На 1 февруари, в неделя, аятолах Али Хаменей, върховен лидер на Иран, заяви, че ако Съединените щати атакуват Ислямската република, ще започне война, от която ще пламне целият регион. Какво в момента се случва вътре в самия Иран, не е много ясно. От края на декември и през целия месец януари страната бе разтърсена от милионни протести срещу режима на аятоласите, удавени в кръв от властите. Дълго време бяха изключени интернет връзките с Иран, днес те са възстановени, но режимът е наложил безпрецедентни „филтри“.
Властите признават, че е имало „безредици“, в които по официални данни са загинали 3117 души. Правозащитната организация Hrana е идентифицирала 6713 жертви, според други ирански организации зад граница броят на избитите е в пъти повече – между 30 000 и 50 000 души. Американска армада наближава Иран, за да организира морска блокада, и изобщо не е изключено Доналд Тръмп да даде заповед за въздушни удари срещу режима на аятоласите. Преговорите по ядрената програма на Иран бяха „тактически отложени“ и дискретно възобновени.
В същото време аятоласите в Иран отбелязаха в неделя с мащабни военни паради и тържествени чествания 47-ата годишнина от Ислямската революция в Иран.
1 февруари 1979 г. е една от ключови дати за разбирането на света, в който живеем. Тогава аятолах Хомейни след дълго изгнание се завръща в Иран, където пък клокочи огромно по мащабите си въстание срещу режима на шах Мохамад Реза Пахлави.
Сега – 47 години по-късно – десетки хиляди млади иранци излязоха на улицата с портрети на шаха Реза Пахлави, а неговият наследник заяви, че е склонен да се завърне от изгнание в страната си като гарант на мирния преход. Дали обаче това е възможно? Едва ли някой има отговор на този въпрос, но ми се струва, че една историческа ретроспекция може донякъде да „провиди“ кълновете на бъдещето.
Между шаха и аятоласите
Историята, както знаем, почти никога не се повтаря: нишките ѝ, сякаш в причудлив персийски килим, са навързани назад във времето и продължават да се навързват още и още. В личен план би трябвало да кажа, че революцията на аятоласите в Иран, отразявана в обширни репортажи даже по държавната телевизия на НРБ, е първата „телевизионна революция“, от която имам някакъв спомен. А тогава я „показваха“, защото беше антиамериканска. Спомням си кадрите от безредиците в Техеран, люлеенето на камерите, трудно улавящи тичащите младежи, емоцията сред масите, спорадичните изстрели… Шествия от стотици хиляди хора по улиците – нещо поне за нас невиждано дотогава.
Покрай днешната протестна революция в Иран в мрежата излязоха и доста записи от ислямската революция през 70-те: виждаме огромен брой млади хора с бради, камерите са уловили и немалко момичета с фереджета – с погледи, вперени в бъдещето. Изключително важни са и надписите по стените, доста от тях на английски. Феноменология на политическите графити: освен задължителното „Долу шаха“, често се срещат и надписите „САЩ и СССР са врагове на Иран“; и още по-конкретните: „Да живее Хомейни“; „Хора, вземете в ръце оръжие, горди сме и ще победим с Хомейни“. И още: „Ислямът победоносно ще шества по света“; „Ти, шах бездомен, страната ни ти разори, уви, уви, уви…“; „Твои воини сме, под твоята власт сме Хомейни“… Както и това: „Ако Хомейни обяви свещена война, никаква армия не ще ни устои“. Особено интересни са и първите страници на вестниците. Две заглавия от 1 февруари 1979 г. се срещат във всички новинарски емисии: в едните вестници пише: „Шахът замина“, а в другите – „Имамът се завърна“. Писателят Ришард Капушчински, тогава полски репортер, отразяващ събитията, разчита в това „замина“ и „се завърна“ целия драматизъм на ситуацията, разпукването на историческото събитие. Накратко, цялата „диалектика на революцията“.
Препратките с днешна дата – около възможното „завръщане“ на шаха – се натрапват от само себе си. Защото и тогава „завръщането на Имама“ е било практически немислимо без „действията на Шаха“, в което е иронията на историята. През 1973 г. шах Реза Пахлави направо не е могъл да повярва на очите си: конюнктурата в световните цени на петрола рязко се променя и те скачат почти четворно нагоре. В резултат на което вместо очакваните 5 млрд. долара от добив на петрол годишно, Иран вече може да разчита на постъпления от 20 млрд. долара (дори повече). Изключителна възможност за амбициозния монарх да осъществи принципите на своята „Бяла революция“. Да модернизира страната си, превръщайки я даже в Пета велика сила. Финансовият ресурс е налице, затова той засилва армията и специалните служби (САВАК), а през 1975 г. направо отменя многопартийната система в страната. От десетилетия той води война и с ислямското духовенство, прогонвайки един от техните авторитетни лидери – имама Хомейни – зад граница.
