Най-добрите истории са и най-известните. В родната ни политика обаче се наблюдава някакво смайващо редуване на странни истории в „позитив“ и „негатив“, които в обърнат вид ни дават двете лица на монетата, сиреч цялото. Част от тях е скандал или несправедливост (в настоящето), друга част – скръбен спомен (в миналото). Ефектът на „Рип ван Уинкъл“, прочутия герой от разказа на Уошингтън Ървинг, публикуван през 1819 г., който спал близо век, връщайки се в един изцяло променен свят, който в същото време си бил съвсем същият. Разликата между настояще и минало е често измерима с една човешка сянка, проявена в светлината на нечий разказ или на появила се стара фотография.
И тъй, най-често спряганата напоследък история е на една „барселонска къща“, вече продадена или все още непродадена, но обитавана от млада дама, за която знаем малко и едва ли бихме искали да знаем много, ако евентуалната ѝ връзка с премиера Бойко Борисов не бе предизвикала „ефекта на доминото“ в днешната българска политика. Ала това е по-скоро „позитивът“ на самата история; що се отнася до „негатива“, струва ми се, че той се е разиграл преди близо век и половина, в Страстната седмица на 1897 г., когато в Пловдив тайнствено изчезва Ана Симон – унгарска певица из шантаните, която мълвата тясно свързва с българския дворец, не само заради връзката ѝ с адютанта на княгиня Мария Луиза. По-късно я намират убита и хвърлена в река Марица, с което „сянката на Ана Симон“ плътно ляга над българската политика.
* * *
Южният изход на подлеза край Спортната палата в София днес е любимо място за срещи, особено привечер – мястото е наистина просторно, добре очертано от калкана на съседната сграда, офиса на една банка и стряскащия графит на студиото за татуировки. Хиляди хора минават оттам и се спускат в дълбините на подлеза, без да се дават сметка, че се гмурват в подмолите на една история, останала без развръзка до ден днешен. Тъй като на това място е била къщата, където е живяла нашата героиня Ана Симон – паянтово жилище на два етажа, собственост на някакъв шоп, което в края на XIX в. си е било накрай града – „къмто зверилницата“ – по думите на свидетели по делото. Тъй като отсреща – в градинката на Паметника с шмайзера – била Зоологическата градина, един от първите и най-добре уредени балкански зоопаркове. Като дете съм прекарал сума ти време зад неговите жълти стени: добре си спомням железните клетки на тигрите и маймуните, както и особената клетка-постамент на лъва, досущ като тази в стария виенски зоопарк „Шьонбрун“. Тя бе точно по диагонала на споменатата паянтова къща и всичко това просъществува някъде до средата на 80-те, когато жълтите стени бяха съборени, заедно с мечкарника и слонарника. Тогава прокараха разширения подлез и всичко придоби съвършено нов вид. Отвори се място за срещи, където днешните млади дами, под чадър в дъждовните дни, нетърпеливо гледат или чатят в телефоните си, докато стане факт уреченото. Вероятно без да си дават сметка, че някъде там, в пластовете на времето, все още блуждае сянката на една млада жена в дълга рокля, с „хубост и нежна снага“, поне според тогавашната жълта преса. Доколко следва да се вярва на подобни издания е друг въпрос, но от притурките на вестник „Отзив“, излезли като отделни брошури след процеса през 1897 г., ни гледа образът на тази млада жена, често обикаляла началото на улица „Гурко“, където нервно чакала някого.
По онова време подобна гледка е по-скоро изключение. Почтените дами излизат навън само с придружители, особено падне ли мрак. Ала тази млада дама – маджарката Ана Симон – едва навършила 22 г., живее в разрез с тогавашните нрави. Рано изгубила майка си, тя решава да напусне родната Будапеща и опеката на бащата си, магазинер на тамошната гара. Първо постъпва в шивашко ателие, после взема уроци по пеене, сетне се озовава в Белград, където е „певачка“, оттам се прехвърля в София. В онези години сърбите „доставят“ млади жени от Австроунгарската империя за „развлекателната индустрия“ на местния балкански пазар.
Тогава София бързо расте и се модернизира, но чуждите журналисти и гостите се оплакват от „вечерната скука“; локалите са малко, все още няма вариетета и други места за забавления. С течение на времето тази липса се запълва за сметка на „чужденките“ (обяснимо, с оглед на патриархалните нрави).
