Разказ за Адам и Ева, за онова, което знаем или не знаем в тяхната лична история, с която започва Историята.
Vayvra elohim et aadam betsalmo betselem elohim bara oto zakhar ounekevah bara otam.
И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. (Бит.1:27)
Ето, човекът е в своята Градина.
Там е, за да обработва земята и да я пази.
Там е, за да господарува над морските риби, над небесните птици и над всички животни, които пълзят по земята.
Светлината, дъщеря на първия ден, озарява всяка утрин, докато не засияят нови звезди, светила на меката и кадифена нощ.
Това е добро. Това е красиво.
Човекът е в своята Градина и ще назове с име всичко, на което е вдъхнат живот. От гълъба до тигъра, от пъстървата до коня, от костенурката до колибрито…
На това безмерно множество е даден за храна всичкият злак тревист.
Vaytsav adonai elohim al-aadam lemor mikol ets-hagan akhol tokhel. Oume’ets’hada’at tov vara lo tokhal mimenou ki beyom akholkha mimenou mot tamour.
И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш. (Бит. 2:16-17)
Така бидоха свършени небето и земята и цялото им войнство.
Това е добро. Това е красиво.
Ала човекът е сам.
Сам сред твари, облечени в козина, пера и черупки. Сам сред цветя и разрешени дървесни плодове.
Сам.
И Вечния вижда, че не е добро за човека да бъде сам.
Тогава дава на човека дълбок сън.
Първа упойка. Първо раждане.
Без да издаде вик, Ева бликва от съня на спящия.
Лъчезарна. Съвършена. Очарована.
Очарована, защото е съзряла красивия спящ, от когото се е измъкнала. Ева е видяла Адам. Баща, майка, брат, съпруг.
Тя е обърнала очи към него, преди още той да отвори своите.
И тутакси е възлюбила това тяло, излъчващо светлина, косите като от коприна, както и късата брада, сочните устни.
Адам! Какво обещание!
Изпитала е желание, бурно, но нежно, да допре с ръка тази плът, тъй подобна на нейната плът. Желанието да го докосне, за да е сигурна, че той съществува, че тя не сънува; че Адам е наистина тук.
Срамежлив допир, предвещаваща ласка…Той се пробужда и на свой ред я вижда.
Тя е по-красива от газелите, по-красива от пантерите. Тя е най-красивата, най-съвършената от Творението.
И той извиква:
Vayomer aadam zot hata’am’etsem me’atsamai ouvasar meseberari lezot ikare ichah ki meich lukothah-zot.
Ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми. (Бит. 2:23)
Тя ще се нарича жена (icha), защото е взета от мъжа си (ich).
Това е добро. Това е красиво.
Тъй красиво, че отприщва един пророчески стих:
‘Al-uen ya’azov-ich et-aviv veet imo vedavak beichto vehayou levasar eh’ad.
Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът (Бит. 2:24).
Пророчески стих и предусещане, защото нито Адам, нито Ева са познали баща или майка. Сетне стих 25 ни казва още, че двамата били голи и не са се срамували.
Красиво. Добро.
Ала по-сетне те скачат в бездънна пропаст, над която витаят въпроси без отговор, и нещата се развалят. Брутално стих 1 от глава 3 въвежда змията (nah’ach), която не е точно змия и която със съскането на раздвоения си език ще разруши хармонията на Творението.
За онова, което се случва между радостта от лъчезарната им голота и появата на змията, която не е змия, никой не знае нищо.
Ж. Ф. Остервалд и Луи Сегонд, преводачите на Библията от моето детство, не съумяха да утолят жаждата ми за информация, нито недискретното ми желание да узная повече за интимността на Адам и Ева.
За щастие имах приятелка, която знае еврейски. Да го говори, чете и пише. Завиждах на това момиче от Давидово коляно за това, че езикът на Завета е неин майчин език, за това, че разбира недоизказаното, двойните смисли, че може да избухва в смях от играта на думи и каламбури, с които е изпъстрена Книгата.
Щом споменах за Адам и Ева пред нея, лицето й помръкна и тя ми рече:
„Драмата е в това, че връзката не е потръгнала. Не са си говорили”.
Това откритие ми отвори очите. Не са си говорили?
