С актьора Йосиф Сърчаджиев разговаря Зелма Алмалех – за изгубеното усещане за живота, за демокрацията, театъра и учителя му Апостол Карамитев.

„Видях 47 представления, бях жури за наградите Икар. Не казвам ужасен, не съм чак ужасен… Малко ми е трудно да кажа, че ги няма актьорите. Те са научили много неща, много умеят, но го няма това…”, казва прекрасният актьор и театрал Йосиф Сърчаджиев, поема дълбоко дъх и издишва като за нещо неуловимо, но прекрасно – това, което прави и оживява истинското изкуство.

Повтаря този дълбок звук, излизащ не от гърлото, а сякаш от сърцето му, и продължава: „Няма го истинския дъх, дъха на актьорщината. Струва ми се, че е така не само в театъра и киното. Това е, уви, в нашата атмосфера в България. Рязката промяна в политиката промени и усещането за това какво е животът. Какво се прави в този живот? То не се прави само с А, Б, В и с това, че две по две е четири, а е нещо като летене, това е движението, което е красивото нещо. Изчезна сега. Изчезна някак си. Загубихме се… Трудно се прави демокрацията, иска да се поддържат законите, да се поддържа докрай политиката на държавата. Трябва всеки да дава, да дава. Големите неща не стават ей така. Хората, включително и аз, трябва да правим това, което е дадено от Господа. Илюзия е, че ей сега демокрацията ще направи всичко, а ние – каквото искаме. Това е ужасно! Така се правят престъпленията. Така се карат колите по улиците, така се краде. Така се правят лоши представления, не се учи, както трябва, хората не искат да работят, както трябва. Демокрацията иска работа, работа, работа, работа, работа и нещо, което иска вяра, вяра.

Хората не вярват в себе си.

Те вярват на илюзии от фейсбук, ей такива фейсбужки истории.”

Задъхано и развълнувано говори Йосо, както го наричаме приятелите. Приказваме си във фоайето на Столичната библиотека, малко преди негово участие в театър „Възраждане”. Поводът е юбилеят му – на 2 май актьорът навърши 70 години, но през смях казва, че не е толкова важно да отбелязваш рождения си ден, защото времето минава много бързо. „Чувствам се като дете или… 17-годишен, усещам се мъжляк”. Не спира да се иронизира Йосо. Дори прекарания тежък инсулт преди години нарича „моето ударче”.

„Много ме е страх, че много неща съм забравил. Аз не съм ги забравил, просто съм ги махнал от живота си, особено в тези години след „ударчето”. Сега знам, че всеки момент е една минутка, една минутка, че все още живея и толкова!”

Споделя, че не иска да си спомня злото, което е правил, иска да си спомня само доброто, което е правил, но казва, че вероятно и то е негова измислица. Така е в живота, според него. Говори с усмивка за всичко това и с една особена смелост и откритост. Така, както го направи преди години в един научно-образователен филм за предпазването и профилактиката от инсулти. Споделяше преживяното искрено, пунктуално, за да предпази другите, без да крие болката. Сега в този наш разговор споделя съкровени неща, съвсем като 17-годишен юноша.

Някои неща си споделям на себе си.

„Това са нощните бдения, когато не мога да заспя. Спомням си детската игра на Перловската река, където убивахме птиченцата. Убивахме ги с прашки, печахме ги и ги ядяхме. Тогава успяхме да направим землянка в Борисовата градина. Преди може би 6-8 години, някъде там, преди „ударчето”, се разхождах сам и видях местото, където правихме землянката. Усещането за аромата на онова време – тя беше дълбоко, на 2.5 метра, и 5-6 човека живеехме в нея през лятото. Беше прекрасен живот. Това беше близо до радиото, точно срещу тогавашния Агрономически факултет имаше нормална гора, сега вече не е такава. Това беше нашето място. След това си спомням някои неща, които са свързани с братята ми. Много странно, нощно време си спомням за тях. През деня като че ли нямам братя, но преди да заспя, си спомням какви игри сме правили с Богдан и с Николай (Богдан Сърчаджиев, театрален режисьор, и Николай Сърчаджиев, художник и сценограф – б.а.). Странно усещане за приятелство и братство. Много си мисля за майка ми (Ана Фаденхехт, дъщеря на именития юрист и политик Йосиф Фаденхехт – б.а.) – и пак само през нощта.”

Специално място в живота на Йосо имат учителите. „В училище имаше двама-трима учители, истински учители, каквито вече няма, според мен. Истински даскали, в най-хубавия смисъл. Хора, които имаха такава доброта…” Но има един учител, който актьорът нарича и обича като свой баща. „В театъра много неща са свързани не само с определени учители, а и с голямата група на актьорите. Те са учителите в моя живот, не само театралното училище. Всеки ден до днес намирам учители – да! Ето, сега, като направих няколко постановки, намирам някакви странни работи, че младите хора го правят много по-добре от мен, което много ме ядосва, но го взимам като важна патеричка.”