Така през 1894 г. нашата героиня с появява в столичния шантан „Сливница“, по-сетне в „Монте Карло“. За малката столица тя е „изгряваща звезда“, името ѝ нашумява сред съответната публика. Над това „отбрано общество“ тогава, както и днес, витае изискването за „пълна дискретност“. Ето защо малко се знае за връзките ѝ, макар на процеса след убийството ѝ да се споменават най-различни и известни имена. Скоро тя се запознава с хубавеца ротмистър Дечко Бойчев, адютант в двора. Булевардната преса от епохата обаче настоява, че първата ѝ връзка е в „двореца“. Има се предвид княз Фердинанд, известен любител на подобни певчески дарования из Европа. Ала това са само клюки и хипотези. Но е факт, че през 1895 г. тя ражда момиченце, на което дава името Евгения. Кой обаче е бащата на Евгения Симон, не става известно.
Раждането на детето силно променя Ана Симон. Тя става истерична, сякаш обезумява, наляво и надясно се жалва от безпаричие и безизходица, макар детето ѝ да се гледа от дойки. Непрекъснато вдига скандали и търси (включително по заведенията) споменатия ротмистър Бойчев, който понася търпеливо сцените ѝ, като винаги ѝ дава пари. В очите на общественото мнение той е бащата на детето.
Но Ана Симон не се успокоява. Отново Бойчев ѝ намира въпросната къща, в която тя се нанася под наем на горния етаж с прислугата си (циганин с жена си). А вечер, забрадена или с широкопола шапка, се разхожда пред къщата си и чака. Какво или кого? Не е ясно. Често прави дълги разходки по мръкнало из малката столица, изглеждаща почти призрачно под светлината на тогавашните газени лампи – покрай някогашния Министерски съвет на „6 септември“ и „Гурко“ (днешното Министерство на икономиката), сетне по „Раковски“ и около двореца. Има случаи, когато застава денем пред двореца и крещи невнятно, говорейки на своя „немско-български-никакъв“ език, както свидетелства на процеса Дечко Бойчев.
Нима всичко това не е било видно в малката тогавашна София? Няма как да не е било известно още навремето. Нали паметта на един град е като кладенец с безброй отвори, откъдето буйно бликат всички истории и всичко скришно излиза наяве.
В началото на 1897 г. ротмистър Бойчев се сгодява за личната и заможна софиянка Еленка Забунова, дъщеря на свещеноиконом Георги Забунов, съратник на Левски и предстоятел на храма „Св. Неделя“. Без никакъв проблем. В същото време ротмистърът открито посещава дома на ул. „Гурко“, хазяинът по-късно го потвърждава под клетва. Отново никаква реакция. За първите дни на февруари е насрочена венчавката на Дечко Бойчев със седемнайсетгодишната Еленка, камбаните на митрополитския храм бият, младоженците са отрупани с цветя и подаръци. Буквално на следващия ден Ана Симон нахлува с бебето си в красивия нов дом на отец Забунов на ул. „Клементина“ (днес „Стамболийски“) 22 и им го хвърля в ръцете. Пореден скандал. И без никакъв резултат.
На процеса ротмистър Бойчев се кълне, че обичал единствено своята Еленка, на която открил всичките си тайни в живота, дори тази тайна, която трябвало най-вече да пази. Каква е „тази тайна“, тъй и не става ясно. А и никой в съдебната зала не го пита за тайната. Сякаш „темата“ е под възбрана. Изброявам тези обстоятелства, защото те донякъде внасят светлина в цялата тази драма, която и до днес жълтата преса развява като сензационно четиво – любов, изневяра и смърт в река Марица. А под повърхността ѝ изглежда се спотайват много други неща.
Около 20 март, както става ясно от следствието, Ана Симон се хвали пред хазяина си как щяла да ходи в Пловдив при Дечко, където тогава била Господарката (Мария Луиза), да поживее там два-три месеца на чифлика му, а той щял да ѝ купи пелерина и разни други неща.
И тук е редно да кажем няколко думи за „издръжката“ – тема важна в историята на Ана Симон. Официално тя минава за „държанка“ на ротмистъра – така се представя в обществото. В същото време Ана настоява, че мизерства и че вечно е без средства, макар из честите си софийски обиколки да не пропуска „да се гизди по магазините“. Малката Евгения живее отделно от нея, поверена е в други ръце.
Пред хазяина си тя вечно твърди, че няма какво да яде и той често я кани на боб в кухнята си. В същото време тя, макар и да се е нанесла у него само „с един креват и два коша дрехи“ и нямала даже стол в стаята, продължава да носи скъпи златни бижута. Щом закъса за пари, „по двайсет пъти на ден“, пак по думите на хазяина, го изпраща да търси ротмистъра в двореца, който начумерен, след малко се връща с 20 или 50 лв. (немалки суми за времето си, като се има предвид, че заплатата на адютанта, с която Бойчев подпомага майка, братя и сестри, била около 400 лв.).
