Седях в писателската си кантора и кисело се усмихвах. Защото имах киселини. А содата на мен лично не ми помага. От содата единствено започвам да се оригвам като камила, преяла с фурми. Грозна работа, какво да ви обяснявам. За деветнайсети век бива, един Балзак, да речем, при положение, че ползва салфетка, но за двайсет и първи е направо грозно.
Свалих пурата иззад ухото си и я запалих. Когато реших да хвърля цигарите, дълго се чудих с какво да ги заменя и реших да ги заменя с пури. На пурите обаче едно им е лошото – че трябва да ги пушиш, когато си се наял здраво. Ако ги пушиш на гладно, те заболява главата. А да имаш киселини и главоболие едновременно, е същото като да запалиш камината в хола през месец август. Но реших да рискувам.
Та седя си аз, пафкам си пурата и се ослушвам кога ще се появи главоболието, за да я угася веднага и пак да я сложа зад ухото. Ето го проклетото главоболие, надникна зад хълма като шантав индианец, нададе боен вик и пак се скри. Аз веднага угасих пурата в подметката си и я пъхнах зад ухото. Едно на нула за мен. Измамих главоболието. Ако успея да победя и киселините, ще остане само скуката. А тя ми е стар познайник. С нея съм свикнал.
Дръжката на вратата бавно се завъртя надолу. Влезе един с разперени рамене, но вече с малко патрава походка. Наборче. Абе, с една дума, проскубан лъв. Никакъв героизъм нямаше в него. Не беше харизматична личност, както се казва.
– Здравейте – каза гостът.
– Слушам ви.
– Дойдох най-сетне да се запозная с вас. Аз съм така нареченият Филип Марлов.
– Така ли? – искрено се учудих. – Мислех, че сте по-висок. И изобщо, че изглеждате по-внушително. Поне замисълът ми за вас бе такъв.
– Бях и по-висок, и по-внушителен, и по-енергичен – каза той. – Но вие не ми дадохте никаква възможност да се разгърна на детективското поприще. Постоянно ме вкарвахте в някакви изкуствени ситуации. Поне пари да ми бяхте дали възможност да спечеля. А вие и това не сторихте. Даже един медал не ми закичихте. Или поне една значка…
– Господин Марлов, и аз имам забележки към вас. И без туй ви търпях доста дълго. Вие самият не положихте никакво усилие да разчупите рамката. Само гледахте да се наливате и да не си давате много зор. А сега ще ви помоля да ми върнете името и пистолета. Защото ще трябва аз да ви замествам.
– Добре – каза човекът. Остави пистолета на бюрото, извади от портфейла картата, остави и нея. И попита:
– А как ще се казвам сега, господин… Марлов?
– Ами как? Да речем – Правдолюб Войнов. Устройва ли ви?
– Да, хубаво име. Едно такова респектиращо.
– При това положение май ще трябва да се запишете в Бюрото по труда. Все пак с това име мисля, че няма да имате проблем. Ще ви вземат навсякъде. При тази пълна каша…
– Този въпрос не стои пред мен. Днес получих предложение. Аз собствено и затова дойдох при вас.
– Интересно. Какво предложение?
– Канят ме да оглавя местния ВиК сектор. Покрай водната криза шефовете панически напускат и има страшен глад за кадри.
– Радвам се. Дано да можете да разгърнете най-сетне дарованието си. Ако искате, да ударим по едно на изпроводяк… Правдолюбе.
– Бива, господин… Марлов.
Сипах в две чашки от хубавия коняк, хлъзнахме чашките в гърлата и ти да видиш, даже киселините ми изчезнаха.
Сетне изпратих Правдолюб Войнов до вратата, потупах го по рамото и му пожелах успех. И когато чух да слиза по стълбището, въздъхнах гузно. Защо ли му отнех на човека пистолета? И го оставих само с едното име.
