На една от централните софийски улици има малка кафе-сладкарничка. Отпред на тротоара са изнесени две масички с четири стола. Вътре също има две маси и витрина с торти и пасти, както и допотопна кафе-машина, която пищи като улулица. Понякога сядам да изпия едно кафе тук на път за близката антикварна книжарница. Веднъж се заговорих с жената, която държи кафенето. Тя ми разказа за себе си. Навремето била танцьорка в една прочута формация. Познавала някои от момчетата, които после се превърнаха в некролози по уличните стълбове. Един ден ѝ предложили да стане съдружничка на един от тях. Обещали ѝ, че бързо ще забогатее. Тя казала, че ще обсъди предложението с мъжа си. Вечерта мъжът ѝ казал, че такива пари са като шарка. Личат отдалеч. Че има дъщеря. И така нататък. И тя отказала.

После дъщеря ѝ заминала за чужбина и останала там. Мъжът ѝ починал. И ето, тя е тук сега, за шестотин лева заплата. Работи по дванайсет часа на ден.

– Как така по дванайсет часа на ден? – казах.
– А ще работя и по празниците – добави. – Викам на собственика, пусни ме да си напазарувам. Бъдни вечер е. Не може, вика. А и нали си сама. Ето, в моя квартал, където живея аз, всички заведения са с променено работно време заради празниците. Затварят по-рано, в пет, в шест. А ние тук – до осем и половина.
– Добре де, чакай сега. Ще влезе ли някой в сладкарницата на Бъдни вечер? Хората се прибират рано-рано по домовете.
– Знаеш ли, може да е за добро. Тук идват едни много симпатични дядковци. Всеки вторник идват тук, издокарани, с вратовръзки, сядат вътре на топло, пият по три малки конячета. Най-младият е на 85 години. Бяха пет човека. Но двама починаха. Не знам сега тримата дали ще дойдат. Но ако дойдат и е затворено?

Надигнах се. Пожелах на жената светли празници. Стигнах до „Графа” и продължих по него, по моя вечен маршрут. По-нагоре, срещу църквата, две млади момчета продаваха елхички с кръстачки. Единият ковеше кръстачките, другият забиваше елхичките в тях. Бяха се изпотили. Имаха много работа.