Големият учител на Йосиф Сърчаджиев в театралното училище е Апостол Карамитев, а също и Моис Бениеш по друг начин.

Апостол беше част от моя живот, като баща.

„Тъй като баща ми беше вече вън от живота ми. Не съм бил много близък с баща ми, Апостол беше много близък и на баща ми, и на майка ми. Той не беше влязъл в нашето семейство като учител, беше част от нашето семейство.” Тук е мястото да припомним думите на Йосиф Сърчаджиев, казани по време на отбелязването в Народния театър на 90-годишнината от рождението на Апостол Карамитев през октомври 2013 г.

„Три негови послания към мен ще помня, докато съм жив. Това, че не съм могъл да ги следвам, е друг въпрос. Първото послание – бях войник в Ямбол, подложен на ужасна гонка, живеех на косъм от самоубийството. И тогава в града дойде на гастрол Народният театър със „Смъртта на търговския пътник” на Артър Милър, в ролята на Биф Апостол Карамитев, заведоха ни да го гледаме. Обадих му се в гримьорната и той уреди да ме оставят час след представлението. Аз отидох в хотела и един час му разказвах за терора , на който съм подложен. Той изслуша мълчаливо сълзливия ми вопъл и се разсмя, с този негов характерен и незабравим смях. Изумих се от реакцията му. Спря да се смее, разтърси раменете ми и рече: „Щом толкова те гонят, значи си нещо, безличните не ги пипат. Но запомни унижението, на което си подложен сега, може да има огромен положителен ефект в живота ти. Позналият унижението и оскърблението никога няма да мачка другите”, разказа Сърчаджиев.

„Второто послание – когато бях в четвърти курс, Димо Моллов постави „Херкулес – Авгиевите обори” от Фридрих Дюренмат. Цензурата откри в постановката антипартийна насоченост, подигравка със социалистическия строй и лично с другаря Тодор Живков. Спряха представлението и назначиха специална комисия, която да умува как да ни накаже. Очакваше се черно бъдеще. Написах оправдателна реч към цензуриращите и отидох при Апостол да се посъветвам. Той я прочете, накъса я на парчета и ми изсъска: „Не си позволявай да се самоунижаваш. Те пак ще те изключат, ако проявиш страх, те ще те мачкат цял живот, на тях са им нужни страхливци в перспектива. Чакай правдата изправен, иначе ще те подмине”, разказа втората история актьорът. Третото послание: „с огромна всеотдайност Апостол направи с Краси Василев и мен „Асансьорът” от Георги Марков, щеше да ни е държавен изпит. За беда точно тогава Георги Марков избяга зад граница. Шум, конфуз. Извикаха Карамитев при ректора, където бяха и представители на ЦК на БКП. Чакахме го повече от час, когато излезе, избърса потта от челото си и грейна с широка усмивка: „Спряха ни.” Ръгна ме в ребрата и каза: „Ей, големи серсеми.” После го попитах: кое е смешното? „Ами смелостта им, като наакани са, ако дяволът не те боде с рогата си, значи си му се предал, хайде да отидем да пием по едно вино”, отговори ми той, завършва разказа си Йосиф Сърчаджиев.

Припомняме му неговия вълнуващ разказ отпреди година и половина, а сега той продължава: „Апостол ми даде не само неща в театъра, а отварянето на чакрата, моята чакра, и съжалявам, че тогава не го усетих. Все още бях ученик, а исках да бъда част от неговата лудост. Сладостна лудост имаше този човек. Единствен след него бях останал само аз”, отново се самоиронизира актьорът.

Основното му вълнение е какво се случва в българския театър – на сцената и в залата с публиката. „Гледах едно представление, няма да кажа кой е театърът, едно представление, което ще правя сега в Стара Загора. Аз бях ужасен от това на сцената и от това, което беше около мен в залата. Такава гнус беше на сцената, а публиката полудяваше от радост.

За първи път в живота си излязох от представление.

На всичкото отгоре бях жури, а не мога да гледам такава гнус. Не аз, Райна (съпругата му Райна Томова) каза на хората: „Как не ви е срам да поддържате тази гнус, която ви е насреща!” Това е тяхното ниво. Това, разбира се, е една страна. Другата – две-три постановки гледах с голямо удоволствие, публиката много добре усещаше това, което гледа. Но това е малка част от публиката. Моята публика. Но какво да правя? Така е не само в България, има го навсякъде.”

