Още в ръкопис прочетох книгата му и радостта ми е голяма, че тя вече е в ръцете ни. Стиховете на Цочо Бояджиев са за същностното, споделено с опита на духовната зрелост, предпоставил появата на образи и мисли, активиращи напреженията в съзнанието ни. Напреженията, с които винаги живеем, защото те са нашите представи за смисъла, за отреденото ни като болка и надежда. Напреженията заради истинското и неистинското в живота, в любовта, изкуството. Напреженията заради отминалото, превърнало се в търсен или нежелан спомен, и които, размишлявал за досегашния си път, Бояджиев е нарекъл „иронии и опрощения“. Тъй че книгата му е свят на ироничното и опрощаващото, на съсредоточената мисъл за поправимото и непоправимото, за това обайващо и измъчващо ни чудо, каквото е животът.

Авторът е дефинирал поезията като „убежище за нашите меланхолии“. Но неговите меланхолии са чужди на сълзливите тривиалности при слабите стихотворци. Това е меланхолията на онзи, който знае, че участта ни в повечето случаи е несбъдване на мечтаното, ситуации, в които отговорите рядко ни удовлетворяват. Това е меланхолията на поета, който казва в една предишна книга „Било ли е, което е било.“ Меланхолията, която според полския автор Марек Биенчик е „процес на безкрайно припомняне в свят, който непрестанно се променя“, а също и „задълбаване в загубите, лутане сред недъгави, нарушени смисли“.

Стиховете в тази книга, въобще най-доброто, сътворено от Цочо Бояджиев, са неговите припълзявания „назад/ в корубата на словото“ („Атавизъм“ от книгата му „Прозорец на север“), припълзявания заради наранимостта на духа, изтерзан заради обезсърчаващото, заради човешката ни обусловеност от антиномиите на битието, за една от които поетът е написал „Антропологичен етюд“ – творба за изначалното различие и противоборствата между душата и тялото. За това, че с натрупването на годините „тялото все по-трудно следва душата“. Да припомня, че на тази тема и Далчев бе написал своя „Метафизически сонет“, в който бе укорът му към неблагодарната душа, забравила какво дължи на тялото и неговите сетива..

Стиховете му са родени от доверието в изпитаната болка („Nowhereland“) по изминатия път. Но както поетът го споделя в предишна творба („Апотеоз на меланхолията“), „даже адът да гори със тъмните си пламъци / словата трябва да останат тихи“. С тази тишина на изказа, в който думите са подбрани с отговорност и прецизност, поетът размотава „бавно кълбото на думите“. За да каже истината, за да отиде там, където не са възможни заблудите. Той се връща назад във времето, намерил пътя „по трохите надежда“, и тогава „предвидливо отронвани“. И това завръщане „към страната в която не знаеш защо се завръщаш“ сътворява пространствата на поезията му. Резултатът е това единство на някогашно и сегашно, на многозначното със своите внушения „тук и сега“. Споменът, носталгията, тъгата и светлите озарения, всичко, което е било и продължава да бъде, макар и променено, изгражда духовното цяло на книгата. Така стихът на поета, каквато и да е неговата тоналност в различните творби, става „празник на интелекта“ (Пол Валери), тържество на значимото, независимо от съдържанието. Защото нагласата на Бояджиев е да докосва с думите си света, но само че с въпроса „какво е всичко до което се докосваш“. Какво са градовете, в които си бил, какво е животът, защо последният ни ден е „не повече от поетическа метафора“ за другите („Ultimus dies“), защо любовта в стихотворението „Тази история“ остава в паметта му… И само неизбежните промени с възрастта ли са повод за появата на стихотворението му „Не мога“, от което ще цитирам думите:

не мога вече да слушам истории не мога
да трупам минало над собственото си минало
да добавям тъга към тъгите си
да страдам от чуждата рана

Един мислител твърдеше, че „Поезията изразява същността на онова, което не бихме могли да имаме“. Вярно е, но ако допълним, че поезията разкрива и същността на това, което сме имали, за да изстрадваме загубата му. За да стане то израз на преживяното, една несвършваща реалност, в която уталоженото продължава да боли.

