Стегна ме шапката и излязох да се разходя в парка. Сняг, лед, не е за разходка. Редки минувачи, стопани с кученца, облечени като хора, в пуловери и с ботички. Пейките засипани със сняг, не може да се седне. Добре че стигнах въртележките, голямата и малката. Голямата със седалките за двама е потънала в сняг и е заключена със синджир. А малката въртележка с животинките е почистена. Слонче, мече, лъвче, петле. На мечето е седнал един, така моя възраст, с оръфан скиорски костюм, пие кафе и ме гледа как приближавам. Като приближих, рече:

– Наборе, ела да се повозиш. Да направя сефтето. – И се хили.
– Откъде взе кафето? – попитах го.
– Имам в термоса. Искаш ли? Сега ще ти сипя в една чашка.

Стана, отиде в будката, приклекнала до ринга на голямата въртележка и се върна с чашка димящо кафе. Подаде ми я. Аз седнах на лъвчето, изтръсках една цигара, запалих и отпих от кафето.

– Студ! – казах.

Той ме изгледа продължително. Какво ли си рече. Сигурно нещо такова – как можа да ми се падне за раздумка такъв тъпак, който ще ми говори баналности. Така ли, рекох си. Сега ще видиш ти!

– Ей това време е само за лов – рекох. – С отбрани другари, разбира се. Още в джипката загрявате, ама само лекичко, колкото да завъртите перката на душата. Само толкова.
– Как го рече? Перката на душата? Бива. Добре.
– Добре я. Слушай сега по-нататък. Качвате се, колкото можете, нагоре в планината. Сетне оставяте джипката в някоя отбивка. И продължавате пеша в снега. Вие не сте обикновена ловна дружинка. Вие сте ударна група. Бащата на единия от вас се е обадил на пожар, аман-заман, в селото се е завъртяла мечка стръвница. Събудила се от зимния сън по никое време и започнала да напада животните.

Погледнах събеседника си. Мижеше с очите, чакаше накъде ще завие разказът. Сега ще видиш ти накъде ще завие, рекох си. И продължих. Продължих така, малко панорамно:

– Мечката стръвница е страшна работа. Не се спира пред нищо. Пра-пра- не знам колко пра-дядо ми се е бил със стръвница. И на тавана на къщата в Никюп се пазеше до някое време ножът, с който пробол мечката. Като дете съм го виждал. Ей толкав нож!

И показах лакътя си.

– И широк колкото дланта ми – уточних за всеки случай.

Господарят на въртележките с интерес слушаше разказа ми и кимаше – тъй, тъй. От разпрания му скиорски костюм стърчеше пух. Приличаше на пенсиониран театрален деятел, имал рядката възможност да играе ролята на ангел на младини.

Премерих го с поглед – дали ще понесе следващото.

– Тате беше голям ловджия. Слушай сега какво ми се случи като дете. Разказът е в сегашно време, за да влезеш по-лесно в спомена. И е малко украсен, нали разбираш, защото съм го разказвал безброй пъти.

Пушката на татко е стара и овързана с тел, но на приклада ѝ има двайсет резки. Толкова мечки стръвници е убил татко. Затова, като се чу, че в Мали Дрен е слязла мечка стръвница, хората се юрнаха при него. Татко ги гледа със сините си ловджийски очи, дъвче една кибритена клечка, докато препасва патрондаша, и присмехулно разпитва народа много ли е страшна мечката и какви бели е направила. Но ето, от къшлата дотърчаха Караколю овчерина и Караколювица, жената вие на умряло и разправя, че мечката натръшкала двата овена, и белия овен, и черния, а Караколю сумти и гледа на кръв. Татко изплю кибритената клечка, метна пушката през рамо и ми каза „хайде“.

Татко е як за трима, истински великан. Крачи татко по баира, през изровените от пороищата урви, а аз гледам голямата му, вече посивяваща меча глава и се чудя защо взе пушката. Та той мечката с голи ръце да я стисне, ще ѝ свети маслото. Вече и Ганкината чешма остана зад гърба ни с десетте корита, пълни от години с гарванов грак. Вървим към старите егреци, дето сега расте само твърд като желязо трънак. Там, в дола, има една кория, Темната, кой знае как оцеляла от страшната сеч из нашия балкан. Татко ми каза, че мечката там се крие.

Влязохме сред огромните, белобради от лишеите дървета и стана тъмно и страшно. Пътека няма, наоколо нещо бучи, като в червото адово. Изведнъж изпукаха клони и кога гледам, мечката! Стои на пет метра от нас. Сякаш някой ме удари с тояга по гърлото. Ама беше голяма-а, два пъти колкото татко. Стоят татко и мечката и се гледат и татко бавно сваля пушката от рамото си. Прицели се и замръзна така. Чакам да изтрещи и мечката да се строполи в шумата и земята да потрепери, но татко не гръмна. Свали пушката и продължи да се гледа с мечката – очи в очи. Само антерията на гърба му потъмня. По едно време мечката се обърна и си тръгна. Татко обърса челото си. Питам го с поглед какво става, а в гърлото ми студенее. Татко ми посочи с глава шубраците вляво. Кога гледам, едно мече изтопурка след майка си през коренищата. Малко мече – беше високо колкото мен.

– Гледай ти, гледай ти – с грапаво гърло издума шефът на детската радост, навярно разчувстван от историята. – Казваш, високо колкото теб?
– Високо колкото мен! – повторих, сякаш се заклех.
– А какво стана с онази група, с ловната дружинка?
– Не бе, човек. Тази история ни беше нужна, колкото да завърти перката на душата.
– Аха, ясно! Искаш ли да пусна въртележката? Да се повозим. Пари няма да ти искам.
– Пусни я – съгласих се.

Той стана, включи шалтера на въртележката и умело се метна отново на мечето. Въртележката със скърцане се завъртя. И започнахме да се подрусваме двамината набори, той на мечето, аз на лъвчето.

– Значи, високо колкото теб? – още веднъж попита той.
– Високо колкото мен – потвърдих.