Така или иначе, на 24 март 1897 г. Ана Симон заминава за Пловдив с братя на Бойчев – Никола – и отсядат в хотел „Фелер“, при това в една стая. Там нещата взимат още по-странен обрат. Ана Симон бяга в хотел „Родопи“. И всичко това се разиграва в Страстната седмица. На 8 април ротмистър Бойчев, който е с княза в Пловдив, праща стражар, за да извика пловдивския градоначалник Карл (Карло) Новелич, италианец с неясна биография, на когото по думите му заявява следното: „Тук има една жена, която безпокои Двореца, прави скандали, трябва да се махне. – Добре, да я екстернираме. – Не, не! Съвсем да се махне! Да се убие – настоява Бойчев.
Новелич твърди, че не се съгласил, но Бойчев му казал, че такава е заповедта на княза.
След което започва най-отвратителното. Намират стражар, който сваля униформата си и се облича като файтонджия. Отиват вечерта да вземат нищо неподозиращата Ана от хотел „Родопи“, уж да я водят в чифлика, но я откарват към „малката Марица“, където обичала до ходи на излет княгиня Мария Луиза. По пътя спират до паметника на убитата г-жа Скобелева (майката на Белия генерал, друга отвратителна история), после я упойват с хлороформ и тук показанията се омотават и влизат в противоречия. Стражарят, който е на капрата, твърди, че не знаел какво става отзад, тъй като двамата мъже говорели само на френски, а жената в един миг казала „хилфе“ (помощ) и всичко свършило.
И още по-странното е, че през цялото това време пловдивският градоначалник Новелич и другото лице (вероятно Бойчев) търсят ключа от сандъка на Ана Симон, който тя била натоварила в колата. Явно им липсва нещо. Сетне дават сандъка на стражаря, подаряват му и дрехите, заръчвайки на първо време да скрие всичко. Вземат два камъка – голям и малък – завързват ги и хвърлят с тях тялото на убитата жена в река Марица. Навръх Велики четвъртък.
Така Ана Симон изчезва. Но не задълго. Из Пловдив и София тръгват слухове, че маджарката е убита „по заповед на двореца“. И така до 9-и май, когато приятелките ѝ „певачки“ получават уж писмо „пост-рестант“ от нея, изпратено от Виена. А на 11-и май край Пещера е убит Алеко Константинов. С което двете дела – „пловдивското“ и „пещерското“ – се кръстосват, но истината е, че вниманието на обществеността клони по-скоро към развръзката по делото на Ана Симон, а не към делото на Щастливеца. В очите на всички неговото дело е съвсем ясно – той става жертва на диви партизански страсти и бива убит по заповед на кмета на село Радилово.
В София католическият отец Козма, който изглежда е бил изповедник на Ана, предприема издирването ѝ, като подава сигнал до властите. Към него се присъединява и консулството на Австро-Унгария – империята отвръща на удара, не можейки да преглътне „прекръщаването“ на престолонаследника Борис и новия курс на княз Фердинанд към Русия. В австроунгарската преса излизат първите статии за тайнственото изчезване на Ана Симон, търсят я из Виена, но не я намират. А по онова време все още витае и сянката от съсичането на Стефан Стамболов – поне в очите на европейската преса.
Българската преса също ври и кипи: къде е Ана Симон, имало ли е „висша заповед“ за отстраняването ѝ… След две седмица откриват тялото ѝ в Марица, скоро след това ротмистър Бойчев и Карл Новелич са задържани, срещу тях е заведено дело и скоро процесът започва.
Интересното е, че както българските, така и европейските издания определено имат съмнения за „върховенството на закона“ в България. Унгарският в. „Пестер Лойд“ изтъква, че „през цялото време на процеса между съда, министерство на правосъдието и княжеския дворец съществуват ревностни отношения, далеч надминаващи границите на обикновен доклад“. Този брой на вестника бива конфискуван от българските власти. Още по-категоричен е пловдивският в. „Лист“: „Не гарантираме, но слух се носи, че убийството на Ана Симон е извършено за угаждане прищевките на двореца. Когато тая нещастница отишла да се оплаче на българската княгиня от адютанта ѝ ротмистър Бойчев, той докладвал, че тъжителката е една публична жена. Будто би княгинята казала: „Махнете тая жена!“. От тая фраза ротмистър Бойчев се е възползвал, за да вземе помощта на Карл Новелич, един фаворит на двореца… Нашият княз не е абсолютен монарх, че да убива поданиците си“.
