Гледна точка

Наган

5485

Дворкин изкачи ехтящите стълби. Новичката му кожена куртка, малинова на цвят, приятно скърцаше. Наганът нежно се люшкаше в джоба му.

За пръв път през недългия си, двайсет и пет годишен живот Дворкин разполагаше, така да се каже, с кабинет. Кабинетът беше малък, три на два, някакво стайче под камбанарията на църквата, което вероятно е служело за склад за свещи. Сега вътре имаше бюро и стол. Дворкин сядаше на стола, изваждаше химическия молив и започваше да преглежда купищата документи. Понякога наплюнчваше молива и тогава устата му ставаше виолетова. И после цял ден се разхождаше, без да се усети, с тази страшна уста.

Губернското отделение на ЧК се нанесе на пожар в църквата. Бяха им казали, че ако се бавят, сградата ще бъде заета от военните. Набързо свалиха камбаната и кръста, замазаха стенописите с вар и насъбраха иконите. Щяха да ги трошат, но началникът се усети и ги прибра. И сега на големия битпазар в края на градчето от време на време изскачаше по някоя икона, която се купуваше веднага.

Дворкин чу стъпки по стълбите. Влезе постовият, който го извика при началника.

Началникът се беше разположил под централния купол на църквата зад огромно, докарано явно от някое дворянско имение, бюро. Той беше бивш цирков артист и дрехите му, опасани с кожени ремъци, пращяха от напора на твърдото му, започнало да тлъстее, тяло.

– Има една задачка за теб, млади ми поете. Тя те чака в задния двор. Отивай.

Дворкин само веднъж досега беше надниквал в дворчето зад олтара на църквата. Срещу олтара, на разстояние десетина метра, се издигаше петметрова скала, а пространството между олтара и скалата беше настлано с плочи. Върху скалата беше нарисувано Христовото разпятие. Единствено него не бяха успели да замажат с вар. Или може би нарочно го бяха оставили така.

Дворкин излезе от централния вход, заобиколи отвън и отиде до олтара. Отсреща, с гръб към него и с лице към скалата, стоеше някакъв старец. Дългите му бели коси бяха разбъркани и слепнати на тила в черна буца, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Под големия, ехтящ купол началникът се ослушваше да чуе изстрела. Но не чуваше нищо.

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора