Вече публикувах нещо като малка поредица от статии, които се занимават с отношенията между Европейския съюз и Турция на този така важен за най-близкото, но и за по-далечното им бъдеще етап. Съзнавам, че независимо от цялата си динамичност, и от факта, че сега са част от твърде сложната карта на международната политика, тези контакти може и да не са толкова интересни понякога като обект на коментар и анализ, тъй като присъстват всекидневно в информационния поток. Та затова е възможно и аз с моите статии да се видя някому като елемент от пренасищането на средата с мнения по темата. И въпреки това ще рискувам отново, защото ситуацията е исторически уникална и най-вероятно изходът от нея ще донесе сериозни преструктурирания и пренареждания в много широк план.
Бундестагът гласува с почти абсолютно единодушие резолюция, с която определи извършеното от официалната власт в Османската империя през 1915 година спрямо арменците и други християнски малцинствени групи в тогавашна Турция като геноцид. С изключение на един въздържал се депутат и един негов колега, гласувал против текста на този документ, германските народни представители излъчиха категорично единна позиция по този толкова взривоопасен исторически въпрос.
Очакваше се, че решението на Бундестага ще бъде такова, както се очакваше, както и това, че реакцията на Анкара ще е светкавична и с висока степен на напрежение. Последва незабавно отзоваване на турския посланик в Берлин, а изпълняващият длъжността посланик на Федералната република в Турция беше официално повикан на разговор. Нищо учудващо, нищо непредвидено не може да бъде разпознато в тези действия на турската страна. Но с тях беше дадено началото на една нова, съвсем различна фаза в развитието на трудното сътрудничество между Европейския съюз и Турция от последните месеци, довело до ускорено сближаване, за да се окаже в крайна сметка блокирано.
Големият дискусионен проблем, свързан с подготвянето и приемането на резолюцията за геноцида от страна на Бундестага, естествено засяга преди всичко неговия контекст и се отнася до времето и условията, в които приемането на този документ стана факт. Фонът днес е много особен, безпрецедентен и с това крайно рисков, за да предполага предприемането на такава стъпка. Оттук и напълно оправданото учудване, да не кажа недоумение. Защото след вчера вече изглежда така, сякаш че пътищата между Европа и Турция са прекъснати, че мостовете са пред окончателно рухване, и то, заради провокация от страна на Германия в един така сложен момент. А точно Германия и главата на нейното правителство създаваха до неотдавна впечатлението на най-компромисно настроените в европейски мащаб спрямо Турция и нейните искания и претенции. Оттук идва и объркването.
Много е трудно да се каже какво ще стане между Турция и Европейския съюз в следващите няколко месеца, но едно от сигурните преки следствия от гласуването в Бундестага ще бъде, че Ердоган ще се възползва активно от него в пропаганден аспект. Оформилият се в последно време образ на турския президент като хранител на нацията, ще стане още по-релефен и крупен в очите на една много голяма част от турското общество. Ще се засили авторитетът му за сметка на опозиционните среди. А и на международната сцена ще се прибави немалко към вече акумулираните за същия този период възприятия отвън за турския държавен глава като за политик, поддържащ независима външна политика, за когото няма по-голям приоритет от стратегическите интереси на държавата, която ръководи, но заедно с това и от националното достойнство. Защото приемането на резолюцията от законодателния орган на Германия в точно този момент няма как да не бъде разглеждано и като нарочно притискане на едно силно чувствително място, а значи и като преднамерено отключване на патриотичния рефлекс за самозащита на мнозина в Турция.
Щом е така, какво стои зад произнасянето на Бундестага по темата за геноцида точно в този момент? Не можеше и не трябваше ли да има някакво отлагане във времето? Така звучи въпросът, тъй като иначе едва ли някой се е съмнявал изобщо, че позицията на немските депутати ще бъде различна от тази, която те изразиха с гласуването си. Този въпрос стоеше на дневен ред като основен в краткия интервал от срещата на върха в Истанбул по хуманитарните въпроси и в разговора там между Ангела Меркел и Реджеп Ердоган до вчерашното решение на германския парламент. Някакви десетина дни отделиха едното събитие от другото. Неразумен политически ход ли направиха германските политици, създавайки предпоставки за това в сложния пъзел на отношенията с Анкара европейци да влязат в ролята на търсещия триенето вместо изглаждането на противоречията? Допуснаха ли депутатите в Бундестага и техните партии грешка, за размерите и последиците на която не си бяха дали навреме реална сметка? Или, напротив, приемането на резолюцията в този момент представлява част от добре обмислена стратегия, целта на която е да бъде поставена отсрещната страна, ще рече турското правителство, в затруднено положение, в състояние на ограничен или направо предопределен избор?
