Обществените конспирации, които обсъждам през последните няколко месеца, невинаги са анонимни – понякога те си имат собствени, личностни имена. Истински лични паспорти си имат – паспорт собствен и неповторим с егенето му, с педантично вписани лични данни и личен адрес в него, с пощенски адрес, със срок на валидност дори. А този срок в конкретния случай е безсрочен – както става при всички съществени (има и несъществени такива) хора, физическата смърт на Стефан Маринов го обезсмърти метафизически. Доколкото беше мой приятел, смъртта му ме развълнува неукротимо – така, както ме вълнуваше навремето и животът му, така, както неукротимо ме вълнува и безсмъртието му днес. Иначе не би могло и да бъде – приятелят ми, учи Цицерон, е моето второ аз. Една вторичност, която, изживяване след изживяване, по стечение на биографични обстоятелства и в първичност се превръща. Чувствам го най-осезателно в момента, докато пиша тези мемоарни редове.
А ги пиша по неволя, пиша ги, за да браня чистата и светла памет на Стефан от неблагородните полепи по нея. Дори само фактът, че се налага да го правя, е показателен. Защото небивалиците, разпространявани и до днес посмъртно от мрежи и медии по негов адрес, надхвърлят многократно истините за живота, делото и смъртта му. При това става дума не за небивалици, които го клеветят и хулят – за небивалици, които го величаят и възвеличават, става дума. Погледнато формално, това глорифициране на моя приятел би трябвало да ме радва. Погледнато неформално и същностно обаче, то ме отвращава – иначе не бих грабнал перото. А ме отвращава, защото става дума за фалшифициране на биографията на Стефан Маринов. А всяко фалшифициране, дори когато е добронамерено, е изопачаване, което петни паметта на адресата.
И така, веднага след смъртта му тръгнаха легенди – една от друга по-пищни. Ще ги обобщя вкратце: физикът и социален романтик Стефан Маринов изобретил перпетуум-мобиле, способно да захранва цялото човечество с безплатна електроенергия – и то за вечни времена. Което ще рече решаване на всичките ни проблеми накуп – ни повече, ни по-малко. Според митоманите ни лявонастроеният комунар, хуманист, анархист гражданин на света и еколог в смисъла (за мен по-скоро в безсмислието) на Грета Тунберг Стефан Маринов бил готов да предостави безвъзмездно творението си на оскотялата от консумативната стихия и отровена от нейните индустриални отпадъци човешка общност, но тъкмо да го стори, умира в една недоизяснена от органите на реда и много мистериозна смърт. Конспираторите обичат мистериите – мистериите са тяхното битие. Българските последователи на бойната Грета Тунберг, които пишат тези конспиративни легенди, обвиняват за гибелта на Стефан световната газово-енергийна мафия, каквото и да значи това. А какво точно значи, авторите митолози и конспиратори, така и не обясняват – важно е вината за убийството (за тях е несъмнено убийство) на този благородник на духа, хуманист и безсребреник да бъде хвърлена върху анонимния едър капитал, който, видите ли, отвеки веков задкулисно управлява света. Според авторите им тези многобройни и открай докрай лъжовни публикации имат едно предназначение – да възстановят статуквото: истинският виновник за порочността на лъжехристиянската ни цивилизация (едрият капитал) е подобаващо разобличен, а реномето на Стефан Маринов – подобаващо защитено.
И ако досега се занимавахме с лъжите около личността и творчеството на Стефан Маринов, време е да се позанимаем и с истините. В споменатите медийни четива тези истини няма да ги откриете – ще ги откриете в моя спомен. Защото Стефан бе мой приятел, а приятелството, както споменах, задължава – както приживе, така и посмъртно. Стефан бе мой брат по изгнаническа съдба, брат и по перо, брат и по политически светоглед, както и мой сътрудник в западните българоезични радиостанции, в които работех като автор и редактор десетилетия наред. Какъв физик бе Стефан, не знам – като хуманитарист на мен ми е трудно да давам частнонаучни оценки. Но че бе блестящ публицист и есеист, се подписвам начаса и с двете си ръце – зная го от опит. Не си спомням кой, как и кога точно ни запозна и свърза – името на Стефан шеташе из емигрантските среди на цяла Западна Европа. Пък и оттогава мина повече от половин век, а паметта е рафинирана измамница – тя селектира и преиначава, без ние дори да се усетим. Онова, което си спомням несъмнено, е, че докато работех през началния етап на емиграцията си в „Дойче Веле“, помолих Стефан да ми изпрати свои текстове, които да излъча по радиото. От физик аз литература не очаквах, но знаех с какво се занимава, знаех, че гладува и скритата ми цел беше да му пооблекча горчивата изгнаническа съдба с някой и друг хонорар. Получих обаче много повече. Стефан ми изпрати две есета и като ги прочетох, ахнах от възхищение. Веднага ги показах на директора на българската емисия Михаил Антонов – ахна и той. Излъчихме ги, платихме му ги подобаващо, а след това поискахме още есета. Но като ги получихме, вече не ахнахме отново, те бяха не като първите – остроумни социалнопсихологически анализи, а физически, посветени изцяло на домашното му перпетуум-мобиле, с което той неуморно експериментираше. Коментарът на Михаил Антонов бе колкото ироничен и кратък, толкова и верен: „Този човек е гениален, но физиката го е побъркала“.