Връща се към любимите си роли и спектакли, както и към представленията, които дълбоко са го вълнували през годините. Признава, че не са много тези пет-шест спектакъла, които са неговата радост. От тези, в които е участвал, споменава „Животът е сън” на Калдерон де ла Барка във Военния театър с режисьор Иван Добчев; постановките на Леон Даниел в същия театър, като откроява „Господин Пунтила и неговият слуга Мати” на Брехт; последните години в Бургаския театър, преди да се върне отново в София. Заедно като зрители с него си припомняме знаменития спектакъл на Моис Бениеш в Народния театър „Цената” на Артър Милър с участието на Апостол Карамитев, Любомир Кабакчиев, Лео Конфорти и Иванка Димитрова; „Старчето и стрелата” в Сатиричния театър, пиеса на драматурга Никола Русев, постановка на Методи Андонов, в главната роля Георги Калоянчев в партньорство с Константин Коцев… И следва признанието му:

Киното не е голямата ми актьорска работа.

„Самата актьорска работа на сцената е голяма радост, в киното е една техника, която не е моята работа. Освен това режисьорът измисля всичко. Моята сила не е в киното. Театърът е велика работа, сладка работа.” И след „ударчето” следва нов път, без да се откъсва от голямата си любов театъра. „Тъй като вече не можех да работя като актьор, правя някакви опити, тъй за смешка да стоя на сцената. Направих шест или седем постановки. Направих в Ловеч, сега ще започна в Стара Загора „Госпожа министершата”, една пиеса, която е такъв шамар за нашия живот, весел ужким живот. Човек може да плаче, като гледа такива ужасни герои. Райна написа една пиеса „Цар Иван Шишман”, както беше на Камен Зидаров. Но тя направи един съвсем друг прочит, искам да направя тази пиеса в Плевенския театър. След това в Театър 199 „Валентин Стойчев” ще направим „Госпожица Юлия” на Стриндберг с  Йоана Буковска и Калин Врачански /след постановката му в Народния театър на „Бащата” на големия шведски драматург – б.а./, две пиеси ще правя в Малък градски театър „Зад канала”, уточняваме ги с Бина Харалампиева.”

И продължава за себе си като режисьор: „Много ме привлича режисьорската работа, много е приятно. Аз продължавам да съм актьор, не го правя като режисьор. Така се радвам какво правят актьорите. Два-три месеца по-рано съм проиграл всичко. Преди няколко дни работех по режисьорската книга, за четвърти път сменях някои неща и Райна ме попита с кого говоря. Не говоря с някого, двамата герои се борят. Подавам си репликите”.

И следва усмивката на щастие, така характерна за Йосо.

Той беше сред протестиращите интелектуалци срещу избирането на Слави Бинев за председател на Комисията по култура в Народното събрание, а и винаги от началото на промените през 1989 г. е изразявал категорично гражданската си позиция. Сега обаче не без тъга споделя, че няма достатъчно физическа сила, за да бъде по площадите.

„Но от сутрин до вечер си мисля за тези неща. Срещам се с хора, които имат интереси като моите. И сега ме гъделичка да ви кажа нещо нещо за това, което става около нас. То си е болестно състояние наистина.

Такава простотия, такава простащина – хората с селото, където живея /Помашка Лешница – б.а./, те не знаят какво става в България. Нищо не знаят, историята не знаят. Млади хора, завършили гимназия – питам ги за войната – нищо. Питам ги кои са нашите царе – нищо не знаят. Боже, не само това. Те се страхуват да влязат в една аура, която не е тяхна. Тяхната аура е малка, тя е само чалгата, душевната чалга, не говоря за музиката. Това е по-удобно на тях. Скучно, скучно. Друг начин на живот е техният. Те смятат, че е много скучно да се работи и да се хвърлиш в живота. Какво е селото, в което живея – млади хора, които седят от сутрин до вечер в някое заведение, а майките им са в чужбина като прислужнички на стари хора. Получават пари, ядат и пият. Никакъв интерес. Питам ги какво са гледали като театър – какво е театър, бе. Въобще не знаят какво е театър. Какво си чел напоследък? Че аз не съм чел никога. Едното момче каза, че е чел като малък „Капитан Немо”. Това било най-голямата книга, друго не е чел. „Капитан Немо” и толкова. Вестници в селото няма. То добре, че няма, от друга страна.

Много тъжно е да гледам как по телевизията журналистите не могат да говорят. Аз не мога да говоря сега, две трети от моя говор изчезна от това „ударче”, но журналистите, които са млади, идват от университета, не могат да вържат две думи… Ужасен съм, че те търсят да покажат само гадното, гнусотията в живота ни.

Колко е хубаво да намериш красивото в живота, Господи! Колко е хубаво да поемеш огънчето от млади хора. Има млади хора, които правят обратното на това, за което говорим с вас. Правят неочаквани неща в техниката, математиката, писмени неща. Има художници, хора, които се интересуват от природата, млади хора, които искат природата да не се унищожава – все повече с тотален хъс и с вяра, че се прави нещо добро. Това е чудесно и много важно за мен.”

Замълчаваме, а и на Йосо му предстои спектакъл. Но на финала признава, че се притеснява от това, че духът на хората в България е смазан. Много би искал да се поддържа духът на нацията, както е било от времето на дядо му.

Интервюто е публикувано в сайта Въпреки.