Четох този роман повече от седмица. Това е една от най-дълго четените от мен книги изобщо. Давам си сметка, че подобно въведение е странно, а и надали интересува особено читателите, но всъщност чрез него искам да кажа и нещо важно за книгата, а и просто да започна.
Не обемът на „Бели зъби”, първия роман на Зейди Смит, едно от най-значимите имена в съвременната англоезична литература, направи четенето по-дълго от обичайното, въпреки че да, романът е около 600 страници. Книгата е сложна и многопластова, на повърхността тече увлекателен и широко разгръщащ се разказ, нещо като семейна сага, разказ за приятелство, създадено по необходимост, но превърнало се в приятелство – истинска близост – между Самад Икбал и Арчибалд Джоунс. Времевите граници, в които е поместена основната история, са от средата на 70-те до 2000 г., но ретроспективно се връща много, много по-назад. В дълбочина обаче романът е толкова многопластов, че на читателя непрестанно му се струва, че все не е достигнал до сърцевината, че има още и още за „потапяне”, разбиране, свързване. Защото свързаностите в „Бели зъби” са много, много важни. И не на последно място, това е роман, предизвикателство за литературно изкушения човек, роман, в който Зейди Смит „отдава” непряко, а чрез самата тъкан на текста дължимото на своите литературни учители, на книгите, които са я предизвиквали, които е харесвала и които със сигурност препрочита.
Към историите на семействата на Самад и Алсана Икбал и на Арчи и Клара Джоунс се вплита и трета. На Маркъс и Джойс Чалфън. И на техните деца. В преплитането на техните житейски пътища, в срещата между различията като съдба, етнос, ценности, характери, чрез внимателно вглеждане в отношението им към света, а и към самите себе си, писателката постига невероятно нюансирано, нееднозначно, нееднопланово повествование. Повествование, в което важните въпроси за бремето, но и лекотата, с която миналото ни не предшества нашето сега, а е „вписано” в него, за сложното битие на Другия – все едно дали защото е емигрант, религиозно различен или просто ексцентричен, за разколебаната идентичност, за вътрешната разпнатост между аз и аз, за поколенческите различия, за кризата в отношенията родители-деца, за културното наследство, за силата на паметта – въпроси сложни, базисни, с трудни или невъзможни отговори, те са поставени както с цялата им тежест, така и с една удивителна лекота, „излизат” сякаш от самото съществувание, от самия живот на героите на Зейди Смит и читателят е не просто „принуден” да търси заедно с тези герои отговорите, той някак усложнява самия себе си в четенето. Един от удивителните парадокси на прозата на Зейди Смит е именно съвместяването на удивителната дълбочина и мащаб с лекота, чудесно чувство за хумор, забавни, дори ексцентрични развръзки на някои от по-малките „сюжетни линии”.
И цялото това, лично за мен, романово чудо се среща с българския си читател в един респектиращ, според мен абсолютно героичен и изключително въздействащ превод на Невена Дишлиева-Кръстева. Въпреки опита й със Зейди Смит (именно на нейния превод дължим и първата среща на българската публика със Смит – романа „За красотата”), без да бъда специалист в превода, но уповавайки се на прочетеното през годините, мисля, че тук тя е постигнала наистина един от преводаческите си върхове.
И накрая – този роман е предизвикателство, той е увлечение, забава, територия на значения, „тежка раница”… Но пък носейки я, разбираш колко и ти си станал малко по-силен, малко „по-здрав” и уверен, по-умеещ да „издържаш” товара на голямата литература.
