Спомняте ли си колко пъти и по колко различни причини Европа беше „пред разпад“ и катастрофа само през последните две години?
Ако човек има добра памет (а аз имам), може да си състави доста забавно четиво от „дълбоки геополитически диагнози“, несбъднали се, но много тържествено произнасяни „пророчества“ и фейсбук кудкудякания.
Аз например си спомням невероятното, но много краткотрайно „обнадеждаване“ на евразийците, когато в началото на 2015 г. г-жа Меркел (заедно с Франсоа Олан) поеха инициативата да преговарят с Путин за разрешаване на проблема с Украйна – с инспирираната от Москва гражданска война в Донецка и Луганска област и която очевидно не се хареса особено на САЩ. Тогава на разни „много задълбочени геополитици“ (като нашенския бивш депутат от БСП Димитър Йончев) това се бе привидяло като начало на еманципация на континентална Европа от САЩ, тоест като един още по-мащабен разпад – защото най-сетне, видите ли, европейските лидери (най-вече г-жа Меркел) осъзнали нещо, което Димитър Йончев, разбира се, е знаел отдавна – а именно: че САЩ непрекъснато (Йончев бе заявил „от почти един век“) се стараят да държат двете части на Европа – западната и източната, тоест Русия – в състояние на разделение и конфликт, за да не допуснат „съединяването“ на западните „технологии и капитал“ с източните (руските) „природни ресурси и безгранични пазари“. Подобно „съединяване“, според геополитическия мит би било архистрашно за САЩ, защото би осъществило една могъща „обединена Евразия“, която пък ще ликвидира световния монопол на Америка и ще „освободи“ Стария континент от трансатлантическа зависимост. Далновидният опит на г-жа Меркел да посредничи за разрешаването на конфликта с Украйна направо бе привидян от „геополитиците“ като нов старт на изграждането на лелеяната от всички евразийци (тук техен учител е Ал. Дугин) ос „Берлин-Москва-Пекин“, която ще разруши евроатлантическия свят, изграден след Втората световна война (и победил в Студената) и ще поправи „грешката“ на Хитлер, който, ако вместо да воюва с СССР и бе осъществил аналогичната „ос Берлин-Москва-Токио“, щеше да „набута“ морския „Левиатан“ в миша дупка.
Колкото и безоснователна да бе тази надежда за преориентация на Западна Европа от трансатлантически към евразийски алианс, тя очевидно сериозно е витаела в главите на „русофилите“ (нашенският Д. Йончев е само техен дребен балкански папагал), защото след провала на Минските споразумения и налагането на общоевропейски санкции на Русия г-жа Меркел изведнъж се превърна в най-мразения от въпросните персонажи западен държавник. Историята с бежанците, които щели да изтрият Европа от историческия свят, да променят за едно-две десетилетия нейния генофонд и да разпространят шериата и бурките от Гибралтар до Урал, фиксира като основен виновник за предстоящия апокалипсис именно г-жа Меркел. Разбира се, почти никой от фейсбук стъгдата, която поема и разнася всички апокалиптични фобии със скоростта на сезонна инфлуенца, не се попита тогава защо само няколко месеца преди това г-жа Меркел беше „надежда“, а изведнъж се превърна в чудовищен евро-унищожител, не свърза промяната с Минския провал и с прибирането (отново) в геополитическия фризер на прословутата „ос Берлин-Москва-Пекин“.
Преди достигането на „инфлуенцата“ с бежанците до максимални размери обаче ЕС щеше да се разпадне – спомнете си – поради отказа на Гърция да приеме условията, поставени й от МВФ и ЕЦБ. Тук наистина, погледнати от дистанцията на изминалото време нещата стават особено смешни. Чуйте какво написа тогава – четири дни преди референдума в Гърция – вездесъщият Александър Дугин: „От неговия (на референдума в Гърция – б. м.) изход зависи ни повече, ни по-малко съдбата на Евросъюза. Ако гърците отхвърлят ултиматума, Гърция излиза от еврозоната и най-вероятно от Евросъюза, а това означава край на онази либерална и атлантическа Европа, която американците и проамериканските елити създаваха през последните 30 години… Ако народът (на Гърция – б. м.) гласува „против“, не само Гърция, но и цяла Европа, нещо повече – целият свят, встъпват в нова епоха… Едни врати ще се затворят, ще се отворят обаче други – към Евразия, към Русия, към Изток“ (курс. мой).
Е, нали си спомняме: гърците наистина гласуваха с „Охи“ на „ултиматума“. И какво стана? Настъпи ли наистина „краят на онази либерална и атлантическа Европа“? Встъпи ли „цяла Европа и целият свят в нова епоха“? Отвориха ли се вратите в Стария континент „към Евразия, към Русия“? Само десетина дни след „победоносния“ референдум разгърденият ляв герой от „Сириза“ капитулира пред икономическите реалности, правителството му се разцепи и падна, а две години по-късно – днес – макар и с продължаващи стопански трудности, Гърция си остава неразделна част от ЕС.
Дали го е срам Дугин от изречените само преди две години „пророчества“? Не знам. Но на мен ми е много, много смешно като ги препрочитам днес.
