Днес е 21.12.2012 година. Ден след като Тони Николов публикува статията си „Отвъд края на света“ след края на света.
И на този ден световните информационни източници, удвоени светкавично от цялото необозримо множество на медиите – ретранслатори, ще разпространяват пак и пак съобщението, че президентът на Съединените щати е непоклатимо мек в решението си да прокара закона за ограничаването на продажбата на оръжие в страната си. В същата, която му възложи неотдавна втори мандат, а с това и надеждите си за излизане от икономическата и социална безпътица на нацията. Официално заявеното от Барак Обама законодателно намерение дойде напълно естествено, но не след края на света, а на стрелбата. При нея в Нютаун, щата Кънектикът, двайсетгодишен уби в училище двайсет дечица и шестима от техните преподаватели. В деня на погребението на друго място застреляха още четирима.
Не вярвам някой от вас да е останал шокиран, втрещен или дори само силно изненадан от позицията, заявена от американския президент после. Още по-малко вероятна ми се вижда възможността неговата инициатива да ви е възмутила. Момент! Нямам предвид външно, автоматико-идеологически, а сериозно, в сърцата ви! При такива ужасяващи прояви на масово насилие (каквито случаи в САЩ отдавна вече не спадат към категорията „инцидент“ ), едва ли можем да очакваме федералната власт и най-вече президентската администрация да не тръгнат (за пореден в историята на тази страна път) срещу режима на огнестрелния свръхлиберализъм.
Да, знаем, че нещата не са никак прости и еднозначни. Знаем, че дебатът е стар почти колкото американската демокрация, както и че сблъсква две различни философски виждания за отношенията между индивида и държавата, а оттук и две разминаващи се парадигми относно границите на човешката свобода в рамките на политическото. Републиканците заплашиха незабавно Обама и неговите конгресмени с париране. Напълно предвидим ход на консерваторите, нали? Аргументите им познавате толкова добре, че не бих дръзнал да ги възпроизвеждам тук и сега. Само че човек вече започва да се чуди какво е консервативно и какво е либерално. То и това учудване не е ново, особено тогава, когато става дума за Америка.
Има си хора, които да прокарат правилните политологически разграничения. За нас, обикновените наблюдатели, остават обикновените учудвания. Има ли нещо учудващо в това, че след рекорден брой продажби на всевъзможни видове оръжия някой изтрещява и започва да унищожава. Никой не знае със сигурност защо го е направил. Никой не е бил и не може да бъде в душата на този човек от Кънектикът. Такава емпатия няма. Но и никой няма да се учуди, че подивяването покрай брутално и алчно рекламирания и разпродаден край на живота и света може да влуди. Както и никой няма да се учуди, че предизвестеният свършек стана онова, което вкара хиляди човеци (повечето от които американци ) във филма на запасяващия се с оборудване, съоръжения и оръжие идиот.
Пряка зависимост между ада в Нютаун и пред-апокалиптичната истерия няма. Или поне не смея да кажа, че има. Но връзка между спусъка и обещаното вселенско разрушение, има.
Оттеглям се възпитано от вътрешния за американското общество разговор за оръжията, бизнеса и жертвите. И казвам: Слава Богу! Слава Богу, че в моята страна двайсетте убити деца и шестимата застреляни възрастни бяха успоредени само от един „гангнам стайл“. Вярно, изтанцуван от учителка, която не е трябвало да бъде такава по това време и на точно това място. Вярно е и това, че става въпрос за жена, животът на която сме убивали колективно, както справедливо отбелязаха някои. Не е лъжа и друго – че като общество си направихме дъвка от същия този неин живот. За кратко разнообразявахме цинично дните си с нея и с нейното провалено учителствуване – майчинство – живеене. Но, от друга страна, да сдъвчат живота ти в наши дни означава, понякога, да те спасят. Не винаги, наистина, но поне тогава, когато жестоко и отчаяно се нуждаеш от другите и от тяхното сдъвкване.
Вижте, не си и помислям да сравнявам нещастията. Но не мога да се отърва от мисълта за разслабените. Едните от, а другите заради оръжието. Казвам разслабени, защото инструкциите на президента Обама към вицепрезидента Байдън, отправени след масовото убийство в Кънектикът, целят ограничаване достъпа на разслабените (имам предвид духом) до оръжието. Заръката на държавния глава е да се помисли как да бъдат държани психически неуравновесените далеч от оръжията. Елементарно популистко измъкване, разбира се. Вместо да се говори за принципно, законодателно преосмисляне на начина, по който американците се ползват от широкия достъп до оръжейния пазар, се предлага държавна политика за работа с душевно рисковите индивиди. Абсурд. Не, може би по-скоро безсрамие.
През това време в България се разпъвахме на паркета между разтанцувалата се учителка, нейните размазали се от кеф и съвест ученици-обаждачи и образователната система. Не отричам – от това разтежение може да произлезе и нещо много страшно. Нещо като онова в Нютаун. Не дай Боже! И все пак едното си беше Gangnam Style, докато другото…
Спорът за оръжията ще продължава да разпъва още дълго, мисля си, плътта и съвестта на американската нация. Ние, в Европа, остава да се надяваме на трайността на вече разумно взетите решения. Без да забравяме Осло.
