Дядото бил ходил на война, разправяше на внучките баба им. Много мъже не се върнаха, но той, слава на Бога, се върна. Но донесе от войната едно желязо в крака си и едно голямо мълчание. Внучките и сами виждаха. Ще седне дядо им с пъшкане на слънчевата пейка, залепена за къщата, ще пие цигарката си и ще мълчи така, сякаш мълчанието е най-важната занимавка. Докато бяха малки, внучките си идваха през ваканциите, играеха си в дворчето, наблюдаваха златните бръмбари над цветята, правеха си с камъчета и тресчици кухня, готвеха различни гозби от треви и калчица и от време на време поглеждаха дядото, седнал като закован на пейката. Понякога отиваха и залепваха на коленете му от двете страни, допираха като яренца бузките си до острия шаяк, а той бръкваше в джоба на сетрето и им подаваше по едно оваляно в тютюневи люспи бонбонче. Тогава те, бърчейки нослета от острия тютюнев мирис на дядото, отскачаха и се шмугваха в къщата. И изтичваха до големия сандък в килера, където имаше много тайни, поръсени с нафталин. Най-много събуждаше любопитството им едно писмо в красив плик, който се беше разлепил, с шарки като лозови листа по ръбовете, на листа с мастило бяха написани думи, стройно полегнали на една страна, сякаш играеха хоро. Бяха се опитвали да разчетат думите, но не успяваха. Но това не им пречеше. Тъкмо тогава четяха приказки за принцове и принцеси и си представяха, че това е писмо от някой принц до неговата принцеса.
По-късно момичетата чуха от старите жени, които идваха при баба им на бяло сладко и вода, малко ли се въртяха край тях, уж си играеха под масата, а ги слушаха, че това писмо го дал на дядо им един негов другар на фронта. Той бил сгоден и заръчал на дядо им, ако нещо се случи с него, да предаде това писмо на годеницата му.
Но те растяха и в косите им вече вееха други ветрове. Започнаха да си идват по-рядко. При все по-редките идвания забелязваха, че баба им и дядо им се смаляват, че вече няма златни бръмбари, че двата големи чемшира от двете страни на пътеката са изсъхнали, а каменните плочи на пътеката са се разкривили и хлътнали в земята.
После, през една от следващите години, в средата на лятото, дядо им почина. Те не успяха да дойдат за погребението, защото бяха на бригада в чужбина. Дойдоха си през септември, седнаха с баба им на масата в дворчето. Помълчаха за дядото, баба им допря окото си с края на забрадката, наля им сок от бъз. После започнаха да ѝ разказват своя живот. Оживиха се, разприказваха се, очите на баба им заблестяха и се напълниха с младина.
И изведнъж някак и двете едновременно се сетиха за писмото в сандъка. И попитаха една през друга баба си какво е това писмо, което толкова дълго време беше събуждало любопитството им. Тя не си спомняше нищо. Отиде да го търси, но се върна с празни ръце.
И после се разбърза, каза, че ще изтърват маршрутката, тръгвала след десет минути, сложи им в една найлонова торбичка ябълки, две бурканчета сладко и две бурканчета трушия и ги изпрати до портата.