Подготвени са планове за мащабна инфраструктура в Иран, които скоро удрят на камък – пристанищата на страната не могат да приемат корабите, натоварени с техника. Дори когато техниката бъде разтоварена, оказва се, че няма къде да бъде съхранявана, а и няма обучени специалисти, които да работят с нея. Така тя корозира в пясъците. Същото се случва и със скъпото военно оборудване – мечтата на Реза Пахлави е да има една от най-добрите армии в света. Десетки бойни хеликоптери се съсипват, струпани във вътрешността на страната. А и няма кой да ги управлява – трябва да се наемат чужди пилоти с баснословни заплати.
В същото време населението на Иран тъне в нищета. И тогава, както и днес, има много хора, които гладуват. Затова и така наречената Революция на Шаха и Народа бива кръстена от иранците Великият грабеж. Ползите от нея потичат в джобовете на елита. На всички онези, които с благодарност целуват ръка на шаха, изкупувайки луксозни имоти по Френската ривиера или в Калифорния, пилеейки цели състояния в казината на Монте Карло. Генералитетът също пълни джобовете си без никакво стеснение. Оказва се, че дори с такива инвестиции във флота Иран е незащитен по море – корабите са в пристанището на Дубай, където командващият на военноморските сили на страната товари контрабандно японски коли. Самият шах, зает с изграждането на Великата си цивилизация, няма време да се занимава с толкова дребни неща като осигуряването на питейна вода за поданиците си или развиването на поминък в пустинните области. В Иран често има размирици, потушавани с желязна ръка от службите и армията, ето защо в началото на 70-те репресиите се засилват.
И все пак революцията от 1979 г. се разразява ненадейно: властта на шаха изглежда крепка и стабилна, а народът мълчи, търпеливо вървейки по пътя към Петата световна държава. Подтик за бунта дава едно събитие, което в книгата си „Шахиншахът“ Ришард Капушчински определя като „искрата на безнаказаността“. В правителствения вестник „Еталат“ в началото на 1978 г. излиза статия срещу Хомейни. Със сигурност това не е била нито първата, нито последната статия срещу имама, който от изгнанието си във Франция олицетворява съпротивата срещу режима. Ала във въпросната статия, покрай другите квалификации, Хомейни бива наречен „чужденец“. Защото бил „чужд“ на страната си, „чужд“ на поривите на народа, и най-важното – дядо му бил чужденец, тъй като бил пришелец от Индия.
Статията взривява страстите в град Кум – свещения център на Иран, отстоящ на около 150 км от столицата Техеран. На площада се стичат десетки хиляди хора, носещи в ръце вестника, без да крият възмущението си. Вездесъщата дотогава полиция се оказва безсилна. Има жертви, но на другия ден протестите се възобновяват. Ден след ден. И постепенно обхващат цялата страна. Тогава иранците избират Имама вместо Шаха.
Един милион души излизат по улиците на Техеран. Млади хора вървят и скандират. Разнасят се изстрели. Те обаче продължават да скандират: „Ще превърнем двореца в пепел“. В същото време шах Реза Пахлави съставя ново правителство в присъствието на множество генерали, окичени в ордени. А в Техеран горят коли. Подпалена е и Националната банка. Свалени са рекламите и афишите от кината. Всичко, което би могло да съблазнява сърцата и умовете.
Новото правителство целува ръка на шаха. А портретите на Хомейни са разлепени навсякъде, по улици и пазари. Надигат се многолюдни шествия с портретите на имама. Веят се зелени знамена с цитати от Корана. Скандиранията срещу шаха съвпадат с искания за „ислямска революция“: „Ще следваме имама Али и ще победим Пахлави“. Шахът, уплашен за сигурността си, е принуден да напусне страната. Пред телевизионните камери заявява, че заминава на почивка в Египет. Поверява властта на правителство, начело с дългогодишния лидер на забранената дотогава парламентарна опозиция Бахтиар, но продължава да твърди, че контролира ситуацията.
По улиците се раздават пробити банкноти без образа на шаха. Започват седящи стачки, избухват протести в университета срещу отказа на правителството да позволи на имама да се завърне в страната. Премиерът Бахтиар дава пресконференция за световните медии, говори с уважение за Хомейни, но моли за малка отсрочка във времето около неговото завръщане. Нека се поуспокои ситуацията. После в заключение заявява, че аятолахът може да се завърне, когато поиска.
И така, на 1 февруари 1979 г. с полет на „Ер Франс“ Хомейни се завръща от изгнанието си във Франция. На летището в Париж, освен от съмишлениците си, той е изпратен и от видни френски интелектуалци, към което ще се върнем по-нататък. Завръщането му е истински триумф. Той слиза спокойно от самолета, не поглежда никого, не казва нищо. Масите ликуват. Вярват, че той е 12-ият имам, Месията, дошъл да създаде съвършеното, благочестивото общество в Иран.
Десетина дни по-късно Хомейни дава първото си телевизионно интервю. Той заявява нещо, което е казвал винаги: „И шахът, и баща му станаха монарси незаконно, незаконни бяха и парламентите им. Ние ще ги съдим и накажем. Аз ще назнача правителство и ще ударя с юмрук тази власт в лицето. Защото хората ме признават. Аллах акбар“. Що се отнася до съдбата на шаха и ситуацията, предшестваща революцията, аятолахът е повече от лаконичен. Определя я с думите: „Шах и мат“.
