Книгата (изд. „Кръг“, превод Албена Бакрачева) събира тринайсет текста на американския писател и философ Ралф Уолдо Емерсън (1803–1882), един от най-блестящите умове на Америка.

Две от тринайсетте есета в сборника са преведени на български за първи път – „За любовта“ и „За компенсацията в живота“. Освен преводачка проф. Албена Бакрачева е и съставителка на сборника и авторка на послеслова. Самият текст „Кръгове“, който дава и заглавието на българското издание, Емерсън пише през 1841 г. В него той разсъждава върху идеята за безкрайността на кръговрата във вселената и насърчава възприемането на нови мисли и идеи: „Няма истина толкова върховна, че да не стане банална в светлината на ново мислене“. Томът съдържа и други емблематични за Емерсън текстове като „Природа“, „Поетът“, „Свръхдушата“ и „За концентрацията в живота“. Не е пропуснато и есето „Торо“, посветено на Хенри Дейвид Торо, свързан с Емерсън до края на живота си. През 2022 г. светът ще отбележи и две кръгли годишнини – 160 години от смъртта на Торо и 140 години от загубата на Ралф Уолдо Емерсън.

Албена Бакрачева е професор по американска литература в Нов български университет с интерес към американските трансценденталисти. Тази година преводът ѝ на книгата „Лято на езерата“ от Маргарет Фулър („Кръг“) беше номиниран за Националната награда Христо Г. Данов.

Ралф Уолдо Емерсън е американски есеист, преподавател, философ, аболиционист и поет. Роден в Бостън и завършил Харвард, той оглавява трансценденталисткото движение в средата на XIX век. Активен поддръжник на индивидуализма, в десетки публикувани есета и повече от 1500 публични лекции в Съединените щати, Емерсън защитава идеите си за граждански свободи, равни права на жените и отдръпване от архаичните религиозно-църковни структури.

Из „ведростта: най-истинното състояние на духа“

проф. Албена Бакрачева

Душата не знае граници и винаги отстоява Оптимизъм, никога Песимизъм. Нейният жи­вот е движение, не застой. Нейното естество е упование.

На душата може да се вярва напълно. Това, ко­ето е толкова прекрасно и привлекателно в едни отношения, бива последвано и заменяно само от нещо още по-прекрасно – и така до безкрай. 

Не се терзай, о, Поете, а дерзай!

Който твори, той е Бог, убеден е водачът и вдъхновителят на американските трансценденталисти Ралф Уолдо Емерсън (1803–1882). И недвусмислено уточнява: „Каквито и таланти да притежава човек, не твори ли, чистият прилив на божествеността не ще го докосне“. Защото според него творчест­вото е предпоставка и път към божестве­ното откровение, постижимо единствено в дълбоко личностния план на несекваща ду­ховна активност.

За Емерсън поетът е вдъхновен полубог, който, творейки, пресъздава Сътворени­ето. И обратно: Исус и пророците са не фигури с извънреден авторитет, а поети, чиито слова трябва да се възприемат като вдъхновена реч, предназначена да ни въздигне до висините на техните видения. „Исус е бил просто истински човек – убеден е Емер­сън, – поради което ние трябва не да го бо­готворим, а да уважаваме себе си.“ Да уважа­ваме себе си с благородно и чисто себеупо­вание, в чиито основания няма защо да се съмняваме, тоест с извисена и избистрена ведрост. Serenity (ведрост, покой, безоблач­ност) си остава любимата дума на Емер­сън; а в неговото мировъзрение на съответ­ствия – или „кореспонденции“, както той ги нарича – между слово и същност ведростта е изведена до най-истинното състояние на духа и изобщо на съществуването.

