Да използваш за заглавие строфа от стихотворение на Христо Ботев е опасно и дори кощунствено посегателство, но нека е простено, защото темата вълнува целия български народ, макар и да е дребнава на фона на саможертвата.
Става въпрос за наградите, които българи получават вкъщи и особено в чужбина. Важни ли са, защо и за кого? Когато някой вземе, че се прочуе, започва обсъждане, в което се оглеждат много черти на народопсихологията.
Преди дни бяха обявени номинациите за Златен глобус и за първи път между тях попадна българско име – младата актриса Мария Бакалова се нареди до най-големите кинозвезди в света. Това стана повод за широк обществен дебат.
Заслужено ли е признанието, или не? Да го броим ли за изключително постижение, или не? Да се гордеем ли всички с успеха, или да се съгласим, че той е личен и не засяга никой друг освен Мария. А филмът хубав ли е?
Както винаги, и сега бързо се очертаха две основни групи: тази – на комплексираните чуждопоклонници, които уж са станали причастни на световната слава, и онази – на завистливите черногледи комплексари.
Разбира се, квалифицирането и на едните, и на другите по този начин не може да бъде сериозно. То отразява пристрастното повърхностно впечатление, което първата група оставя у втората и обратно. А може ли да не се караме?
За да се успокоят страстите, трябва да се намери по-различна перспектива за изследване на случая. И то с уговорката, че не търсим доказателства за преднамерената си позиция, а искаме спокойно да разберем как стоят нещата.
Нека помислим какво е наградата.
Ако потърсим корените на английските думи prize и award (нали за Golden Globes говорим), ще стигнем до израз на одобрение, възхищение, уважение, благодарност, висока оценка… след внимателно оглеждане на качествата.
На български пък думата подсказва връзки с град, градеж, надграждам. У нас се загатва, че наградата включва в семантичното си поле и идеята за съзидателно поощрение, тя самата гради върху вече изграденото.
С други думи излиза, че изказаната похвала е не просто медал за този, който я получава, а върху отличения пример започва да се строи здание, което да се превърне в дом на сродни търсения и амбиции.
Затова някои хора са съпричастни с чуждия успех – струва им се, че той подкрепя и самите тях, отваря им вратата и ги кани да влязат. Други пък се дразнят – смятат, че има успехи, върху които се градят само въздушни кули.
Казусът с номинацията за Златен глобус е особен. От една страна, форумът се ползва с огромен престиж и да бъдеш сред избраните, е изключителна рядкост, от друга – ако си попаднал там случайно, толкова по-зле и за теб, и за форума.
– Момент, как така случайно? Никой не може да попадне в подобна селекция случайно. Нали оттам идва престижът, защото са допуснати само най-добрите.
– Чудесно. И все пак кой казва кои са най-добрите? Hollywood Foreign Press Association ли е висшата инстанция?
– Да, това са нейните награди, но често дори академията, даваща безценния Оскар, се влияе от Глобусите, те задават тона.
– А нима целият този гигантски рекламен отдел към фабриката за илюзии може действително да открие и подкрепи истинската художествена ценност?
– Може, през годините точно така е ставало, многократно – няма пропуснато значимо име в киното.
– Не е вярно. Има смайващи кинотворци, за които подобни форуми са останали слепи и глухи. И в Америка, и по целия свят.
– Ако е така, то нещо все пак не им е достигнало – затова да си там, е велико, защото си направил и последната крачка към върха.
– Тази крачка няма нищо общо със същинското творчество и твореца, тя е направена от друг, който работи сръчно с конюнктурата.
– Добре, но такава е играта, голямата игра на големите звезди. Те чертаят пътя, те остават в историята.
– Точно това е най-страшното. Ужасно е, че някаква си награда може да определя съдържанието на паметта и да насочва в бъдещето.
– Първо, не е някаква си, и второ – ти помни каквото си искаш, но в официалните статистики влизат имената със златни букви.
– Хубава работа, доживяхме най-високата чест, оказана на българска актриса, да не е за титаничния талант на Катя Паскалева, примерно, а за случайно…
– Разбрахме се, че не е случайно. „Борат 2” е различен от „Козият рог”, но не е за подценяване. Даже е смешно да се говори с пренебрежение за световен хит.
– Все едно, то се е видяло, че PR компаниите ще диктуват вкуса. И интернет окончателно съсипа всичко. В Instagram знаменитости са някакви самодейци.
– Светът се променя, но новото не е непременно долнопробно. Има много глупости, обаче точно затова постижението на една млада актриса…
– Ама каква актриса е Мария Бакалова, какво е направила? „Борат 2” е поредица от скечове, да дадем на „Комиците” награда за цялостно творчество.
– Не, не, тя си върши идеално работата, а пародийният жанр също изисква можене. Освен това се хвърля много сърцато – като американска актриса.
– Чакай, не казвам, че е лоша, сигурно се е преборила за ролята с хиляда кандидатки. Но цялото е една халтура. Тя си върши работата в една халтура.
– Халтурата засяга много важни теми и е номинирана за най-добра комедия, сигурно ще влезе и при Оскарите. А както казахме, да влезеш там е чудо.
– Ето, пак попадаме в омагьосания кръг – филмът е хубав, защото е номиниран, или е номиниран, защото е хубав. Кое е вярно?
Разговорът, който прекъсна хода на нашите мисли, може да е безкраен. И – вижда се – е доста напрегнат. А ние търсихме начин да не се караме. Нека се върнем към същината на въпроса за наградите.
Дълбоката причина да пораждат тревожни дебати се състои в това, че те задават критерий. А в общество, което сякаш страда от историческа обреченост да се лута между авторитетите, е много трудно да се стигне до съгласие.
И все пак може да се приеме, че постижение като това на Мария Бакалова и на други като нея заслужава адмирации. Може да се приеме и че то трябва да се разглежда в конкретен контекст, засега без претенции за повече.
А какво значи повече? Повече е това, което обвързва таланта с посвещение, състрадание и саможертва. Тогава, отново с извинение за намесата на светинята, между получени и неполучени награди остава една истинска:
да каже нявга народът…