Към всичко това се добавя и фактът, че Ана Симон е поданица на друга империя, което още повече заплита геополитическия възел около цялата тази трагедия.
Всички се питат кой и защо е искал „да махне тази жена“…
Ротмистър Бойчев, за да не го дискредитира тя? Ала това открито се случва в София и то пред очите на всички: още преди сватбата му, а и в първите дни след нея. Пред съда той заявява, че ако е искал да се избави от унгарката, щял да наеме някой циганин в София за 100 гроша, който да ѝ види сметката, а нямало сам да си надява въжето.
Дворецът като цяло – и в частност Фердинанд? Но похожденията на княза, при това от най-различно естество, не са били никаква тайна, а и Мария Луиза отдавна се била примирила с неговите фаворитки като Султана Рачо-Петрова.
Кой и защо тогава е искал смъртта на това младо момиче? Кой и защо е режисирал нейното отвличане и хвърлянето на тялото ѝ в река Марица?
Внимателният прочит на протоколите от процеса, публикувани в трите брошури на в. „Отзив“ (след няколко години делото е унищожено!), показват, че там витаят множество недомлъвки и потулени тайни.
Например по повод на бижутата ѝ. На процеса Бойчев доста точно ги идентифицира – диамантената карфица била открадната от него, защото Ана обичала да взима разни неща, а изящният златен дамски часовник ѝ бил подарен от Петър Абрашев, известен адвокат, по-сетнешен лидер на Прогресивно-либералната партия и бъдещ министър на правосъдието. И пак между другото той споменава, че тя била зачестила в Австроунгарското консулство, където поддържала контакти.
И, второ, прави впечатление, че през цялото време на процеса се говори за някакви писма. Самият Бойчев грижливо криел куфара си, да не би някой да прочете частната му кореспонденция. След ареста му в дома на Забунови, по изричното нареждане на министър-председателя Константин Стоилов, били извършени шест обиска (!). От плачещата Еленка непрекъснато искали разни писма. Мадам Цора и Реджина, близки приятелки на Ана Симон, твърдят в показанията си, че тя криела също разни писма в чорапа си, с тях се била качила във файтона в злополучната вечер.
Мнозина съвременници, чиито свидетелства са събрани в книгата на Виолета Молнова „Делото Ана Симон“, допускат, че тя е могла да похити някакви писма, свързани с двореца. От Бойчев? Или от някой друг, по-висшестоящ от него?
Тук хипотезите са две.
Първата от тях е свързана със самата личност на княз Фердинанд.
По онова време не са се правели „записи“, нито фотографии на чекмеджета, нито на спящи управници. Крадели са се писма и документи, които и доста често са се фалшифицирали. При управлението на Фердинанд българската държава нееднократно пръска луди пари, за да изкупува или иззема разни брошури от странство, порочащи „особата“ или можещи да разпалят „чутовни дипломатически скандали“. Добри Ганчев, учител на княза и княгинята по български, свидетелства в спомените си, че един от любимците на Фердинанд, някой си Пфаненщил, успял да издаде в Германия подобна брошура, в която оповестил стенографираните от него размишления на българския владетел за Русия и цар Николай. А те силно наподобяват на неща, които сме чували напоследък: „Аз, казал бил Фердинанд, руския цар мога да си го въртя ей така, както си ща: и напред, и назад“. Повече скритият летописец на „княжеското време“ не казва, нито уточнява вливали ли са акъл на Москва…
За „болезнено-халюцинационното състояние на Фердинанд“ във връзка с процеса „Ана Симон“ съобщава в доклада си от 21-ви юни и австроунгарският консул в София барон Кал. Неговото заключение гласи: „лъжливите твърдения на княз Фердинанд вероятно имат съмнителни причини“.
И сигурно е така. Но дали все пак Фердинанд е този, който е наредил да отстранят клетата Ана Симон? Напълно е възможно. Тогава излиза, че ротмистър Бойчев, който също е имал връзка с унгарката, просто е бил използван като посредник или примамка, за да я отведе в Пловдив, към мястото на нейната смърт.
Друга версия се лансира от стамболовисткия вестник „Свобода“, който открито настоява, че всичко е тръгнало от княжевския дворец, но може би в основата е връзката на княгинята с нейния красив адютант. След екзекуцията на Бойчев и Карло Новелич български вестници заключават, че това всъщност е било отмъщението на монарха.
Ала навремето всички тези версии са минали на заден план. Имало е реална човешка трагедия: била е убита млада жена, при това чужденка, вярно със „свободни нрави“, но която e оставила малко сираче, без да е ясно кой е неговият баща.
