„Пред нас постепенно израства образът на голяма и силна държава, която в продължение на два века е стояла на равна нога с великата Византия“. Поглед към книгата на известния византолог Робърт Браунинг „Византия и България“. Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.
Вярвам, че почти всеки българин, който е живял вън от родината си някога, е изпитал в различна степен горчивината от непознаването или просто пренебрежението на нашата национална история от страна на чужди учени историци. Да не говорим за обикновените граждани, за които България и българската история са твърде мъгляви понятия. Историята на България в много невинни очи изглежда най-често било като част от историята на древна Византия, било като част от историята на Отоманската империя, било като част от историята на царска или съветска Русия. На няколко пъти вече ми се е случвало да улавям видни историци в явни и недопустими грешки, които произтичат било от собствената им неграмотност, било от осъдителното пренебрежение към историята на един малък народ. Затова може да си представите истинската ми радост и удоволствие, което изпитах при прочитането на току-що излязлата книга на проф. Робърт Браунинг под заглавие Византия и България. През октомври 1944 г. историкът Робърт Браунинг пристига в София като офицер от Съюзническата контролна комисия. Историческите паметници и документи веднага привличат вниманието му. Опитното му око на византолог долавя богатството на отношенията между древната българска държава и Византия и вижда нещо повече – че България, като пръв и най-важен мост на християнството и византийската култура, фактически е изиграла огромна роля в преобразяването на тази част от Европа. България е примерът, който другите народи, включително руският, следват. Оттук започва дългият път на изследване, който довежда Робърт Браунинг до написването на тази книга.
Очевидно авторът си е поставил три главни задачи – да проучи отношенията между Византийската империя и България през VIII, IX, X век, да проследи процеса на духовната обмяна, станала през твърде подвижните граници на двете държави, и да сравни живота на двете общества – византийското и българското. В преследването на тези задачи Робърт Браунинг е трябвало да преодолее две огромни трудности. Първата произтича от историческата традиция, която разглежда България изключително през византийски очи, поради изобилието на византийски писмени материали, които са могли да бъдат много или малко едностранчиви. И втората – жестоката оскъдица на български исторически материали. Човек може само да се удиви на таланта на проф. Браунинг, който чрез сравнителния исторически метод се домогва да очертае правдоподобен образ на древна България и древния българин. Пред нас постепенно израства образът на голяма и силна държава, която в продължение на два века е стояла на равна нога с великата Византия.
Историкът среща най-напред българите в степите северно от Каспийско море. През V век български конници като наемници на Римската империя се появяват край устието на Дунава, а около 600 г. древен български принц се появява в Константинопол, за да се покръсти. После идва разделянето на българите на няколко групи, които тръгват в различни посоки и с най-различни съюзници. Най-значителната група е на Кубрат, който се установява северно от Дунава, скъсва с аварите и се свърза с местните славяни. Оттук фактически започват първите набези на българските конници срещу Византия. После идва времето на Аспарух, когато 10-хилядната му армия, следвана от жените и децата, се прехвърля отвъд реката, за да започне историята на една нова държава. Разпокъсана от вътрешни борби, неспособна за съпротива, Византия признава с договор новата държава някъде около 680 г., като й гарантира територията между Дунав, Балкана и морето и се задължава да плаща на българите годишна сума. Мнозина византийци са приветствали българското съседство като гаранция срещу произволните нападения на аварите.