От своята ведра трансцендентална на­гласа към света на видимото и на отвъд­видимото Емерсън съизмерва изкуство и вяра до абсолютна пълнота: той настоява светите писания да се четат като литера­тура, която вдъхновява, и едновременно с това очаква появата на „новия Учител“, на един съвременен проповедник поет, на нови библии, написани от вдъхновени съвремен­ници. До голяма степен под влиянието на Емерсън дори и основната романтическа постановка за поетическото вдъхновение се задържа у американските трансценден­талисти в измеренията на ведростта. Как­то още техни съвременници усещат, вдъх­новението при трансценденталистите не е разтърсващо преживяване, не е кипване на кръвта или свръхестествено възпламе­няване, а онзи покой, присъщ както на при­родата, така и на съзнанието в състояние на преливащо здраве. За разлика от Едгар Алан По, както и от повечето европейски романтици, у новоанглийските трансцен­денталисти определено няма нищо болезне­но. Тъкмо напротив: у тях напира с всички сили онази заредена с жизненост пуритан­ска вяра и съзидателност, онази сякаш пър­возаселническа новоанглийска целеустре­меност и напористост, която ги прави Творци, Съзидатели, Поети. Творчеството за тях не е отдушник, бягство, убежище, а окрилящо, ведро религиозно-поетическо от­кровение: те са в едно състояние на пълно и ранно-пуритански съзидателно упование във вярата, което по специфично новоан­глийски начин е заздравено още веднъж и в полето на поезията. Такова състояние не допуска болезнени трусове, възходи и па­дения; равноредността на религия и изку­ство в трансценденталистката естетика гарантира едно уравновесено, изцяло пози­тивно разбиране за творческото вдъхнове­ние. Това съвсем не означава, че трансцен­денталистите не познават мъката на невдъхновените мигове – познават я, но ни­кога не затъват в отчаяното безпаметие на творческия срив. Именно в такива пери­оди Емерсън написва най-възторжените си възхвали на вдъхновението, а Хенри Дейвид Торо излива по страниците на дневника си тиха носталгия по минали озарения, но в никакъв случай – меланхолия и безнадежд­ност. Нещо повече: това светло упование в творчеството за тях е в буквалния смисъл на думата животоспасяващо – именно сло­вото, неспирно, всекидневно изливаното и поетически извайвано слово винаги удър­жа и осмисля живеенето и за Емерсън, и за Торо, с особен интензитет и целебна сила, когато ги е слитала смъртта на най-близ­ки хора. Духовността, така високо тачена и присъстваща във всичко, писано от аме­риканските трансценденталисти, е онова, което постоянно ги зарежда позитивно – и като творци, и като мислители, и като лич­ности: високите морализатори не могат да бъдат песимисти. Поетът у тях окриля Проповедника, а Проповедникът поддър­жа и уравновесява Поета: от съчетанието определено лъха здраве, непотушим опти­мизъм. Неслучайно идеята за поета пропо­ведник определя интелектуалния климат в Масачузетс до петдесетте години на XIX век, че и нататък, и става една от най-важните причини за водещата роля на Ралф Уолдо Емерсън в новоанглийските интелек­туални среди.

А интелектуалният кръг около Емер­сън (Е. Бронсън Алкот, У. Елъри Чанинг, Фр. Хенри Хедж, Джордж Рипли, Хенри Д. Торо и др.) е в основата си кръг от духовни водачи, дълбоко свързани с голямата новоанглийска пуританска традиция на духовно лидерство. Наред с това тяхното литературно съвършенство е безспорно. Религиозно и ар­тистично откровение за тях са единосъщ­ни: оттук и специфичното им очарование. Неслучайно именно Чарлз Дикенс възкликва с възторг и симпатия в своите „Американски бележки“: „Ако бях бостънчанин, мисля, че бих бил трансценденталист“…

„Кръгове“,  Ралф Уолдо Емерсън, превод Албена Бакрачева, корица Кирил Златков, издателство „Кръг“, 2021 г.

Кръгове

Окото е първият кръг, хоризонтът, който обхваща, е вторият, и повсеместно в природата тази първична схема се прe­повтаря безкрай. Тя е големият ключ към шифъра на света. Свети Августин опива естеството на Бога като кръг, чийто цен­тър е навсякъде, а обиколката му – никъде. През целия си живот тълкуваме отгласите на това най-първо от всички впечатления. Направили сме вече извода, че всяко човеш­ко действие е по характера си кръгообразно, завръща се в изходната си точка. Следващи­ят извод, до който ще достигнем сега, е, че всяко действие предполага в себе си възмож­ността за нещо повече. Животът ни е чи­ракуване при истината, че около всеки кръг съществуват и други, че в природата няма край, а всеки край е начало, че неспирно ня­къде зора изгрява и всяка дълбина разкрива нова още по-дълбока.

Този факт, доколкото е символ на морал­но Непостижимото, на убягващото Съвършенство, което ръцете човешки не могат да обгърнат – тъй както едновременно вдъхновява и обрича всеки успех, – би ни послужил добре, за да направим връзка между многобройни примери за човешки възмож­ности във всякакви области.