Огромен брой хора се тълпят пред съдебната зала, без да могат да проникнат на процеса в Пловдив. Вечерните и утринните издания на вестниците се изкупуват като топъл хляб. Затова и протоколите на процеса са издадени като отделни брошури в огромен тираж, достигащ вероятно стотици хиляди бройки.
На този процес изгрява и звездата на д-р Никола Генадиев – блестящ оратор, впоследствие виден парламентарист, който бива нает от Австроунгарското консулство, за да защитава каузата на покойната Ана Симон. Той е учил право във Франция, а брат му – Харитон Генадиев, основен репортер по делото, е и първият български преводач на „Клетниците“ на Юго. Което вероятно обяснява и следната съдебна пледоария:
Вие знаете историята на Фантина от „Клетниците“… За да даде хляб на рожбата си, тя слиза от стъпало на стъпало и пада в тинята, достига дъното на разврата. Но един великан, един гений, Виктор Юго, простря титаническата си ръка, измъкна я от тинята и я показа на човечеството! Виждате ли тази жена? И на нея на челото е било написана от Бога думата „невинност“! Вие нямате правото да я презирате. Тя е покрита с тиня, но в нея има сърце, което е препълнено с най-святата любов, с майчината любов! И Фантина умря, помирена с Бога и хората!
Ана Симон не е Фантина. Но и тя като нея е била майка, била е изоставена от човека, комуто бе дала сърцето и честа си… О, ний не щем пощада за Ана Симон! Не щем пощада! Защо е пощада на бедния ѝ труп, люлян от вълните на Марица, разкъсан от орлите?…
Ана Симон наистина не е Фантина. Тя обаче става жертва на хора, които безскрупулно я използват, жертва на користни и вероятно задкулисни интереси. Когато четем протоколите от процеса, виждаме как тя непрекъснато мени облика си, в зависимост от погледа на свидетелите: за едни тя е объркана, даже леко смахната жена, трудно преживяваща в чужда София. За други е интригантка и користна авантюристка, ламтяща за пари и накити, жадуваща за скъпи дрехи и със седмици непоглеждаща детето си.
Ала адвокатът д-р Генадиев е бил напълно прав в заключителната си пледоария, която разплаква българската публика от XIX в. – емоционална, правдива и жадуваща доброта:
В една тъмна нощ, Великата сряда, един ден преди да умре Иисус, за да спаси човешкия род, една жена нададе писък, който процепи небесата и стигна до Бога… Тоя писък бе писък към Бога… Тоя писък, тоя писък ми раздира гърлото и вика през моите уста: Правосъдие, правосъдие, правосъдие, г-да съдии!
Тук всички плачат и наистина жадуват „правосъдие, правосъдие, правосъдие!“. Та до ден днешен.
Ротмистър Бойчев и пловдивският градоначалник Карл Новелич биват обесени в името на това правосъдие. На втора инстанция Дечко Бойчев през сълзи настоява, че в онази „мрачна нощ“ е бил в двореца, а не по поречието на Марица, затова моли да бъдат призовани останалите адютанти в съда и те да потвърдят алибито му. За което не бива дадена височайша санкция, а никой по онова време не си е и помислял, че княгиня Мария Луиза би могла да даде показания в съда.
Стражарят Богдан Василев е осъден на няколко години затвор, но бързо е амнистиран и скоро се превръща в местна знаменитост в Пловдив.
Едно знамение от времето на процеса разтърсва всички, особено суеверната душа на Фердинанд – княжеският дворец в София бива буквално нападнат от гарги, както разказва стамболовисткият в. „Свобода“, сякаш описвайки сцени от филма „Птиците“ на Алфред Хичкок: „Както никога върху двореца вчера е имало повече от 10 000 гарги, които гракали и хвърчали до дърветата на градината и обратно. От двореца наизскочили няколко слуги и започнали да стрелят с безгласни пушки. Сражението трая дълго, но гаргите излязоха победители“.
В резултат на което височайшето семейство, заедно със свитата, поема на дълга обиколка из Европа. А в своите „Български дневници“ маршалът на двора граф дьо Бурбулон отбелязва по повод на делото „Ана Симон“: „Появи се една сянка, много черна сянка върху предишните весели картини“.
И все пак истината по делото на Ана Симон си остава неизяснена. Неясна остава и съдбата на сирачето Евгения Симон, осиновено в българско семейство, но със сменено име. Не е ясно дали то (и евентуалните му потомци) са били въобще наясно с цялата тази драма, разиграла се в края на деветнайсетото столетие в дните на Страстната седмица.
Затуй вследствие на многото неясноти сянката на Ана Симон продължава да тегне над българското правосъдие. А и не само тя.
