи все по-голямо значение във време на леснодостъпни средства за омаскаряване, облъчване с фалшиви новини и анонимно погазване на човешкото достойнство:
За мен най-хубавата част от критиката е възможността за спор: онова благородно партньорство в несъгласието, което включва сякаш изтребените по нашите земи търпение, зачитане, вслушване, стройно изразена мисъл и търсене на най-доброто за ситуацията (вместо търсене на надмощие или сделка).
Очернянето и подигравката не са критика. В България в журналистическа среда съм чувала „Хубаво си го оплюла“ като комплимент. Или (макар и полушеговито): „Пращам доза хейт по повод…“. На мен косата ми се изправя от такива изказвания. Разликата между хуленето, троленето, мразенето, дърленето, мъмренето, спъването, клепането, от една страна, и критиката, от друга, е от небето до земята. Първите са лесни разновидности на агресията спрямо личности и идеи, второто е свързано с почтено и трудоемко търсене на истината и дори с рискове.
Будният човек търси критиката на по-опитни, по-запознати, по-умели, за да се усъвършенства. Който има сили и желание да напредва, не се бои да се върне километри назад, за да преразгледа пътя си. Само диктаторите не понасят да им противоречат, военните машини забраняват преосмислянето на уставите и заповедите, хаосът се дърпа с гърч пред опита за подредба, мракът избягва светлината.
Надявам се тези подбрани откъси от „Говори с Нева“ да показват ясно защо според мен сборникът може да ни послужи като книжна терапия за душата. Естественият интелект и човечността, които бликат от всяка страница, са благодат сами по себе си, но са още по-ценни днес, когато изкуственият интелект заплашва да ни обезчовечи – тоест да ни превърне в безмозъчни, безсърдечни и неспособни на емпатия роботи.
В епохата на „инфлуенсърите“, които в 99,9% от случаите произвеждат „съдържание“, изпразнено от съдържание, Нева спокойно може да бъде описана като тих инфлуенсър – човек, който говори само когато има какво да каже, знае какво точно иска да каже и има знанията и уменията да го каже така, че то да остане във времето – и да ни държи будни! Няма как да знам какво утре очаква България, но съм абсолютно сигурен, че ако днешните гимназисти и политици, които ще очертаят контурите на това утре, прочетат „Говори с Нева“, бъдещето ще е далеч по-светло, отколкото в противен случай. Защото, макар и различни в тематичен план, есетата на Нева имат една отличителна обща черта: всяко от тях изпълва читателя с пламенно желание да бъде по-добър човек.
