Рядко гледам футболни мачове, не разбирам в детайли правилата на футбола и не мога да се нарека футболен фен. Но и не изпитвам и раздразнение към онези, които се вълнуват от футболната игра. На това Европейско първенство като че ли за първи път успях да проумея притегателната ѝ сила. Въпреки че преди години в една своя книга съм писала: „…футболът се превърна за него в любов, изкуство, поезия, красота, въплъщение на вселенския разум, проява на хармонията на всички сетива, координация между отделни вселени, гмуркане в неизвестното…”. И ще си позволя да цитирам още един пасаж: „…Той никога не знаеше какво ще се случи с него след развръзката на всеки следващ мач, как ще се отрази той на живота и психиката му, не знаеше какво би представлявал без футбола, сигурно щях да бъда съвсем, съвсем различен човек, опитваше се да обясни той години по-късно на Марина и Алекс, съществата, които би обичал безмерно, ако успяваха да прекосят заедно с него за час и половина онези огромни духовни пространства, през които той минаваше в някакво трето, не будно и не сънно състояние. Петър ставаше трескав и неконтактен около час преди съответния мач. За него нямаше незначителен мач. Всеки мач беше фатален или решаващ за една или друга комбинация, независимо в кой край на света се провеждаше. Около час преди началото с него беше невъзможно да се говори за друго, освен за предстоящото чудо, а по време на самия мач той се изпотяваше почти толкова обилно, колкото и играчите от телевизионния екран. Не пушеше и не приемаше течности по време на мача от страх да не оскърби събитието, веждите му се повдигаха, очите му се закръгляха, седеше изправен в креслото и неотклонно следеше екрана, понякога от него се изтръгваха дълбоки въздишки и възклицания изстрадани, съкровени, понякога удряше в безсилие дланите си една в друга в смисъл: каква топка само изпуснаха! Това все още бяха годините, в които Марина полагаше всевъзможни усилия да навлезе истински във футбола, мъчеше се да запали интереса си, да открие магията, на която съпругът ѝ беше подвластен…”.
Явно и у мен е имало неосъзнат стремеж да проникна в това тайнство. Но то е като при илюзионистите – не можеш да разгадаеш тайната, докато факирът не ти я разкрие. И когато ти я разкрие, пак продължаваш да се смайваш от майсторството му.
Бях чула, че полуфиналният мач между Испания и Италия ще е най-добрият на първенството и реших да не го пропусна. И не съжалявам. Знаем, че коментаторите търсят ефектни изрази и често пресилват, като наричат мачовете спектакли, но този мач заслужаваше това определение. Дори лаик като мен можеше да усети високия професионализъм, концентрация и овладяност на двата отбора. Както и липсата на озлобление и агресия към противника, на стремеж към победа без оглед на средствата, липсата на грубости, разправии или симулации. Играеха заради играта, заради радостта от играта, защото без радостта от играта първенството по футбол и не само по футбол губи основния си смисъл. Играеха от уважение към себе си, към самата игра и към милионите си зрители, а не за да покажат колко са велики, колко лесно ще надиграят противника, как ще го прегазят, как ще го смажат. Играчите от всеки отбор ми се сториха като квантови частици, всяка една от които отразява и предугажда действията на останалите, някаква перфектна общност, в която всеки е зависим от останалите и всеки въздейства на останалите със своите действия. Жив организъм. Съотборникът ти трябва да разгадае замисъла ти, за да ти асистира. Но и противникът също трябва да разгадае намеренията ти, за да ги стопира.
Ситуациите се менят толкова внезапно и неочаквано, че за части от секундата могат да се обърнат от благоприятни в неблагоприятни за едните или за другите, точно така, както е в живота с неговата непредсказуемост и рисковост. Полагаш огромни усилия и не постигаш нищо. Деветдесет и девет процента от тичането е без топка, като че без смисъл. Единствено, за да си на подходящото място в подходящия момент. Във всяка следваща секунда разположението на играчите е различно. В това като че напразно тичане без топка най-ясно проличава големият футбол. Всеки трябва да е точно там, където трябва, когато насочат топката към него, ако ще да е на срещуположния диагонал на игрището. Ако не е там, където трябва, мачът е безинтересен. Не може да си изненадан, ако в миг някой ти подаде пас – ти просто трябва да не пропуснеш да вкараш гол. Целият водопад от енергия е заради гола, който идва толкова трудно. Многобройните несполучливи опити не намаляват, а усилват стремежа.
Многобройни удари един след друг към вратата, рикошет, пак удар, вратарят избива, последва трети, аут. Моментите, които ни изправят на крака следват един след друг, но топката не влиза в мрежата. Равенство. Продължения. 120 минути изтощителна игра, многобройни голови положения, които не носят гол. Дузпи. Преди дузпите всички прегръщат вратарите. Целуват ги. Окуражават ги. Шепнат им на ухото. Всичко е в техните ръце. Чак последната дузпа реши мача. Най-слабият удар на Жоржиньо донесе победата на Италия. Слаб, но изключително техничен удар, който направи вратаря безпомощен.
За първи път осъзнах, че тази игра може да бъде одухотворена, да има нещо отвъд нея, отвъд победата или загубата. И именно това невидимо, неназовимо отвъд изплиташе „магията на футбола”. А тя се състои от две неща, осъзнавах, докато гледах този интелигентен, художествен и философски мач. В чувството за общност между играчите, което всеки миг се променя и се създава отново и отново. Всеки от отборите беше едно цяло, което интуитивно предугажда и предчувства всеки ход, действие и мисъл на останалите съотборници. Отборът имаше свое живо сърце, свой жив център, който направляваше мисълта на всеки от играчите поотделно. Двата отбора бяха като две полиипостасни същества, които се проявяваха в еднаква степен във всички свои играчи. И тези две невидими същества бяха интелигентни, възпитани, чувствителни, добри едни към друг, изпълнени с уважение един към друг. Да, няма как да не станеш футболен фен, когато наблюдаваш подобен мач. Защото той щастливо те заразява със своята радост, с радостта от играта. Кара те не само да преживяваш играта, но да се включваш в нея.
Защото преди да бъде хомо сапиенс, човекът е хомо луденс. Преди да пораснем, ние непрестанно играем. Като пораснем, продължаваме да играем, като игрите ни стават все по-сложни. Няма цивилизация, която да няма своите спектакли. Качеството на спектаклите определя нивото на цивилизацията. Играта е културно явление. В своето забележително изследване Йохан Хьойзинха интегрира понятието игра с понятието култура.
Можем да го видим на стадиона. Но не във всеки мач.