Вярно е. Адам никога не се обръща пряко към Ева. Знаем само, че „задкулисно” тя е станала част от забраната да не се яде от дървото на познанието; това е единствената недискретност, с която разполагаме за началото на техния брачен живот. Освен това не знаем по какъв начин той й е съобщил за забраната на Създателя, защото тя я цитира, но ние не знаем даже Неговите собствени думи.
Дълго време се задоволявах с тази неточност, с липсата на детайли. Дълго време приемах тази дупка в разказа за делото на големия Сценарист. Но после, един ден, реших да узная.
И влязох в Градината.
Виртуално пътуване на ръба на една молитва или на един сън – едва ли съм първата дръзнала да го стори.
Предходните поколения размахваха огнения меч, който пази Дървото на Живота, заобиколено от четири реки – Фисон, Гихон, Тигър и Ефрат – и всяко поколение виждаше в това пътуване онова, което искаше да види. Равините, Отците на Църквата, пастирите, екзегетите, богословите, художниците и поетите са избродили Градината, пили са от нейните извори, полягали са под нейните сенки.
Сенки, под които в течение на хилядолетия срещаме малко жени. Защо няма Майки на Църквата?
Все едно, че Ева е обречена да бъде спохождана, виждана и обсъждана само от мъже! И наказвана, от век на век, от един мъжки и безжалостен трибунал!
Но никога не забравяйте, жестоки съдници, че сте нейни чеда и че се заблуждавате, когато казвате:
„Без Ева нямаше да стигнем дотук!”.
По-скоро кажете:
„Без Ева не бихме били тук!”.
И никога не забравяйте онази изначална грешка, каквато е било мълчанието на Адам.
Внезапно спирам; осъзнавам мястото, на което се намирам!
Градината на Бога.
Уханието на Бога.
В началото е ароматът на цветята, ароматът на тревата, живата свежест на ромолящите поточета, кротката милувка на вятъра към младите филизи…
Благослов над Градината, където вълкът и агнето пасат заедно, където гугутката и ястребът кълват едни и същи зрънца.
Музиката на Бога, изпята от птиците.
Всред тази хармония Ева е заспала върху меката грива на някакъв лъв, главата й лежи върху кадифената кожа като върху възглавница.
Гола. Ала тази голота е одеяние на светлината, а светлината носи умиротворение.
Гола. Ала кой би дръзнал да упрекне невинността й?
Гола. Ала не голотата е смущаваща, а този гладък корем без пъп, без тази звезда на плътта, без този знак на кръвта, който ни свърза и обвързва едни с други.
Защо художниците тъй често са изобразявали Адам и Ева с пъпове?
След като те не са произлезли от майчино лоно и не са обвързани с друго, освен с Невидимото.
Нима божественото начало е всявало страх?
Има за какво.
Красавицата се пробужда, започва да говори със своята менажерия и всички зверове й отговарят.
Всички видове са били бъбриви в Градината на Бога. Обяснимо е! Кроткото магаре, кротко колкото тигъра, хвърля къчове, за да забавлява компанията, разноцветни пеперуди летят като венец около главата на хубавицата, а този подвижен накит кара ангелите да се усмихват на небесата…
Да не забравяме ангелите. Те летят и се реят в небесните висини. Това обаче не са нашите скръбни гробищни ангели, ронещи каменни сълзи със сведен поглед и свити криле в мъката на своя преустановен полет. Не, това са славни ангели, чиито криле са целите в пурпур, синева и злато.
Ако бих дръзнала, щях да ги нарека „живи”.
Ева изобщо не е удивена от това, че ги вижда да се реят във висините, величествени и многокрили, свикнала е да ги вижда; те са част от пейзажа, подобно на пчелата, която в знак на милувка оставя капка мед по устните й.
„Трябва и Адам да вкуси мед”, мисли си стопанката.
Ангелите се усмихват наново.
В началото те трудно са проумявали замисъла на Вечния.
Почтително са се питали защо му е било на Единствения да създава тези миниатюри по свой образ и подобие. Този грънчарски труд, колкото и небесен да е бил, ги е смущавал. Ала сега, гледайки Творението от синята висина, увенчано с този мъж и тази жена, те съзерцават с възхита хармонията в Градината на Бога.
