А може би проблемът, който имаме, е този със самото опредметяване на една историческа фигура във вещ и в твърд. Под фигура, както е ясно, в случая не се разбира просто изваяна персона, а век, разбира се, фигурата на един век. С идеята за този паметник, а не с конкретната схема на монументалността й ни е проблемът, както изглежда. Не с това каква фигура се е получила скулптурно. Мисля си, че паметта и паметуването не са и не бива да бъдат предмет на агресията сега. Тях ги имаме. Имаме си проблема на страха от въплъщаването. Това е то.
Не произнасям естетически оценки. Говоря за това, че е станала очевидно голяма неприязънта към приемането на овеществяването на знаци. Може би много сме били свикнати да ги обичаме като фосили? Омръзнало ни е и затова за нас това е нещо като вкаменяване на символите, като блокиране на историята. Когато се правят паметници, ние блокираме. Блок, защита, неприемане.
Блокираната история. Българинът сякаш е хистерично чувствителен и привързан към живото, живота и тревата. Затова обича паметниците му да са обрасли.
Само че тази привързаност на българина към живостта на спора не е животворна.
Мощният дебат около паметника на Самуил показа, че е трябвало този паметник да създаде около себе си пространство на говора. Всъщност цялата тази дискусия, цялото проблематизиране, споровете са изцяло естествени. Но прекалено естествени. Не знам къде свършва това обаче и къде започва завистта.
А може би проблемът, който имаме, е в самото овеществяване. Разбира се, че предмет на дебат са видът, начинът, мястото. Но ми се вижда, че си въобразяваме проблема повече, отколкото е представимо за един такъв естествен проблем.
Да не би наистина да имаме страх от овеществяването на историческите символи? Не бих казал, че в България се прекалява с монументите. Българската публична действителност не е толкова показна, че да се срамуваме от парадиране. Даже е скромна парадността при нас до степен, която по някога натъжава.
Дали ни е страх от овеществяването на въобразеното?
