Къщата беше с гръб към улицата и с лице към двора. Приземният етаж беше зидан от камък и пазеше хладно в най-големите жеги. Голямата одая и двете малки одайчета на горния етаж лежаха върху дебели дъбови греди. Стените им бяха от кирпич, измазан с вар. И горе беше хладно. До там водеха тринайсет циментови стъпала. Те излизаха на малко, покрито с турски керемиди кереве или чардаче, където следобед изнасяха стола на баба Санда. Баба Санда седеше на керевето и гледаше слънцето, което залязваше зад скелета на плевнята. Беше облечена с вълнен литак, а отгоре носеше черна жилетка. От време на време с едното крило на забрадката бършеше очите си, които постоянно сълзяха.
Баба Санда беше на деветдесет и пет години.
Тази година, преди да отлетят на юг след Голяма Боогородица, лястовиците се събраха на жиците досами къщата на баба Санда. Жиците натежаха и заприличаха на броеница, отгоре черна, отдолу бяла. После лястовиците се вдигнаха и отлетяха.
В началото на септември слънцето още печеше като през юли. Само рано сутрин и късно вечер въздухът ставаше бистър и излизаше прохладен ветрец, като мах на крило и само по това се познаваше, че вече не е юли, а септември.
Двете котенца, които роди в началото на лятото Шара, вече бяха поотрасли и по цял ден се гонеха около коритото на чешмата долу, а баба Санда ги наблюдаваше от керевето и те ѝ приличаха на всички други десетки котенца, които бяха се появили, бяха порасли пред очите ѝ и после бяха изчезнали през дългия ѝ почти цял век живот.
В началото на учебната година учителят водеше децата при баба Санда да им разказва приказки. Говореше се, че тя знае над петстотин приказки. Децата сядаха по стълбите към керевето, а баба Санда започваше да разказва. Когато речеше „зини, газе, умъкни вода” или „зини, газе, пущи вода” или „зини, газе, умъкни вук”, или „зини, газе, пущи вук”, децата започваха да се подмушкват и да се смеят, но баба Санда продължаваше да разказва с равния си глас, без да трепне, сякаш разказваше приказка не на децата, а на слънцето, което залязваше отсреща зад плевнята.
Един ден рече да изнесат стола ѝ от сутринта, но не на керевето, а да го свалят долу, на циментовата площадка в началото на стълбите, до чешмата, където слънцето печеше през целия ден. „Да сберем жежко за зимаска”, каза тя. Там сега бяха пръснати да съхнат ошмулените мамули с царевица. Като изсъхнеха, щяха да орубят по-лесно зърното. Послушаха я, свалиха стола долу и го посадиха насред царевицата, сякаш в някакъв златен леген, и баба Санда изкара целия ден в най-големия пек там.
Котенцата обикаляха стола и дори се хващаха с нокти и се опитваха да се катерят по дебелия вълнен литак връз коленете ѝ, а тя не ги пъдеше.
На другия ден баба Санда почина.
След това заваляха дъждовете.