Нищо в природата не е застинало веднъж завинаги. Вселената е течна, менлива. Постоянството е въпрос на степен. Нашият свят в очите на Бог е прозрачна закономер­ност, не сбор от факти. Закономерността разтваря фактите и ги поддържа летливи. Нашата култура е просто власт на една или друга идея, влечаща след себе си градове и институции. Възмогнем се до нова идея – и всичко преди нея изчезва. Гръцките скулп­тури са се разтопили, сякаш са били от лед – тук-таме някоя е оцеляла, останал е някой фрагмент, все едно сняг, задържал се до юни-юли по мразовитите планинските низини и падини. Защото геният, който ги е създал, сега вече създава нещо ново. Гръц­ките букви имат малко повече живот, ала и те си отиват по силата на същия напор, пропадат в неизбежната яма, която съзи­данието на ново мислене отваря за всичко старо. Новите континенти растат връз развалините на стара вселена; новите раси сучат от разложението на прежните. Всич­ко ново разбива на прах старото. Та по­мислете колко средства са хвърлени за ак­ведуктите, които хидравликата направи ненужни, за крепостите, обезсмислени от барута, за пътищата и каналите, станали непотребни поради железниците, за кора­бите, изместени от параходите, за парна­та тяга, на свой ред изместена от електри­чеството.

Дивим се на гранитната кула, устояла на ударите на толкова много векове. Не се и замисляме, че крехка малка десница е съгради­ла тези стени: а съградилото винаги превъз­хожда съграденото. Съградилата десница най-лесно бутва своя градеж. Усърдието ù се направлява от по-висша невидима промисъл и така, откак свят светува, зад недопречис­теното следствие стои пречиста причина, която самата е следствие от още по-чис­та причина. Всяко нещо изглежда даденост веднъж завинаги, докато тайната му не из­лезе наяве. Богатото имение означава за же­ната стабилност, подсигурен живот, дока­то за търговеца е само материална придо­бивка, която лесно се печели и лесно се губи. Овощната градина, орната земя, добрата почва са в очите на гражданина някаква не­изменност, все едно златна мина или река, докато за фермера те се променят също като реколтата. Природата подвеждащо дава вид на непоклатима вековечност, ала и зад нея има причина като зад всяко нещо; веднъж проумял ли съм това, нима тези поля ще продължават да се ширят пред мен все тъй застинали, нима тези листа ще ми изглеждат все тъй значими, всяко едно по­отделно? Неизменността е въпрос на сте­пен. Всичко е относително. Луната е тол­кова светлик към духовност, отколкото и бейзболната топка.

Ключът съм един човек е неговото мислене. Колкото и да се прави на борбен и решителен, той има своето кормило и това е идеята, на която всичко в живота му е подвластно. Би могъл да се промени един­ствено ако му се посочи нова идея, която да поеме управлението от досегашната. Чо­вешкият живот е саморазгръщащ се кръг, който, от пръстен незабележимо малък, се разраства на всички страни в нови и по-го­леми кръгове и така до безкрай. Обсегът на тези наслагващи се кръгове, на този въртеж след въртежа, зависи от силата, тоест от истинността на отделната душа. Защото, веднъж завихрила се във вълна от обстоя­телства – като, да кажем, създадена импе­рия, някакви норми в изкуството, местни наречия, религиозни обреди, – всяка мисъл затаява в себе си инерцията да се закрепи на този си гребен и повече да не помръдва ни на йота. Но ако душата е устремна и силна, тя отвсякъде превъзмогва такива ограничения и из дълбинния свой център разкрива нова орбита, завихря нова мощна вълна, която на свой ред отново започва да тегне към не­изменност и застой. Ала сърцето затвор не търпи; още от най-първите си и слаби удари то напира с неудържима сила към необятни, безмерни пространства.

Всеки окончателен факт е началото на нова поредица факти. Всеки основен закон е специфичен спрямо друг още по-основен, кой­то тепърва ще ни става ясен. Не сме опасани от стени, нито външни, нито вътрешни, не ни затваря никаква орбита. Човек при­ключва своето голямо дело – колко прекрас­но, колко окръглящо, как нови стават всич­ки неща! Небето чак се изпълва! И хоп! По­явява се отнякъде друг човек и описва кръг около нашия, който тъкмо сме обявили за граница на всемира. И се оказва, че човек не е първопроговорец, че просто един или друг е проговорил – за единственото удовлетво­рение да очертае кръг, по-голям от този на опонента. Такива са човешките неща. Ехо­то от днес, което обсебва съзнанието и не може да бъде избегнато, ще се сведе в послед­на сметка до едничка дума, тъй както и за­кономерността, която сякаш е обяснявала природата, ще се окаже чисто и просто при­мер за действието на далеч по-общ закон. В мисълта за утре е силата, въздигаща цяло­то ни верую, всичката ни вяра, световната литература, в нея е пътят към небесните селения, още необхванати от никой епиче­ски блян. Човек не е толкова съзидател, кол­кото идея за това, което би могъл да бъде на този свят. Людете са предзнаменования за настъпваща епоха.