Ако тези са възможните отговори, то аз бих заложил по-скоро на втория от тях. Но каква тогава е целта? Идеята според мен е най-напред да бъдат изправени президентът Ердоган и неговата партия пред неизбежното, задължително за тях демонстриране на мигновена и радикална реакция, която води на практика до крайно затрудняване на процеса на партньорство и сближаване между ЕС и Турция във вида, в който той беше заложен в точките на споразумението, постигнато между двете страни. Така Анкара изпада в положение, в което се оказва онзи от партньорите, който предприема радикалната стъпка на отчуждаване. Ще рече, на отзоваване на посланика си в Берлин, автоматично обричайки с това диалога на попадане в задънена улица. Като се има предвид, че е твърде вероятно съвсем скоро да се стигне и до изпълнение на заканите, свързани с имигрантския проблем, и отправени вече многократно от Реджеп Ердоган по адрес на Европейския съюз, то Турция рискува да си навлече с поведението си образа на незрял и неадекватен на съвременните стандарти участник в международните отношения. Ще се създаде впечатлението, че нейните управници не са дозрели за принципите, на които се основават този тип контакти, за да водят до положителни резултати, че държанието на турската страна в случая е чуждо на съвременното политическо рацио. Следователно идеята е да се покаже, че не става дума за злонамерена провокация от страна на европейците, а за неспособност на самата Турция да се впише в общоприетия модел на общуване. Дефицит, който води до заемането на контрапродуктивни или направо стратегически пози.
Резолюцията, с която излезе Бундестагът, функционира в същото време и като недвусмислен знак, че Берлин – респективно и репрезентативно – Европа, наистина не отстъпва от фундаменталната си ценностна рамка и че не прилага двойни стандарти при никакви обстоятелства. С други думи, Германия и ЕС получават с този акт възможност да докажат своята константност и предвидимост, докато Турция – в лицето на днешните си лидери, бива принудена да прояви рецидивите на една антимодерна, „ориенталска” нагласа, като включва въпроса за това имало ли е арменски геноцид или не, в една система от вземане на решения и съответни на действия, която не би трябвало по никакъв начин да зависи от него. А е априори ясно, че друга реакция турските управници няма как да си позволят.
По този начин се отваря и възможността да бъдат парирани обвиненията в огъване пред Турция и в правене на недопустими компромиси под неин натиск. Ангела Меркел побърза веднага да изрази подкрепата си за Бундестага, с което трябваше да защити и себе си срещу множеството критики и упреци от последно време, съгласно които е допуснала Германия да стане заложник. Иначе бундесканцлерът не присъства в залата.
Остава обаче да не се забрави и нещо друго, отнасящо се до баланса в тази игра. И то е посоченото по-горе относно вътрешнополитическите ползи, които въпреки скицираната картина продължава да извлича от ситуацията президентът Ердоган, и които се изразяват в неговото героизиране вътре в страната му. Тези дивиденти трябва да бъдат разглеждани и в комбинация със спечелването на по-здрави позиции в очите на някои силни фактори извън Турция. Затова може да се каже, че и турският президент не се оказва губещ от последното разиграване, което на свой ред ни налага да се запитаме: удар или по-скоро удар, но и пас към противника извършеното от Бундестага? Защото от маневрите на господин Ердоган се вижда без голямо усилие, че визовата либерализация за турските граждани не е за него приоритет, който не може да бъде разменен в името на други цели. Ако му бъде предложено.
Всъщност сметката може би показва, че засега в тази партия няма победители и победени. И че може би тя въобще е започната с тази идея, с идеята за стигане до реми. До равенство, в което единият получава едно, а другият друго, но и двамата остават доволни от полученото.
Е добре, но нали Европа продължава да зависи от режима на реадмисия и от поетите от Турция ангажименти, които тя в най-скоро време заплашва да спре да изпълнява. Отговорът тук е кратък, но много важен и гласи така: Европейският съюз използва рационално времето, което му предостави сключването на споразумението с Турция, и сега вече е значително по-добре подготвен, отколкото беше преди половин година или дори преди два-три месеца. Нещата не са същите и системата работи по-ефикасно, защитните механизми са влезли в ритъм, който позволява да се разчита на по-високо ниво на сигурност. А и отношенията вътре в Съюза претърпяха еволюция към по-хармонично съгласуване на интересите и с това към по-добра координация. И всичко това нямаше да стане без Турция и времето, което Европа спечели с нейна помощ.
Сега навлязохме вече в нов етап, много различен от предходния. Той ще е далеч по-отворен и непредсказуем от този, който завърши вчера.
