Шокът „Тръмп” и върволицата от сходни „тръмпо-трусове”, които от известно време насам застигат Европа, са ясен знак, че нещо в лоното на днешния свят клокочи, без да е ясно кога и какво ще бликне на повърхността. Нещата в световен мащаб не вървят добре, хората трупат гняв и разочарование, което как да не проличи в изборните урни. А и по-добре там, отколкото другаде.
На теория всяко политическо събитие възниква в сечението на поне няколко концентрични кръга, където страстите на душата (недоволства, гневове и болки) би трябвало да се пресичат с целите на разума (смисъл, благо и произтичащата от тях отговорност). Нещо, известно още от „Политиката” на Аристотел, друг е въпросът кое в крайна сметка надделява. Или защо хората често са склонни да изберат по-лошото, за да накажат някого заради нещо.
В случая с американските избори причината е повече или по-малко очевидна: проточилата се кампания, изпълнена с компромати, скандали и лични обиди, отврати немалка част от избирателите; мнозина, да не се кривим душата, не бяха очаровани и от двамата основни кандидати (от Хилари – заради семействеността и дефицитите на статуквото, от Тръмп – заради пълната му некомпетентност и арогантност, лъжите и несвързаните му приказки). Уви, както често става в живота, последният дефект се оказа ефект.
Тръмп, въпреки социалното си положение и парите си, се превърна в изразител на протестния вот срещу „истаблишмента”, статуквото или управляващата политическа класа вкупом. Независимо от това кой е самият той, какво е сторил или не е сторил, и защо тъкмо с него трябваше да се идентифицира уязвимата част на американска средна класа, търсеща изблик на гнева си.
Така се стигна до „деня Тръмп” и неговата победа, в която светът още не може да повярва. Тъй като изобщо не е все едно кой е новият стопанин на Белия дом.
Така се стигна и до този 9 ноември, който опоненти на Тръмп оприличиха ни повече, ни по-малко на 18 брюмер. Спомняте ли се тази странна дата от календара на Френската революция? Всъщност тя съответства на деня на изборите, на 9 ноември по грегорианския календар, и на тази дата през 1799 г. Наполеон Бонапарт, зачерквайки всичко дотук, се превръща в Първи консул, за да се самокороняса впоследствие и за император.
Дата с дата обаче не си приличат, а и Тръмп не е никакъв Наполеон, както с право отбеляза Рос Даутат в „Ню Йорк таймс”. Идеята за нов 18 брюмер, доколкото витае във въздуха, е само метафора. Тя не толкова се свързва с идеята за събитието-повторение, колкото за повратно събитие. Каквато е и интерпретацията на 18 брюмер в памфлета на Маркс, впрочем заимствана от Хегел: всемирно историческите събития и личности се явяват някак на два пъти – първият път като трагедия, вторият (или всеки следващ) път във вид на фарс или буфонада. Което комай по-точно пресъздава измеренията на „шока Тръмп”, в който фарсът превръща политическото събитие в трагикомедия, без това да омаловажава възможните му глобални последици върху световната политика и икономика.
Никой обаче не знае какъв наистина би бил ефектът Тръмп. Възможностите, поне чисто логически, са две:
1. Позицията на Тръмп в Белия дом, по силата на неговата некомпетентност и арогантност, да доведе до световна катастрофа. Опасенията на едни са свързани с възможно съглашателство с Путин (обявил Тръмп за „изключително надарена личност”), което изоставя Източна Европа или Близкия Изток на произвола на Москва; други се опасяват от конфликт с Китай или Мексико, трети – точно обратното, от рязка конфронтация след период на съглашателство, която пък би изправило света пред заплахата на нова Карибска криза. И трябва да признаем, с ръка на сърцето, че нито един от тези сценарии, не е изключен.
2. Възможно е обаче и друго. А именно: юздите на често менящия настроенията и възгледите си Тръмп (нещо познато в България) постепенно да бъдат поети от републиканците, които да му сформират екип във вид на „политически борд”, който да „балансира“ и изведе президентския му мандат от най-силните зони на турбулентност. Звучи добре, ала ще е доста трудно предвид самата личност на новоизбрания 45-и президент на САЩ.
И тук няма как отново да не възникне въпросът: а не можеше ли това да се избегне? Със сигурност, да. Ако гневливостите на душевните страсти не бяха надделели над гласа на разума. И ако повечето избиратели бяха чули предупреждението, което Барак Обама отправи в свое скорошно интервю: „Не всичко в света ни въодушевява. Човек просто прави онова, което е длъжен да стори. И едно от тези неща, които сме длъжни да направим с оглед на моментната ситуация, е следното: да гласуваме за опонента на Тръмп”.
В такива случаи е прието да се казва: кой както иска да гласува – с въздишка или с други чувства, ако ще и със затворени очи. В името на общото благо и спокойствие. Преди да е станало твърде късно.
Защото Съединените щати са велика страна, оцелявала във всякакви ситуации. Алексис дьо Токвил го е формулирал още навремето: „Огромното предимство на американците е в това, че те могат да си позволят поправими грешки”.
И те наистина могат – заради мащаба, ресурса и ролята на тази страна.
Съотнесем ли обаче формулата на Токвил към българите, тя не изглежда никак оптимистично.
Грешките на българите, граждани на една малка страна, уви, са били жестоко наказвани от историята. Толкова жестоко, че на човек чак не му се връща към върволицата ни от национални катастрофи.
В този смисъл перспективата за наш 18 брюмер, с генерал като Първи консул, воден от неясни амбиции за предоговаряния на мястото на България и кацване в друга сфера, е повече от стъписваща тук и сега, поне с оглед на здравия разум.
Грешка, която може да се окаже наистина трудно поправима.
