Беше наскоро. Минавах по „Съборна“, кръстопътна улица на няколко столични храма, когато буквално ме преряза усещането, че нещо не е както преди. Озърнах се, влязох в близкото стъклено магазинче, взех си кафе и на излизане видях кашоните край контейнерите за боклук. Нови, струпани като опаковани подаръци. Тогава осъзнах кое липсва.
– Какво стана с бездомницата, дето спеше отсреща? Сещате ли се, къщичката от кашони?
Жената зад касата учудено ме погледна, сви рамене.
– Изчезна.
– Отдавна ли? – заразпитвах аз. – Сигурно я помните, толкова време бе тук.
– Може и да има година. А на вас за какво ви е?
– Просто се сетих за нея.
– Само проблеми създаваше. Голяма проклетия.
Млъкнах. Продавачката укорно ме изгледа като човек, дето не вниква в тегобите на околните.
Нямаше смисъл да настоявам. А и бездомницата от „Съборна“ си бе дама с характер. Спомням си я от средата на 90-те, по Виденово време. Ругаеше и пустосваше наред. Явно бе жертва на несправедливост, изхвърлила я на улицата. Чувал съм я да се заканва някому, с вдигнат към небето юмрук. Често минавах оттам, ала никога не я видях да проси.
Как я караше в картонената си обител, измайсторена от самата нея, за мен си остава загадка. Макар и миниатюрна, съвсем дребничка на ръст, сигурно трудно се побираше вътре. С времето картонената конструкция се увеличи, скрепена с някакви върви.
Лятно време, седнала отпред, тя пушеше цигара след цигара и начумерено гледаше минувачите. Съществуването ѝ бе нерада, един вид протест. Затова и домът от кашони непрестанно се местеше напред-назад по улицата. Не в посока към храма „Света Неделя“, а в обратната – там, където доскоро се помещаваше Висшият съдебен съвет. И от къщичката продължаваше да надига глас. Без някой да ѝ обръща внимание. Докато ненадейно не влезе в новините. Един ден – в мандата на Георги Първанов – конструкцията от кашони изникна пред президентството. Вече не си спомням сюжета – беше ли се развикала по Първанов (а тя не си поплюваше), или пък се прие като скандално в мандата на „социалния президент“ подобно лице на нищетата да започне да олицетворява местоработата на държавния глава.
Съответните институции се заеха със случая и картонената къщичка изчезна. За кратко. За да изникне наново от другата страна на „Съборна“, на гърба на президентството, там, където някога се помещаваше „Детмаг“, а днес един свръхлуксозен магазин. Сякаш по силата на чудо, без което нашият свят би затънал в калта на неизменното.
Бездомницата пак припалваше цигара след цигара, пак хокаше всички и никого. Сетне, щом новият магазин отвори врати, се върна от „своята страна“ на улицата.
Постоянството е част от аурата на една градска легенда. Всеки град има своите си лица, чиято гримаса е повече от нелицеприятна истина. Чрез самото си съществуване тези бездомни, юродиви и дори стряскащи фигури ни принуждават да се вгледаме в опакото огледало на собствения ни свят. И без да го съзнаваме, сме обвързани с тях чрез нерушима верига. Джордж Оруел я нарича в едно есе „закон на антиномията“: дори ролите да се преобърнат, връзките между действащите лица си остават едни и същи. Лице и опако. Лъжа и истина. Милост и коравосърдечие. Рой искрици в мрака.
Затуй и нечии ругатни могат да са за общо добро: днес злото е в безразличието.
Както и отказът да изберем е избор.
Когато за последно видях жената от „Съборна“, тя вече не хокаше никого. Лицето ѝ бе по особен начин успокоено и просветлено. Попита мога ли да ѝ услужа с малко пари, които прие с достойнство. Знам, че винаги е отказвала на социалните служби да бъде настанена някъде, дори зимно време.
Албер Камю твърди, че в наши дни ни остава само един избор: да бъдем оптимисти, които плачат, или песимисти, които се смеят.
Не мога да реша с болка или с усмивка да сложа точката на тази история.
Оставям я с отворен финал. Току-виж жената от картонената къщичка се появи отново.
