Всеки писател знае с някакво дълбоко свое писателско сетиво, че писането не е безобидно занимание, че написаното понякога може да дава изцеление, понякога да разранява, понякога може и да убива. Имагинерният свят на литературата понякога е реален, а понякога дори свръхреален. Случва се понякога литературният герой да убие своя създател. Така преди 119 години един уж случаен куршум застига 34-годишния Алеко Константинов – Щастливеца.
„Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!”
Така започва фейлетонът „Страст”, в който Алеко със сдържана ирония говори за себе си, за своята бедност, за своята щастливост, за мизерията в душите на хората, за радостта от простите неща, от които е съставен живота ни. Говори с онази нагласа на духовен аристократ, който може да поеме мерзостта, без да се зарази от нея, който може да прегази през нея, без да се изцапа, който може да я претвори, без да се почувства унизен. Малцина са духовете, които могат да се справят по такъв начин с мерзостта.
В крайна сметка мерзостта все пак ги настига. Чрез рикоширал в гюрука на файтона куршум, предназначен да убие неговия приятел, народния представител Михаил Такев. Нещастието, обаче, сполетява Щастливеца. В деня, когато се чества паметта на светите братя Кирил и Методий. Нелепа смърт. По погрешка. Но куршумът не е изстрелян по погрешка, а от засада. Документирани са думите на поръчителя – кметът на Радилово Петър Минков: „От мене има 30 наполеона да убиете Такев. Не бойте се, не бойте се: и Министерството е наше и началника е наш”. Наполеоните са платени, залпът е изстрелян, куршумът рикошира, строшава едно от ребрата на Щастливеца, реброто разкъсва сърцето му, кръвта му изтича. На другия ден един млад писател възкликва над трупа му: „Бай Ганю за пет лева уби своя кръстник!”. По-късно Илия Бешков рисува забележителните си карикатури „Бай Ганьо убива своя създател”. Авторът и героят му са несъвместими антиподи, но и двамата са безсмъртни. По-точно авторът е безсмъртен, а героят му – неизкореним.
На „Витошка” вече има паметник на Алеко. Застанал насред улицата, насред героите си, поспрял за малко да ги погледа, отрупан с цветя, хората също спират и го гледат с тъга и любов – облегнат, загледан, замечтан, елегантен, закачлив, проницателен, снимат се с него, снимат паметника, усмихват се, все едно си говорят с него. Алеко е облегнат о един стълб с „Бай Ганьо” в ръка. Под ръка със своя убиец. Без онези четиридесет и пет стотинки в джоба, без нито една цигара, но с онова, неговото, друго богатство, така несвойствено за нас, българите. А над него пътеуказателни табели към Будапеща, Прага, Виена, Чикаго. Гражданин на света. Една от табелите сочи към родния му Свищов. Там, в стъкленица, е и разкъсаното му сърце.
Паметникът на Алеко не свети. Оттук насетне това явно ще е един от важните признаци, по който ще оценяваме въздействието на паметниците. Слава Богу, този паметник не свети. Не само не свети, но е и на прекрасно избрано място – точно срещу Витоша, загледан към емблематичната хижа, която носи неговото име, на няколко часа път по планинските пътеки. Разхожда се редом с нас, поспрял е за малко да ни огледа дали сме същите като неговите съвременници от преди сто и двадесет години и лекичко се усмихва. Но неговата ирония не обижда, неговият сарказъм не наранява, неговият проницателен поглед не унижава човешкото достойнство. В православната литература много често се среща една сентенция – не мрази грешника, а греха в него. И точно в това се състои духовният аристократизъм на Щастливеца, който скулпторът Борис Борисов е уловил. Радостта и щастието са дълбинни духовни категории, които днес са почти изцяло заглушени от надпреварата за успех, пари, кариера. Колко много се изисква, за да си доволен и колко малко ти е нужно, за да си щастлив. Просто да си щастлив. Едни от най-щастливите ни мигове обикновено се появяват след прекарана болест или премеждие, когато светът около тебе отново се уталожи – светът е същият, но очите, с които го гледаш, вече са други, ето, Щастливеца през целия си кратък живот гледа с тези други, чисти, светли очи. Затова няма нужда те да са светещи. Щастието е вътрешно състояние, което няма нужда от блясък, крясък, плисък, фойерверки, зари, коли, клаксони, рокли, балове, пиршества, феерии. Така както за човека с чиста вяра пламъкът на запалената свещичка в църква е много по-светъл и от най-пищната заря, така и онези два лева, които един приятел дава на Алеко в края на фейлетона, дава му ги назаем, за ди си купи тютюн, тези два лева, запалената „папироса” и разрязаната нова книга го правят обладател сякаш на цялото богатство на света.
Животът и творчеството на Алеко са кръвно, фатално преплетени. Може би затова личността му е така харизматична. Защото тя непрестанно ни поставя пред избор – или да сме като твореца и да гледаме на хората през неговите светли, обновяващи очи, или да сме като неговия герой, с когото нито един българин не иска да се идентифицира.