Добре. След гръцкия „апокалипсис“ обаче дойде нещо май наистина много по-сериозно – дойде апокалипсисът с бежанците (мигрантите). Поне половин година г-жа Меркел бе хулена и клеймена, че с политиката си за прием на тези хора в Германия (и с наложената „от нея“ на цяла Европа спогодба за „квотите“), тя собствено слага край на континента ни. Изключително популярен за няколко месеца стана романът на Мишел Уелбек „Подчинение“. Сега той – макар да не го бе искал и да не се възползва от падналата му се слава – бе вече „пророкът“. И какво стана? Не забелязвате ли, че от няколко месеца за прословутите „бежанци“ се говори все по-малко и по-малко? Вече дори най-слабоумните не могат да бъдат убеждавани, че терористичните атаки в Европа са дело именно на „бежанците“ на Меркел.
Защото в продължение на две години – всички видяха това – те непрекъснато бяха извършвани било от мароканци (а от Мароко никой не „бяга“ в Европа), било от алжирци, било – най-вече – от родени и израснали в самата Европа и радикализирани в нея мюсюлмани.
Само като страничен „под-сюжет“ ще припомня тук, че бежанският апокалипсис бе използван и у нас, при това последният му „епизод“ бе не тъй отдавна. Преди предсрочните парламентарни избори в началото на тази година, ако си спомняте, едни два милиона бежанци стояха на българо-турската граница и във връзка с турско-холандския ли, турско-общоевропейския ли конфликт, вече не помня, щяха да бъдат „пуснати“ от Ердоган на Запад, но първо, разбира се, щяха да минат през нас и „да ни прегазят“. Питам (ако имах възможност щях да попитам и официално) какво става от няколко месеца насам с тия „два милиона“? Там, на границата ли продължават да си стоят, или Ердоган ги върна обратно в Сирия? Или просто се изпариха? Защо нищо не чухме за това? А може би чисто и просто модата на „бежанския апокалипсис“ отмина (пък и нашите избори бяха успешно приключени). Видя се, че Мишел Уелбек все пак е само писател, а не „пророк“ и Европа пак не се „разпадна“, не „загина“ под чалмата и бурката.
В края на бежанския апокалипсис обаче (и във връзка с него) се започна една следваща вълна – тази на „националистически“ микро-апокалипсиси, които вече, безусловно щяха да „разпаднат“ ЕС. Първа по време щеше да го „разпадне“ – помните ли – Холандия, в която (заслужено, разбира се) щеше да победи някаква особено хард-националистическа партия, след което – за да перифразирам Дугин – щеше да настъпи „край на онази либерална и атлантическа Европа, която американците и проамериканските елити създаваха през последните тридесет години“. Не съм проследил как точно Путиновият „пророк“ е оценил въпросния холандски националист, но доколкото познавам стилистиката му, най-вероятно го е вписал в някаква „нордическа сакрална традиция“, съхраняваща „Аполоническия срещу Дионисийския етос“. Само че холандският националист не спечели и следващата надежда се прехвърли във Франция.
Понеже междувременно се бе изпарила обаче и надеждата за един още по-голям „епохален обрат“ (дошла направо от „самата“ Америка и наречена Тръмп, за което след малко), надеждата, наречена Марин Льо Пен бе вече твърде крехка и, нека се изразя на психиатричен език – леко „дистимна“. Едва ли все пак именно Франция щеше да „тури край“ на „либерална Европа“. И все пак, все пак – нали във Франция беше „очевидно“ отвращението на французите от „традиционната политическа класа“, „безспорно“ французите се чувстваха унизени от „диктата на г-жа Меркел“… Значи, ето от тази „нова Жана Д’Арк“ би могъл, би могъл да дойде най-сетне „краят на Европа“.
Е, не дойде.
Не дойде и с него си отидоха сякаш и всички надежди за този – последен – „националистически апокалипсис“. След съкрушителната победа на Макрон (и значи на Европа) се чуха само някакви унили мрънкания за „рекордно ниската избирателна активност“ (на втория тур от парламентарните избори), за „риска пред представителната демокрация“ от смазващото мнозинство на Макрон и т. н.
Възможно е бързият залез на надеждите за „националистично“ разпадане на Европа да се дължеше и на малко преди това наистина жестоко попарените мега-надежди от победата на Доналд Тръмп в САЩ. Тук отново си спомням Дугин, който написа след избора му манифестен текст как настъпва великото време, в което най-сетне ще се сложи край на „всевластието на глобалните елити“ (може ли някой да ми каже кои по-точно са тези „глобални елити“) и… и да се започне демонтирането на евро-атлантическия свят, в замяна на който да се възцари един велик съюз на „големите“ (на Тръмп и Путин), които сетне да си поделят проклетата „либерална Европа“. Дугин ни призоваваше в споменатия текст дори „да дадем шанс на американския народ“.
… След ударите по сирийската военна база и размяната на остри реплики между Русия и САЩ и тази „меганадежда“ умря.
Нито едно, буквално нито едно „пророчество“ за края на евро-атлантизма от последните две години не се сбъдна! Нека се обърне внимание на това. „Краят“ непрекъснато бе в устата на най-разнообразни „профети“ – от велемъдрите геополитици през разтревожените „политически наблюдатели“, до бъбривците и крамолниците във фейсбук-стъгдата. И нищо не се случи.
Преди време ми бе казано, че вместо да се смея и да злорадствам по този повод, е добре да бъда благодарен, че нищо от предсказваното не се е случило. Съгласен съм, само че, за да съм благодарен, трябва да съм и убеден, че предсказваното е имало сериозни възможности да се сбъдне. Аз обаче не съм уверен, че е било така.