Един просяк е седнал на тротоара на „Витошка“, един такъв кокалест, с дълга брада, изпружил е дългите си мотовили, около него има вестник, кутия с цигари, чашка от кафе, обзавел си е нещо като кабинет, дето се вика, на плочите и чете книжка, все чете някоя книжка. Някакви каубойски романчета или кримки, стари книжки, събирани от кофите за боклук. Веднъж се наведох да го питам какво чете. Той ми показа заглавието, ухили се под жълтия си от цигарите мустак и рече: Не чети! Няма никаква файда! Виж ме мене!
Баба Севдуха на село обикаля из двора, залисва се. Поръчала е да ѝ носят вестник, кой вестник, питат я, все тая, отвръща, който и да е, към обяд ѝ донасят вестника, тя сяда на пейката до масата под асмата, разперва вестника отгоре и започва да чете на глас. Чете подред, всичко, като движи пръста си по редовете, за да не загуби докъде е стигнала. Чете на глас, за да си чува гласа, страх я е да не забрави да говори.
Един циганин в тролея, пъстър като какаду, реди на другаря си в дъждовния ден: Знаеш ли какво иска човек в такова време? Жена му да му направи салата. Да се почерпи. И да слуша песни. Ами ако спре токът? – пита го другият. Жена му ще му пее – отговаря. Само дето жената избяга – допълва след малко и надига двулитровата бира.
Клошарят, седнал на стъпалата на „Булгартабак“, е имал тежка нощ. Човек на години е, но челото и лицето му са нашарени от черните, едва-едва хванали коричка рани. Било е як лобут. Седи и се оглежда, сякаш е паднал от Марс. Тези улици със сигурност са му познати, но сега май изобщо не знае къде се намира. Защо не отиде и не легне на пейката в някоя градинка? А може би в градинката са неговите събратя, тези, които са го спукали от бой, и той не смее да припари там.
Малко по-надолу, през трамвайната линия, до контейнерите за боклук, има изхвърлен дюшек. И на дюшека лежи младо момче, прилича на умряло. Едни жени се разтичаха, взеха да бъркат по чантите за телефоните си, да звънят на 112. Но един от продавачите на дюнери надникна от хралупата си и ги отрезви. Спи, нищо му няма. Пиян е като дърво. Всеки ден е така.
Но ето какво пише в книжката за един руски свещеник, изпил до дъно чашата на съветските лагери:
„Архимандрит Павел Груздев винаги се молел за тези, за които нямало кой да се моли, за никому ненужните неизвестни хора, нещастни пияници и несретници, пропилели всичко в живота си, забравени от приятели и близки и починали в неизвестност. За самотни и изоставени стари хора, надживели близките си и доизживяващи живота си без родна душа до себе си. За тези нещастни и забравени хора отец Павел имал специална, съставена от него кратка молитва, която казвал всеки ден: „Помени, Господи, тези, които са в нужда, но няма кой да ги помене“.“