Ева, заедно с целия си двор, се отправя към реката Фисон, в чиито прозрачни води, идващи от страната Хавила, има чисто злато. Реката грее в златен обков по протежение на цялото си корито. Ева се накланя не за да си вземе злато, а да му се порадва; и скланяйки глава над водата, открива, че във водите живее друго създание, което я гледа. Създание, подобно на Адам… ала без брада, а дългите му коси прикриват съвършената гръд…
Ева протяга ръка към гърдите си и създанието прави същия жест.
Приятелство, приятелка… хубавица!
Ева търси да изнамери думи.
Ева има приятелка. Хубавица.
Тя протяга ръка към хубавата приятелка и онази прави същото!
Уви, докато Ева се радва в сърцето си на срещата, лъвът идва на брега на потока и се навежда над водата, за да пие.
Има лъв под водата.
И няма приятелка.
Ева разбира, разтърсена от хубостта си, че е сама.
Адаме, где си?
Първи зов.
Защо не си край нея? Защо не я задържа край себе си? Какво правиш?
Ти пазиш и обработваш Градината, добре, но Ева е твоята опора, защо си останал сам? Защо не й даде мотичка или садило, за да си има занимание?
Ти градинарстваш, поливаш, подрязваш, окастряш, присаждаш, плевиш, прекопаваш, опушваш, разчистваш лехите си от мъртви листа. И изобщо не си загрижен от подготвящата се драма!
Змията, която не е змия, а е най-изкусната и лукавата от полските твари, се интересува от жена ти.
Опасност.
За мен, която прекосява началата на света, скачайки от един юдейски слог на друг, както се преминава река от камък на камък, мигът на отсъствието ти ме наскърбява. Чувала съм толкова мълви по този повод! Някои казват, че си заспал след любов, други твърдят, че си бил с Лилит, трети дръзват дори да твърдят, че тя била първата ти съпруга.
Лилит, женски демон, пиещ кръв и разкъсващ младенци, тъй свирепа, че името й се среща само веднъж в Стария завет, а някои преводачи даже не дръзват да напишат името й. Само в Исаия, глава 34, стих 14, тя свива гнездо сред зверове пустинни и чакали, в компанията на песоглавци и на змията.
Змията.
Тя дебне плътта от твоята плът, Адаме.
Где си, Адаме?
Втори зов.
Ева е смутена. Водното огледало й е разкрило нейната хубост, а гласът на изкусителя ще я потвърди.
Тя се нуждае от теб, Адаме. Ала друг се намества до нея вместо теб.
Гледа я как бере плодове и как ги полага върху бананово листо.
За теб.
Ревнив е.
Животните са се върнали от паша и от гонитба.
Къде са ангелите?
Къде е Бог?
Ева е смутена. Тя усеща, че нещо се подготвя.
Ала е доверчива. И защо да не е? Тя не се бои нито от ноктите на тигъра, нито от лапите на мечката, нито от челюстите на крокодила, нито от жилото на пчелата, тя, която Творението слуша, тя, на която природата говори и отговаря.
Защо да е недоверчива към змията? Разбира се, че докато гледам иконографията за първородния грях, трудно разбирам как някой би могъл да бъде прелъстен от едрокореместа пълзяща твар с подобие на женско лице, сраснати крачета и остра опашка. Дори да ми предлага нектар и амброзия с люспестите си пръсти, пак бих се отвърнала с ужас от този кошмар.
Само че аз знам.
Чела съм историята.
А Ева е на път да я напише.
И змията, която не е била – още – змия, би трябвало да е била миловидна на вид. Хубава като днешните млади, уповаващи се на модата. Даже мила и приятна.
Не търся да оневиня Ева, а само да разбера какво се е случило. Още веднъж се вслушвам в мълвите.
Не е имало змия.
Змията е била вътре в нея.
В мен!
В мен.
Защото съм дъщеря на Ева и защото открих в двутомното издание от 1922 г. на „Универсалния Ларус” следната дефиниция на израза „дъщеря на Ева”: „жена фриволна, любопитна, кокетка и т.н. (и т.н.!), която се оставя лесно да бъде изкушена”.
Ако беше там, Адаме! Ако беше говорил с Ева! Ако я беше чул!