Почувствах особено съзвучие между нещо от споделянията на поета и характерното за тристишията и четиристишията на Борис Христов. Разбира се, между двамата като почерк има доста разлики, но аз усетих съзвучието в тяхното усилие да наситят словото си с познание извън скалата на утешенията. При Борис Христов покрусата и песимизмът, ако става дума за кратките му творби, не са игра на скептичното съзнание, а промисъл за многостранния гнет в царството на необходимостта. А Цочо Бояджиев ще напише, че „нищо от това което има значение / не може да бъде поправено“ („Въпрос“). Той ще констатира, че в този свят „всичко може да бъде и друго, след което се пита „тогава ние как да останем себе си“( „Птици“ ). В „Рондо“ ни признава, че „има някой когото няма / и когото с надежда“ очаква. И в „Запев“ произнесеното ни подсеща за споменатата мисловност на Борис Христов“:

улавям перото защото без слух и без дух е ръката
защото животът е кратък
и близкото е все оттатък
и също защото е край още първият ден.

Осъзнатата от двамата, пък и само от тях ли, недостатъчност на логика и смисъл, е белег за недоволствата и скръбта на духа, за неговата критичност към мрачините на съществуващото. С кратките си творби Борис Христов ни подсеща за онзи „фабричен дефект“ на съществуването, за който пишат някои философи. Във „Възкресение“ Бояджиев ще сподели, че не бива да обеднеем дотолкова, „че да скъсаме пъпната си връв с чудото“. Говори ни и за опорните си точки, каквито са малкото дете и любовта. Казва ни, че „не всичко в този свят е тлен и прах“ („Рондо“). Само че в неговия „Опит за равносметка“ е стихът му за „господарката на последните дни пустотата“. В „Spleen“ не пропуска да изтъкне, че „сега не е време за смях“ и че „всъщност никога не е време за смях“. Защо ли? Отговорът го намирам и в поредната му равносметка, наречена „Из „Някога бях“. В света, както го е проумял, „всичко може да бъде и друго“. В „Закъснял отговор“ нарича фантазиите си „наивни“, а приятелите си – „корабокрушенци“. Това определение ме върна към Ортега и Гасет, писал в своите есета, че животът е корабокрушение и тъкмо тази неотменима даденост въпреки всичко настоява да изберем  нравственото и духовно самоутвърждаване вместо примирението. Колкото до посочените признания на поета, обяснявам си ги с възгледа за стената, за пределното, до което стигаме, след което са крушенията на нашето познание. Съществуващото е всякакво и ние знаем колко са различни явленията, самите неща и човешките съдби. Общото е в тяхната нетрайност, в бързопреходното. Затова в този свят на бързопреходност и относителност, каквито и да са нашите копнежи по трайното и сигурното, те накрая ни изправят пред  относителното. И мечтите, и фантазиите ни се блъскат в невъзможното, за да се потвърди тяхната наивност. Възглед, който не е споменат директно от Бояджиев, но сътвореното от него ми показва, че той не му е чужд. Не са му чужди въобще скръбта и разочарованията заради неотстъпчивостта на незавършеното в нас и навсякъде. Научил се да различава, намерил точно име за ставащото в нашия многопластов живот, в една от творбите си („Из „Някога бях“) поетът някак си неочаквано ще каже, че е „толкова хубаво / да бъда повърхностен“. Но „повърхностен“ той е само в мимолетната си самоирония. Иначе в неговите „антропологични етюди“, каквито са стихотворенията му, няма и помен от повърхностност и самозалъгвания. За човешката орис той мисли и в стиховете си, чиито заглавия подсказват за престоя му в някой чужд град. В „Кьолн“ Бояджиев ще спомене за прочутата катедрала, но вниманието е насочено другаде. Прозорецът на кръчмата, в която самотният човек стои с недопитата си бира, не гледа към катедралата. Тук, в тягостната атмосфера на самотата, в този свят на „разпоредбите и благоприличието“, нека да се „надигнем на пръсти“, призовава поетът, „и заобичаме / ближния най-малко толкова колкото обичаме себе си“. В „Порто“ реката „Дуеро потъва в океана / става минало“. В „Матера“ „всичко тук е такова каквото винаги е било“. „И само духът / само духът / е духнал нанякъде“. В „Матера – II“ – едно прекрасно стихотворение за живия живот с неговата меланхолия, за „този град на несбъдности“, оживява споменът за „очарованието на декора“, но преди всичко е споменът за „цигуларя на ъгъла“ и за „метача / пред кафе „Централ“. Отново един „антропологичен етюд“, оставащ трайно в съзнанието ни. Етюд за човешкото, а не за камъка от постройките на миналото. В „Тюбинген“ силуетите на хората са „лутащите се там долу хора“, наподобяващи „страдащи грешници които не знаят / къде да се дянат“. „Никой не чува стенанията им / никой не може да им помогне“. И в завършека на стихотворението авторът не би могъл да бъде друг, освен това, за което говорят стиховете му:

сам съм на хълма
сам съм в целия свят
сам съм на кръста

При Цочо Бояджиев е антропологичното, разбирането, изразено с думите на един мъдрец, че „всичко, което ни кара да усещаме живота, което ни привързва към него, неизбежно се превръща в страдание“. А в рекламните брошури е обратното – поканата за още една авантюра, за мимолетен досег до значителното, което малцина от забързания човешкия свят проумяват. Значителното, както го внушава авторът, е в съдбата на метача и цигуларя, и на живото човешко същество. Тюбинген и Кьолн и за поета са култура, знаци на извисяванията, въплътената съзидателност на духа. Но те като че ли са още повече причината той да се вгледа пак в живия човек и мълчаливо, едновременно тук и там, в далечното време, да се отдаде на своите размишления – сравняващи и съпоставящи. Сигурен съм, че е било така, и тук ще се отклоня за малко от анализа си, за да посоча, че каквото и да казва Бояджиев с поезията си, в него, прикрита или непосредствено почувствана, е културата му на хуманист и философ. Написал е толкова книги за духа на отминали епохи, когато човешката мисъл е била устремена към онова, което е в противовес на иманентното, житейски тривиалното. Духовното, а не сред отломъците на повседневното – такава е била някогашната повеля. Вдъхновяван от това, и когато пише стиховете си, поетът възприема нещата и през призмата на философа. Затова специфичното в рефлексите му се дължи и на хуманистичните му философски убеждения.

Но да се върна към написаното за градовете, всъщност пак за човека. Прекараното време в тези градове „ни ласкае с различни красиви илюзии“, както е в „Рагуза ибла“. Но после ще настъпи „вечерният час на пълното изтрезвяване“. И не само в градовете, но и в душите ни, стига да сме разбрали вече разбраното от поета, което ще откроя отново – значителното е самият човек, това, което е бил и което е днес в полифонията на своето съществуване. Разбирането му е, непременно ще го отбележа, и във „Втори антропологичен етюд“, че да притежаваш нещо си струва, ако то е „приковано завинаги / към кръста на болката си по тебе“. Ако ти го обичаш, ако то те обича, ако връзката между теб и Другия, между теб и Другото е трайност, замесена с флуидите на сакралното и на човечното.

Бих нарекъл стихотворенията му и размишления за паметта, за която казват, че без нея стават невъзможни човечното и моралът. С разбирането за нейните оскъдици, за това, че „гумата на времето изтрива / най-смислените изречения“ („Откъс“), онова, което задава основанията да бъдем, Цочо Бояджиев е съхранил твърде много от нея. Защото и паметта е част от живота, краен само за всеки от нас, а иначе една безкрайност. Паметта за нашето безсилие и нашите пробуждания, за мястото ни в живота с безпорядъчното и жаждата за порядък, паметта за дисонансите на ставащото, свързана и с мисълта за пристана. Този пристан, който Цочо Бояджиев намери и в поезията

Текстът е представен на премиерата на „Книга на ирониите и опрощенията“ на 24 октомври 2016 г. в литературен клуб „Перото“.

Още по темата: Книга на седмицата