Стъпало след стъпало изкачваме тази за­гадъчна стълба: стъпалата са действията ни, новите хоризонти – силата ни. Всяко достижение подлежи на заплахата и присъ­дата на следващото; новото сякаш опровер­гава старото, окастря го. Затова новото по правило буди ненавист у старото и пра­ща привържениците му в бездна от скепти­цизъм. При това взорът бързо се насища на новото, тъй като е подвластен на същата закономерност: щом изразходва енергията си и утоли любопитството си, той по дет­ски веднага бива заслепен от откровенията на пореден нов ден.

Не бой се от нови съждения! Някой факт ти се струва толкова нелеп и материален, та чак застрашава да обори твоята идея за духа?! Не му се противи – той ще пречисти и възмогне както нея, така и идеята ти за материята.

За съзнанието няма застинали дадености. Всеки човек смята себе си за не докрай раз­бран; но ако в него има поне малко истина, ако в последна сметка се уповава на върхов­ната душа, не виждам как другояче би мог­ло да бъде. Все някоя стаичка, някое шкафче в себе си той трябва да усеща завинаги под ключ – кътче неведомо и непознаваемо. Ина­че казано, всеки човек вярва, че е способен на нещо повече.

Състоянията ни не зависят едно от дру­го. Днес съм преизпълнен с мисъл и мога да запиша всичко, което искам. Не виждам защо и утре да нямам същата мисъл и съща­та изказна сила. Каквото пиша, докато го пиша, ми изглежда най-естественото нещо на света; сетне ми се струва страховита безсмислица в една непродуктивна посока, докато след месец, като по правило, почвам да се питам кой ли е изписал всичките тези страници. Жалко, колко жалко: недос­татъчна вяра, неустойчива воля, огромен отлив след огромния прилив! Бог съм в при­родата – и плевел край зида.

Непрестанното усилие да се въздигне над себе си, да превъзмогне постигнатата вече висота, пречи на човека във взаимоотно­шенията му. Жадуваме за одобрение и все сме недоволни от одобряващия. Сладкото на природата е обичта; и все пак, получа ли подкрепа, започвам да се тормозя от собст­вените си несъвършенства. Така обичта към самия мен обижда другия. Ако ме пре­възхожда дотолкова, че да е снизходителен, то моето отношение обич ли е, такава, че да се възмогвам към нови висоти?! Израст­ването на човека се мери по промяната на обкръжението. За всеки приятел, загубен поради преданост към истината, той полу­чава по-добър. Питах се, докато бродех из горите и мислех за приятелите си, докога ще разиграваме тази игра на идолопоклонни­чество? Разбирам и виждам съвсем ясно как неконтролируемата слепота на момента величае уж върховни и трайни стойности. Ала богати, благородни и велики са те само във волеизлиянията на речта ни, докато ис­тината е тъжна. О, Дух благословен, кого­то загърбвам заради тях, те не са ти! Всяка истинна мисъл за себе си струва място не­бесно. Продаваме ангелски тронове за мимо­летно и несигурно удоволствие.

Колко пъти трябва да научаваме този урок? Хората престават да ни интересу­ват, щом открием границите им. Един­ственият грях е ограничеността. Веднъж осъзнаеш ли границите на един човек, с него е свършено. Че има дарби, познания, че е предприемчив? Вече няма значение. До вчера е бил възхитителен, безкрайно обаятелен, надежда велика, открито море пред теб, но вече си съзрял бреговете му, знаеш, че не е море, а езеро, и ти е все едно дали отново ще го видиш.

Всяка нова стъпка, която предприемем в мисленето си, свързва поне двайсет на пръв поглед несъвместими факти, приобщавай­ки ги към общ закон. Аристотел и Платон са смятани за родоначалници на две съвсем различни школи. Ала мъдрият човек няма как да не съзре, че Аристотел всъщност платонизира. Нова стъпка в мисленето за миналото – и противоположните схваща­ния вече ни изглеждат крайни изражения на един и същ принцип; и така до безкрай, за­щото възможността за още по-обобщаващ поглед винаги остава открита.