Така от „Дойче Веле“ трибуна повече Стефан не получи, а малко след това мен ме дръпна Радио „Свободна Европа“ да оглавя културната му програма. Като програмен редактор се опитах отново да зарибя Стефан да пише за предаването „Контакти” на РСЕ, което въведох и водех за българския слушател, а той само това и чакаше – веднага откликна. Излъчих няколко негови литературни есета, но многото посветени на перпетуум-мобиле отхвърлих. Така че дългосрочно сътрудничество между нас така и не се получи. Причината? Като автор Стефан упорито отказваше да остане на територията на художествената есеистика, където според мен му беше мястото, и перото му все теглеше и теглеше към перпетуум-мобиле. Аз дори подозирам, че той използваше безспорния си есеистичен талант в полза на любимата си физика, търсейки радиотрибуна за физичните си изследвания. За които, както вече споменах, аз по понятни съображения не можех и не мога да съдя. Да тръгна да съдя, значи не само да изневеря на литературата, на която съм се посветил – да тръгна да съдя, значи и да пристъпя в една частнонаучна територия, която ми е природно чужда. Пък и аз отговарях за културната – не за научната – програма на радиото.
Но за разлика от творческото ни сътрудничество личното ни приятелство потръгна. Когато му гостувах в Грац, където живееше в неописуема мизерия, както и когато той ми е гостувал в Бавария, все така художественото слово ни обединяваше, а физиката (теоретична и приложна) ни разединяваше. Човекът търсеше трибуна за своето перпетуум-мобиле – аз пък исках да го използвам като автор и есеист. И двамата еднакво не успяхме.
Стефан беше вложил душа и сърце, цялата си същност в създаването на перпетуум-мобиле. Като полиглот той написа и разпрати по целия широк и пъстър свят стотина писма на десетина езика с молба към видни личности, към физици, бизнесмени и държавници да подкрепят трудното му начинание. Но така и не се получи. Поради недостиг на средства ли, поради недостиг на частнонаучен талант ли, поради принципната невъзможност да се създаде вечен двигател ли, не разбрах. Пък и не е моя работа да разбирам – аз битувах служебно в други сфери.
Време е за равносметка. Кой е всъщност Стефан Маринов? Той е всичко друго, но не и ортакът на доктринираната до неузнаваемост, до лудост обсебената от екофанатизъм Грета Тунберг.
Докато живее в НР България, Стефан е истинско явление – екзотична личност, тръгнала да оборва теорията на Айнщайн и да връща физичната наука обратно към фундаментите на Нютон. Заедно с това Стефан е доблестен и независим гражданин, неподкупен дисидент, основател на собствен самиздат, който разпространява самодейно остро критичния към режима циклостилен в. „Ядец“. Така Стефан се превръща в кошмара на БАН, където работи като физик. Многократно арестуван и репресиран от ДС, накрая, след като не могат да се справят с неговото свободомислие, българските власти го изгонват от страната в Австрия. Но и на Запад той продължава с онова, което умее най-добре – да противоречи на регламента, да се противопоставя на конюнктурата. Гражданският протест бе в кръвта му, но в кръвта му бе и художественият език. Той реши обаче, че върховна негова мисия е физиката. И затова, след като проектът му перпетуум-мобиле пропадна (апаратчето му така и не произведе енергия от нищото), пропадна и целият му живот. Ето защо, обезверен до последен дъх, преди трийсетина години той се самоуби, скачайки от последния етаж на градската библиотека в Грац. Едно самоубийство, щателно разследвано от австрийската полиция, което нашите конспиратори и митомани провъзгласиха за убийство, извършено от безскрупулния капитализъм срещу прогресивната екологична кауза. Въпреки че Стефан бе оставил и предсмъртно писмо, нашите конспиратори останаха предани на конспирациите си.
За всичко това преди някоя и друга година режисьорът Атанас Киряков направи достоверен документален филм, за всичко това и аз съм писал неведнъж – който има очи, да види. Но нашите догматици и доктринери, нашите конспиратори и митомани не искат и да знаят – за тях доктрината е по-скъпа от истината, те и до днес считат, че Стефан Маринов е предшественик и побратим на Грета Тунберг, убит от хищните капиталистически акули.
Струва ми се, че в тази подмяна на истината с доктрината се коренят всичките ни родни и международни, личностни и общочовешки беди. Когато сляпата вяра надмогне здравия разум, пътят назад към действителността става обречен. Една обреченост, в която ние, българите, битуваме епоха след епоха като в кукувиче гнездо…