Из страната се създават революционни комитети. Те започват да въздават революционна справедливост – така, както го разбират. Отначало са арестувани офицери или хора от бившия режим. После започва разчистването на сметки на улицата. Бесят хората на бившия режим по стълбовете на уличното осветление. Фотографии, които разтърсват света.
А разстрелите продължават. Две седмици след завръщането на Хомейни муджахидини нахлуват в посолството на САЩ в Техеран. Ала бързо ги прогонват оттам. Отново се въвежда цензура над медиите, отменена от правителството на Бахтиар. Мнозина от протестиращите, освободили иранската държавна телевизия, остават без работа. Жените са подложени на силен натиск да ходят забулени. Група активистки отиват на среща в Кум с Хомейни, който е категоричен: „Жените не са кукли. Те не трябва да се гримират и трябва да ходят забулени. И ако им се разреши да вършат някакви социални дейности, могат да го правят само забулени“.
Прави се и промяна на Конституцията, която превръща Иран в ислямска република. На 4 ноември – две седмици след пристигането на тежко болния шах в САЩ за лечение, американското посолство в Техеран е атакувано и превзето за броени минути. 52-ма дипломати са взети за заложници. Нападателите обявяват себе си за „студенти, следващи линията на имама“. Американските власти са убедени, че след няколко дни конфликтът ще се разреши. Часове по-късно иранската държавна телевизия влиза в посолството, за да снима, и възхвалява акцията. Сагата със заложниците ще продължи 444 дни, ще мине през различни перипетии и трайно ще промени историята, а Съединените щати ще бъдат провъзгласени от Хомейни за „големия Сатана“.
Мишел Фуко и революцията на Хомейни
А как Западът посреща ислямската революция в Иран и възникването на „политическия ислям“ в шиитската му версия? Най-общо казано, реакциите са на стъписване и неразбиране. За европейската десница, но и за президента Картър, представител на демократите в САЩ, шахът Реза Пахлави е съюзник, превърнал страната си в източник на стабилност в региона. Съответно всички си затварят очите за използваните от режима политически средства и най-вече за бруталните действия на специалните служби САВАК.
За левите радикали – включително и за комунистите – Иран е огнище на всенародно въстание и по силата на яркия си антиамериканизъм е „приятел“. Религията е само параван – настояват леви европейски интелектуалци – на антиимпериалистическата война. Погледнат от този ракурс, аятолах Хомейни е почти „марксист ленинец“. Още по-интересно е поклонението в Ньофл льо Шато при аятолаха в изгнание от страна на изтъкнати леви мислители като Жан-Пол Сартр и най-вече Мишел Фуко. Интересно за какво ли са си говорили на тези срещи? Хомейни, винаги облечен в тъмни широки одежди и с черен тюрбан на главата, е пословичен с мълчаливостта и съзерцателността си. Бил ли е склонен да дискутира например с Фуко същността на политиката? Можем да съдим за това само по статиите на последния, който, провокиран от иранската революция, влиза в ролята на журналист и пише цяла поредица за в. „Кориере дела Сера“, както и един прелюбопитен репортаж за сп. „Нувел Обсерватьор“.
Всички тези статии на Фуко днес се споменават като „грешка“ от биографите и изследователите му, ала те са наистина интересни. Защото задават необичаен ракурс върху „ислямската революция“ в Иран през погледа на левицата. Марксистката философия на историята има традиционна схема, заимствана впрочем от Хегел, според която смисълът на историята и установяването на нов революционен ред задължително се проявяват чрез противоречията в обществото: така е през 1789 г., 1917 г., при маоистката културна революцията, при Че Гевара и т.н. Интересното в Иран е, че става дума за „религиозна революция“. Тъкмо това обаче очарова Фуко, който търси сходни примери в историята – Савонарола във Флоренция, анабаптистите на Мюнцер или презвитерианците на Кромуел. Фуко ясно съзнава, че говорейки за Иран, дори още преди да се спомене за исляма, трябва да се говори за шиитите – нещо далеч по-важно, отколкото етносите, отколкото всичко друго, залегнало в основата на националната идентичност. И тук той е прав. Още по-интересното е, че философът, срещал се многократно с Хомейни, смята, че аятолахът няма политическа програма, че „не може да има управленска програма… а зад него има само ясна и почти единодушна воля“. В случая Фуко, воден от собствената си теория срещу „дискурса на властта“, е убеден, че „онова, което трябва да ни притеснява най-вече в словосъчетанието „ислямско управление“, не е прилагателното „ислямско“, а е съществителното „управление“. За Мишел Фуко революцията на Хомейни е нещо като „стоп-кадър“. За него „феноменът Хомейни“ е „чист бунт“ и „разрив с Историята“. Мат на Шаха, както би казал самият Имам.
Въпросът с днешна дата е дали в политическия шахмат е възможен Шах на Имама?