Злочесто слово, защото я чуваш сега, когато не трябва!
Ти я чуваш, без да се замислиш, разсеяно, без да вникваш в казаното от нея, без да мислиш за последиците, със запушени уши, за да се отървеш по-бързо.
Като глупак.
Клети Адаме, ако само бе поговорил с нея. Ако бяхте обсъдили с нея всичко това, мило сгушени в ментата и маргаритките, докато съзерцавахте полета на Херувимите, Господствата и Силите в лазурните висини!
Но за да полегнете в тревата ръка в ръка, рамо до рамо, трябва да сте влюбени.
Влюбени…
Дали тази форма на любов е сред безвъзмездните дарове?
Търпение, всяко нещо с времето си…
Жена фриволна, любопитна, кокетка и т.н.
Малко по малко, това „и т.н.” изчезва от речниците; нормално, изглежда, че грехът вече не е толкова интересен.
„И т.н.”
Поиска ми се да се върна назад, за да потърся обвиненията в по-старите издания. Потопих се в „Илюстрования Ларус” от 1900 г., сетне в „Национален речник на френски език” от г-н Бешерел-старши, издаден през 1873 г. Посланието беше ясно.
Навсякъде ние бяхме виновни. Най-интересната информация ме препрати чак до св. Августин, благодарение на откъса от едно писмо на Паскал, изпратено до г-жа Перие на 17 октомври 1751 г. Открих го в „Литре” от 1874 г. Цитирам:
„Свети Августин ни учи, че има във всеки човек змия – една Ева и един Адам: змията са сетивата и нашата природа, Ева е въжделената похот, а Адам е разумът”.
Бих искала да знам какво е мислила за това света Моника, майката на този Отец на Църквата.
Намерих все пак брод, който ми помогна да прекося бездните на книга Битие и да стигна до твърдата земя на Градината съгласно онова, което е знайно.
Ако глава 3 е тази на греха, тя е и главата на разчистването на сметките и на установяването на Регламента, валиден и до ден днешен.
Първо, голямата сцена със змията. Голямата ария на изкушението и на лъжливата реклама: „и ще бъдете като богове!”.
Къде са ангелите?
Къде е Бог?
И къде си ти, докато тя приема забранения плод, вкусва го и го намира добър за ядене?
Нали ти си там, редом до нея, без възражения ядеш онова, що тя ти дава.
Това е катастрофата.
Одеянието на светлината изчезва, заместено от срама да бъдеш гол. Сетне идва този странен препасник от смокинови листа и започва криеницата в Градината.
„Адаме, где си?”
Последният зов.
Твърде късно е.
Стореното не може да се поправи.
Вие бяхте упованието на Бога, а сега сте Негова болка и нещата едва ли ще се уредят, докато стоварвате отговорностите върху „жената, която Ти ми даде” или „змията, която ме изкуши”.
А змията мълчи. Не казва: „Тя поддаде”.
Мълчи и изчезва в тревите, проблясък на омразата, крива диря, оставена от люспест корем. Тя продължава да съска с омраза и днес.
Змията обаче ще яде от прахта до сетния си ден на земята.
Прокълната.
Присъдата е тежка за Ева и за Адам. Би трябвало да кажа: за нас.
За нас.
Вечният ни наказа, Вечният ни прогони от вечното блаженство, от зеления Рай и Хармонията, които е замислил за тварите Си.
Но Той не ни прокълна.
От дълбините на голямата си болка една жена веднъж ми рече:
„Бог никога не изоставя с двете си ръце”.
И ето, ТОЗИ, КОЙТО Е, начева да крои и шие собственоръчно кожени дрехи за клетите си чада, треперещи и нещастни с препасниците си от смокинови листа.
Трябва да си тръгнат. Трябва да напуснат състоянието на детинство.
Да изоставят Божията градина.
Да изоставят Отца Си.
Да станат себе си.
Огненият меч на забраната, неизменният пламък на незавръщането, бди чрез Херувимите в подножието на Дървото на Живота.
Адам и Ева не могат да откъснат поглед от огъня на гнева, те се извръщат заслепени, щом обърнат поглед към него и виждат пред себе си само гледката на нищета и отчаяние.