Читателят не може да не се вълнува пред преценките на автора за здравата структура на българската обществена и военна йерархия, за абсолютната дисциплина на армията, за разликата между българи и славяни, които постепенно, макар и бавно, започват да се смесват. После идва забележителната 705 г., когато синът на Аспарух, Тервел, възстановява на престола в Константинопол изгнаникът император Юстиниан II, който дава на Тервел титлата цезар (кесар) и територията до Бургас, но без пристанищните крепости. Може би едно от най-вълнуващите описания е това за царуването на хан Крум, което съвпада с края на аварската държава. През 807 г. Никифор, византийският император, силно обезпокоен от бурното разширяване на българската държава, се подготвя за война. Крум е този, който решава, че е по-добре да удари пръв. През 808 г. той помита дефилето на Струма, разбива византийската армия и взима плячка около 500 кг злато, което било заплатите на византийските офицери и войници. През 809 г. той превзема древна Сердика и избива целия й гарнизон от 6000 души, тъй като българите по онова време не обичали да се занимават с пленници. В замяна почти същевременно Никифор превзема и изгаря Плиска. Започва война в Тракия. През 811г. Никифор отново превзема Плиска, разрушава всичко и с особено удоволствие избива български бебета. Крум моли за мир, но Никифор, обзет от еуфория, се гаври с него, забравяйки, че всъщност той не е унищожил българската армия. И тогава идва онзи момент, който всички знаем от училище – цялата армия на Никифор попада в засада в Балкана и всички до човек са избити. Никифор е първият римски император от шест века насам, който е паднал убит на бойното поле. Византия е все още източната Римска империя. Започва щурмът на Крум, който помита всичко по пътя си, превзема Месемврия, главното византийско пристанище, и през юли 813 г. обсажда Константинопол. Междувременно пада Одрин. Крум умира внезапно през април 814 г. и това спасява византийската столица. През зимата на 816 г. Омуртаг сключва 30-годишен мир с император Лъв.
Тук проф. Браунинг отбелязва, че този договор едва-едва се споменава от древните византийски хроники и историци, макар че превъзходно запазен е оцелял до наши дни в Плиска и сега се намира в археологическия музей в София. Омуртаг, осигурил се на юг, се втурва на север и запад и България става наистина една от великите сили на Европа. В приложената карта човек вижда Белград в територията на Омуртаговата България.
Може да се каже, че главното внимание на автора се е спряло върху царуването на Борис I и Симеон, когато обмяната между Византия и България достига най-богатия си период. През 852 г., когато Борис поема короната, Византия не е вече западаща страна, а бързо укрепваща могъща империя, която показва удивителна способност да си възвърне всичко загубено. Император Михаил III с армия и флота заплашва България и Борис търси мир, в който има едно главно условие, поставено от страна на византийците – приемането на християнската вяра от езическа България. Болярите се бунтуват, Борис едва оцелява. Все пак той знае, че приемането на християнството от Византия го прави уязвим, и дълго играе дипломатически с папата в Рим.
Някога Хегел беше казал, че историческите събития се явяват два пъти – първия път като трагедия, втория път като фарс. Колко остроумна е мисълта на Хегел, когато човек неволно прави аналогия с най-новата българска история. След покръстването много български младежи отиват да се учат в Константинопол, започва един съвсем нов период на отношения между двете държави. Внезапно богатата византийска култура отваря вратата на девствения, но любопитен, жаден български дух. Но Борис и болярите му виждат, че онова, което Византия не би могла да постигне с оръжие, се постига от нейната култура. Толкова повече, че официалният църковен език в България е гръцкият. Така стигаме до второто велико събитие на века – приемането на учениците на Кирил и Методий и въвеждането на славянския език в богослужението. Срещу византийските планове Борис създава независима българска църква, изгонва гръцките свещеници и от друга страна смирява непокорните си боляри, които не желаят да се откажат от езическия свят на своите прадеди.
Рядко съм чел по-увлекателни описания на историята по времето на Борис и Симеон. Като че целият опит на могъща Византия да приобщи и вероятно асимилира духовно България отива по дяволите с идването на власт на византийския възпитаник Симеон. Той идва на власт с две големи мечти – изграждането на могъща и силна България и превземането на Константинопол. Той е този, който чака повод, за да наруши Борисовия мир. Поводът не закъснява. България търгува оживено с Византия и много български произведения се продават в гръцките градове. Тази търговия е гарантирана от договори съгласно традициите на тогавашната международна търговия. Но през 894 г., без никакви причини, вероятно под въздействието на корупция, византийските налагат големи ограничения на българската търговия и войната е на прага. Отначало тя се развива в полза на Византия, която е привлякла маджарската конница, за да удари българите в гърба. Симеон едва се спасява в крепостта Силистра. Преслав е на пух и прах. Той иска мир от Византия и Лъв VI неблагоразумно се съгласява. Междувременно Симеон се съюзява с печенегите и двете армии връхлитат върху маджарите, които по онова време обитават делтата на Дунав. Маджарите са напълно разгромени и остатъците от тях бягат завинаги през Карпатите. След тази победа Симеон се обръща за разплата с Византия. Едва сега Лъв VI разбира кого има насреща си, едва сега той проумява, че с идването на техния, византийския възпитаник на българския трон в България и българската политика е настъпила огромна промяна. Императорът изпраща огромна армия, която Симеон разбива недалеч от Одрин и взима огромен брой пленници. Човек чете с изумление кореспонденцията между императора, който моли за връщането на пленниците срещу откуп, и Симеон. Не мога да не се усмихна на думите на Симеон, че той ще върне пленниците само при едно условие – ако императорът правилно отгатне дали Симеон има намерение да върне пленниците? Лъв се опитва да избегне логическия капан. Кореспонденцията продължава дълго време и човек вижда, че хитрият и интелигентен Симеон не може повече да бъде смятан за глава на варварска страна. В края на краищата с цената на големи контрибуции и териториални отстъпки Византия получава обратно 120 хиляди пленници.
