Снощи, докато се прибирах уморен и скапан в ледената мъгла, срещнах професор Килифарев. Той е познат с всички, но по какво е професор, това остава пълна загадка.
– Как е, как е? – попита, след като известно време любезно си кимахме. – Още ли тормозиш хартията?
– Това мога, това правя – отвърнах, но някак унило, а не гордо като орел, както ми се искаше.
– Добре бе, не ти ли омръзна? – продължи да навива бургията той. – Вие, писателите, сте интересни хора. От сто километра си личи, че изоставате от съвременните тежнения. А продължавате. Защо? Кому е нужно? Толкова сте ялови, взрени в пъпа си. Разбираш ли?
– Разбирам.
– Напъвате се да блеснете, като измисляте най-шантави неща, енигми, словесни мусаки. Кому е нужно? Утре, като се събудите, ще видите, че площадът пред вас е празен. Празен!
– Като нищо – рекох, за да го умилостивя. Но той не разбираше от дума.
– Чакай да те питам. Отиваш например в хотел. Трябва да попълниш бланка. И в графата професия пишеш „писател”. Не ти ли става малко неудобно?
– Има такова нещо. Ето, да речем, в Париж не е така. Там…
– Остави го ти Париж. Говорим за тука. Писател, та писател. И как очакваш хората да те уважават! Изобщо какво място може да има в днешния свят писателят? Та това просто е смешно. Не смешно. Друга е думата. Нелепо.
Аз търках с върха на обувката си една плочка на тротоара, сякаш отдолу можеше да изскочи печелившо число, което да ме спаси от бургията.
– Виж сега. Ще ти го обясня простичко… – не млъкваше професорът. – Влизаш в някоя книжарница…
Но тук аз го прекъснах:
– Знам какво ще кажеш. Влизаш в книжарницата и поглеждаш тези десетки метри рафтове от пода до тавана, наблъскани с книги. И сред тях моята книжка. Сякаш се намирам на огромен пазар, да речем, за плодове и зеленчуци, грамади от плодове и зеленчуци и сред тях, най-открая, и моето картофче. Това ли искаш да кажеш, професоре?
– Взе ми думите от устата – блесна като връх на рапира металният зъб в устата на професора.
Но това с картофчето ме срина. Как можах да го измисля. Как можах изобщо да го кажа. Представих си отново цялата сцена. Сергии, пълни с банани, мандарини, нектарини, портокали, грозде, домати, гъби, киви… Лъскави натюрморти на изобилието. И някъде долу, може би даже паднало под сергията, моето картофче.
Тази гледка ме сломи. Спрях да пиша. Излязох на терасата в лютивата мъгла, която раздра дробовете ми на стар пушач и понеже по-зле не можеше да стане, изпуших една след друга три цигари. Върнах се в стаята, седнах пред компютъра. Но отново пред очите ми изникна падналото под сергията картофче.
Лоша работа. Но не мислех да се предавам. Трябваше да измъкна моя герой, писателя, от кашата, в която го бях набутал.
Когато се препъна така в текста, аз имам един стар изпитан способ. Отварям един сборник с разкази на Дино Будзати и прочитам един разказ. Да си сверя часовника и да си наточа сечивата. Така направих и сега.
Взех сборника „Коломбър” и отворих на 234-та страница. И се зачетох. Но още с първите изречения видях, че Дино Будзати вече е написал същия разказ, който бях започнал да пиша и аз. И не само това. Той успешно беше преминал рубикона с картофчето и беше успял да превърне текста си в една истинска ода на писателския труд. А аз какво? Стигнах до картофчето и рухнах.
Ето, утре ще отида на панаира на книгата. Ще гледам всички тези сергии с портокали, банани, грозде, мандарини, нектарини, киви, да, киви, фурми, стафиди и какво ли още не, но тайно ще заничам по земята да зърна моето картофче.
Погалих с ръка книгата на Дино Будзати. Все пак е радостно, щом разберем, рано или късно, че разказите, които ние никога няма да успеем да напишем, в крайна сметка вече са написани от големите писатели.