Бъдете нащрек, когато великият Господ пусне мислител на този свят! Защото то­гава всичко бива поставено на изпитание. Все едно пожар се е разбушувал в големия град и никой вече не знае къде да се скрие и кога опасността ще премине. Няма наука, чиито флангове да не подлежат на атака; няма литературна слава – да не говорим за тъй наречените „вечни“ имена, – която да не подлежи на преоценка и отхвърляне. Самите ни надежди, трепетите на сърце­то, религиите на народите, разбиранията и обноските ни – всичко е изложено на бла­госклонността на идните поколения. Обоб­щението винаги е нов прилив на божестве­ност в съзнанието. Оттук и задоволство­то, което носи.

Кураж е силата да отстоиш себе си – за­това човек не търпи удари по фланговете, не търпи команди, а удържа независимо от обстоятелствата: защото той винаги из­бира истината пред вече отминалото си разбиране за истинно и жадно я поглъща от което и да е кътче на света; защото доб­лестно е приел, че всичките негови правила, отношенията му в обществото, християн­ството, целият му свят, изобщо всичко не­гово може за миг да рухне и да бъде заменено от нещо друго.

Има различни степени на идеализъм. Пър­вом се заиграваме с него в колежа, също как­то по-рано в детинство сме си играли с маг­нита. После, в цветуща младост и поетиче­ски полет, съзираме в него някаква истина, някакви проблясъци и откъслеци от истина. Насетне ликът му придобива строги и вели­чави очертания и ние решаваме, че несъмне­но истината е в него. Виждаме го като ети­ка и практическа приложимост. Познаваме, че БОГ ГО ИМА, че е във всекиго от нас и че всичко съществуващо е само негова сянка.

Идеализмът на Бъркли[1] се оказва суроват преизказ на идеализма на Исус, който сякаш на свой ред суровато изказва факта, че цяла­та природа е скороструйно леещо се добро, неспирно разгръщащо своите талази. Дори още по-очевидно става, че историята и из­общо състоянието на света винаги пряко са зависели от интелектуалните критерии на времето. Значимите за определен период неща по правило се основават на идеи, изплу­вали в същия този период на духовния ни хоризонт и определящи отношението ни към всичко, точно както дървото ражда своите плодове. Всяко ново измерение на култура­та незабавно преобразява цялата система на човешките дирения.

Дискутирането е въпрос на кръгове. В дискусия преодоляваме границите, в кои­то иначе безмълвието обгръща всекиго. По взетата страна, дори и по застъпеното мнение не може да се съди за участниците в тази Петдесетница: още утре ще загубят равнище, още утре ще ги видим прегърбени под стария самар. Нека все пак се порадва­ме на буйните пламъци, додето пламтят пред очите ни. Всеки път, когато нов диску­тант разстеле нова светлина, освобожда­вайки ни от товара на преждеговорившия, за да ни натовари на свой ред с величието и изключителността на собственото си мислене, така че отново да закопнеем за разтоварване, ние възстановяваме човеш­ките си права, ставаме хора. О, какви само истини, дълбоки и валидни за цели епохи и вселени, са затаени в оповестяването на всякоя истина! В повседневието си хората са студени и безжизнени като статуи. Сто­им в очакване, празни, усещайки навярно, че би могло да ни е пълно, че сме заобиколени от величави символи, които обаче не ни го­ворят и остават за нас обикновени, безин­тересни играчки. Но ето че идва някой бог и преобразява тези статуи в жарки люде, с пламтящия си поглед прегаря воала, покри­ващ нещата, и всяка мебел, всяка чашка и чи­нийка, всеки стол, часовник, креват стават видими. Това, което в довчерашните мъгли се е мержелеело като особено важно – имо­ти, климат, възпитание, външност и пр., – вече е някак странно незначително. Всичко уж установено, включително литератури, градове, климати, религии, разклаща основи и се понася в танц пред очите ни. И точно тогава отново усещаме, че пак започват да ни опасват граници! Хубаво нещо е дискусия­та, ала безмълвието е по-добро и я засенчва. Продължителността на изказването е по­казател за мисловното разстояние между говорящ и слушател: постигнат ли разбира­не по един или друг въпрос, думите стават излишни; имат ли пълно единодушие, вече просто няма място за думи…

[1] Джордж Бъркли (1685–1753) – ирландски свещеник и философ.