Декорът на техните бъдещи дни и нощи.
Горчиви треви, тръни и пепел, кълнове на безплодието и жаждата, камениста пустиня: земята е прокълната.
Заради теб, Адаме.
И ето че цялата жива армия на Творението, в козина, пера и люспи, на свой ред бива прогонена, а Ева протяга ръце към тази разбита армия, назовавайки с името му всеки вид, всеки звяр, минаващ край нея.
Ала бегълците не я поглеждат, нито я чуват. Те не я разбират.
Нито кошутата, нито чучулигата, нито пчелата. Общението между тварите е свършило, хармонията е мъртва.
Заради теб, Ева.
Тя не знае, че ще трябва да изчакаме Исая, за да се върне надеждата на святата планина, където кравата и мечката ще намерят обща паша, където лъвът и бикът ще споделят пак същата тревопасна храна. Тя не знае, че ще трябва да изчакаме появата на Франциск, на зеления светец от Асизи, за да се образува крехка пролука между човеците и техния брат вълк. Вълкът, който се приближава до нея, оголва зъби и побягва, запенен от ярост.
Брат вълк.
После вижда врабчето.
Крехка топчица от пера на земята.
Тя взима малката топчица в ръка и усеща мирис на кръв, стичаща се на капчици от отворената човка.
Врабчето я гледа, изглежда, че има да й каже нещо, нещо важно, но е изгубило думите си. Отворената му човка леко се повдига, сетне след въздихание главата му клюмва встрани, окото му става празно, безжизнено. То вече не помръдва в дланта, обагрена от кръвта му.
Смъртта.
Птиченцето, мъничка твар, кротък пратеник на небето.
Смъртта.
Смъртта, която насетне ще бъде неизменен спътник на Живота.
За първи път Ева е в траур. За първи път Ева плаче. И тази първа сълза попада в сърцето на Вечния.
А Той е нейде във висините. Невидим. Но ги вижда. Той е извън обсега им, ала тази сълза обгаря сърцето Му.
Давайки ни свободата, Той е знаел, че тя е изпълнена с рискове. И Той е поел тези рискове.
Но не за да ни подтикне да ги престъпим, а за да знаем.
Какво смирение!
Дали Той е усетил преди нас, че липсва бъдеще във вечността на Неговата градина?
Истинското подчинение не е ли било в това да не Му се подчиним? И онова, което е претърпяло провал в най-доброто, може би може да успее в най-лошото.
Тогава Той е проводил Любовта.
Дал ни е толкова много. И сме имали толкова много поводи да Му го докажем.
Той е проводил Любовта, за да бъде отбелязано различието. За да може всеки да увенчае Другия и да му благодари, че е Друг.
Предаденият Отец си остава винаги Отец; Той гледа Адам, който гледа Ева.
Живата (Hava).
Адам нарича Ева Живата!
Адам е обзет от желанието да вземе в обятията си тази плът от своята плът, да избърше сълзите й, да утеши тази жена.
Своята жена.
Адам има желанието да я обича.
„Адам позна Хава, жена си”… И ето че те отново са една плът.
Ето че Адам държи в обятията си родена от един сън. Неговият сън.
Победил змията, промисълът на Създателя ще се осъществи чрез благодатта на една целувка, на разтуптяването на сърцата.
Историята започва.
Нашата история.
Само една плът…
Превод от френски: Тони Николов
Текстът е публикуван в брой 98 на сп. „Християнство и култура“
Фредерик Ебрар (род. 1927 г.) е френска писателка. Дъщеря е на известния френски романист Андре Шамсон, член на Френската академия. Израства в протестантско семейство. Решаваща в нейния живот е срещата й с актьора Луи Вел, неин бъдещ съпруг, с когото създават редица телевизионни сериали, а през 1999 г. публикуват книгата Протестантката и католикът, в която разказват за пътуването си един към друг в рамките на своя съвместен живот. Сред по известните й творби са: Стаята на Гьоте, Харемът (Голямата награда на Френската академия през 1987 г.) и др. На българския читател е позната с романите Замъкът на маслините и Мъжът на посланичката. Предложеният тук текст е част от сборника Célébration de la Rencontre, Albin Michel, 2002, p. 9-31.