След смъртта на Лъв VI през 912 г. започват безспирните Симеонови походи срещу Византия, които завършват под стените на Константинопол. Робърт Браунинг посвещава голямо място на дипломатическите игри на Симеон, на коронясването му за василевс, на сродяването му с императорския двор. Не ми е възможно да предам дори малка част от богатата историческа документировка на проф. Браунинг и изводите, до които той стига. След историческия преглед той пише следното: „Българската народност е една от най-ранно разпознаваемите народности в средновековна Европа и безспорно най-ранно оформеният народ в зоната на Византийската империя“. Но описаната история на царете и политическите събития отстъпва място на доста пълнокръвната картина на живота на древния българин. Що за земеделец е бил той, какво е произвеждал, какво е продавал. Ние четем за масовото отглеждане на овце и пчели, за използването на желязо при обработването на земята, за ковачи, за продажбата на огромни количества восък (за осветление) на византийците. Между българския феодализъм и западноевропейския има голяма разлика. България е държава не от големи земевладелци, а от множество дребни собственици, значително по-свободно обвързани с местните боляри, отколкото западните. Уедряването на земеделските стопанства започва много късно, което човек свързва със свободолюбивия дух на древния българин. Проф. Браунинг разказва подробно за устройството на древните български градове и особено за блясъка на Преслав, като цитира думите на руския княз Светослав, че би искал да живее в Преслав. Това е през 968 г. Тогава Преслав е бил център на международна търговия между Византия, Русия и Централна Европа.
Разглеждайки индустриалния и търговски живот на Византия и България, авторът характеризира Византия като страна на парична икономика, а България като страна на натурална икономика. В своето разглеждане на българската икономика той се позовава обстойно на Йоан Екзарх и на безценното историческо свидетелство на Презвитер Козма. Българската местна индустрия в най-голяма степен е работила за военни цели. Например, 30-хилядната армия на Крум е имала нужда от 5000 каруци с „железни“ колелета. Българската оръжейна индустрия е била най-силно развита. Голяма глава от книгата е посветена на изследване на политико-икономическата структура на двете страни, където най-ярко се проявяват различията и взаимностите. Организацията на древната българска армия и нейната строга дисциплина, както и единоначалието са посочени заедно с отсъствието на информация за набирането на войници.
Но като че главното внимание на автора е посветено на религията и културата, две полета, където без съмнение българският принос е бил неоправдано пренебрегван. Браунинг се спира на значението на Йоан Екзарх и Черноризец Храбър и отдава особено внимание на Презвитер Козма и неговия „Беседа против богомилите“. Спирайки се на изкуството в древната българска държава, той стига до заключение, че България е била нещо като артистична провинция на византийското изкуство, но в изобразителното изкуство развива своя собствена традиция, идваща дълбоко от древността.
Книгата завършва с глава, посветена на обикновения делничен живот на българина от онова време, като авторът се опитва да ни нарисува реалистична картина на това, което са били нашите далечни прадеди.
В заключение проф. Браунинг отново подчертава ролята на българо-византийските отношения като модел за последвалите руско-византийски и други славо-византийски отношения.
Трябва да кажа, че рядко исторически научен труд може да се чете с такова увлечение. Езикът на проф. Браунинг е добър пример за популярно изложение на научно-исторически факти. А зад чудесната форма на книгата, зад опитите да се долови истината за едно отдавна отминало време и да се възкреси един от най-интересните периоди на българската история стои дълбокото уважение на автора към 13-вековното съществуване на българския народ. Една чудесна книга за България.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
На главната страница: Кръщението на княз Борис I – миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица.
