Самият Боб Дилън казва за себе си, когато се описва в своята автобиография: имиджът ми е не толкова на певец и на създател на песни, колкото на обществена опасност. Не обича да го наричат поет.

Дори не може да се определи какъв точно е той – обществена опасност, поет, музикант, певец, изразител на протестното движение на 60-те, глас на свободния и неконюнктурен човек, скитник, битник, хипар, католик. Къде започва следващият му образ и къде свършва предишният? Гласът на Франсоа Вийон отеква в неговите безумни улици, препъва се в загубените пури на Бертолт Брехт и в празните бутилки на Брендън Биън… минава през тихия огън на Майлс Дейвис, над камбаните на Уилям Блейк – така изброява имената на 17 певци и поети, които галят сетивата му. Темите, сюжетите, образите му са все от улица „Пустота”:

Под прозорците стои Офелия.
Виж, за нея се безпокоя.
Днеска навършва двайсет и две, а
вече е стара мома.
Романтика в смъртта намира
и носи желязно бельо.
Професията е нейна религия,
грехът й – липсата на живот.
И приковани са й очите
към дъгата на Ной, ала тя
прекарва времето си в надничане
към улица „Пустота”. (превод Теменуга Маринова)

Защо присъждането на Нобеловата награда за литература предизвика такава бурна негативна, а дори и саркастични реакции не само у нас, но и по света? Защо започнаха да валят заглавия от рода на Литературният свят скърби, Литературата остана с празни ръце, Музикант, а не писател, Един лош ден за литературата и т.н.?

Мъчех се да вникна в гнева на тези хора, да проумея аргументите им, да видя този „гаф” през техните очи. Струва ми се, че най-значимата им теза е, че Боб Дилън е прочут като музикант, а наградата е за литература, че тук границите се размиват, че това са два съвсем различни жанра, че литературата има своя територия, която е непристъпна.

Хрумна ми, че Новият завет в същността си е литературен разказ, четири литературни разказа за един и същи Човек, впоследствие тези разкази се превръщат в Евангелие, литературата излиза извън собствените си рамки и територия, извън своята неприкосновеност и се превръща във Вяра. Но съм сигурна, че ако Евангелията не бяха толкова прекрасни текстове от чисто литературна гледна точка, те не биха завладели света. Всъщност голямата литература е винаги нещо повече от литература, тя винаги надхвърля и разчупва рамките и определенията.

Така и думите на Боб Дилън излязоха извън собствените си рамки като текстове на песни, а песните му излязоха извън музикалната си обвивка и се превърнаха в начин на мислене, на живот, на поведение. Талантът на Боб Дилън е толкова огромен, че далеч надхвърля таланта му на поет или таланта му на певец, или силата му на реформатор. Дилън е пророк на цяло едно поколение и на цяла една епоха. Именно пророк, а не гуру. Гуруто е ментор, а пророкът е изобличител и вдъхновител. Никак не е пресилено ако се каже, че личността на Боб Дилън е оказала влияние на всичко, което се случва в света и в душите на хората от преломната епоха на 60-те години до днес.

Едва ли има друг съвременен творец, който да е оказал толкова силно въздействие на съвременниците си, особено на съвременниците си, живеещи в тоталитарния хлад. Повече от Бийтълс, повече от всички велики рок групи, които слушахме тогава.

Да слушаш Боб Дилън и да знаеш песните му наизуст беше знак за принадлежност към друго място и друго време, беше поведенчески акт, който отричаше и не приемаше двуличието и безличието на живота около нас.

Да слушаш Боб Дилън и да дрънкаш песните му на китара, и да ги припяваш по пейките на свечеряване, и да пушиш цигари, означаваше да си хипи. Да си хипи – означаваше да не се съобразяваш с конюнктурата на номенклатурата. Да не си отличник, да не ходиш в изрядна униформа, да имаш по-дълга коса от тази, която ти разрешават, да носиш нестандартни дрехи, които се отличават от дрехите на отличниците и комсомолските секретари, да имаш кръгли тъмни очила и така нататък, и така нататък. Човек, който е бил хипи в младежките си години, остава хипи за цял живот. Който е обикнал Боб Дилън в най-ранната си младост, продължава да го обича до края на живота си. Можеш винаги да кажеш дали един човек е бил хипи, или не. Можеш да го кажеш дори по това как се облича – дори след 40 години. Можеш да го кажеш по поведението му – дали е целесъобразно, лицемерно, конюнктурно, в крайна сметка глуповато. А поведението на едно хипи никога не можеше да е глуповато – каквото и да прави, дори и само да мълчи.

Ето към това ни подтикваше тогава Боб Дилън и песните му, и текстовете му, и поведението му, и снимките му, и интервютата му, и концертите му, доколкото можехме въобще да ги гледаме и слушаме. Не успявахме да ги гледаме, но вкусът и енергията им достигаха до нас и се вливаха в кръвта ни по незнайни пътища. Песните му имаха силата да минават през Желязната завеса. Имат и до днес силата да вълнуват и да вдъхновяват. Тези монотонни песни, без никакви ефекти. Такава лишена от ефекти е и поезията му. Всъщност при Боб Дилън поезия, музика и личност са едно цяло.

Да, необичаен е носителят на тазгодишната Нобелова награда. И само толкова. В никакъв случай той не стои по-долу от най-добрите досегашни лауреати. Имената на мнозина досега сме научавали едва след присъждане на наградата. А Боб Дилън е популярен и обичан повече от половин век. Да, той е популярен повече като певец. Но така е от древни времена, поезията е най-напред песен – като се започне от псалмопевеца свети пророк Давид и се стигне до руския бард Владимир Висоцки. Днес ние само можем да съжаляваме, че не са запазени мелодиите, с които цар Давид е пеел своите божествени псалми.

У нас е малко известно, че голяма част от по-късните песни на Боб Дилън са религиозни химни, тоест псалми. Вярно, че те не са най-популярните в творчеството му, но и ранните му протестни песни са също в някакъв смисъл псалми. Защото провокират и вдъхновяват за правда. Протестът и борбата не са само политическа проява. Дилъновият протест е много по-дълбок и по-духовен. Дилън протестира против свещената простота, която кара онази фанатичка да хвърля дърва в огъня на кладата. Дилън протестира против невежеството, което кара мнозина да напират да се сдобият с парченце от въжето на обесения, защото носи щастие и късмет. Поезията на Дилън е за слънцето, затулено зад облаци. Дилън пее своята поезия, защото иска посланията му да достигнат до хиляди уши и души.

Струва ми се, че подценяването, което мнозина изразиха към поезията на  Боб Дилън се дължи на една проста и повърхностна асоциация – това, че повечето текстове на песни са елементарни, нехудожествени и банални. Друга причина е, че у нас поезията на Боб Дилън не е издавана – има една единствена книга от поредицата „Поети с китара” от 1984 г. Книгата съдържа прекрасни стихове в много добър превод. Не само у нас удостояването предизвика разнопосочни коментари. Ироничната листа на Би Би Си с бъдещи нобелисти само откроява името на Боб Дилън над всички, включени в нея.

Нобелът на Дилън не идва ненадейно. През 2000 г. той е удостоен от шведския крал Карл ХVІ с наградата Полар мюзик, през 2007 г е удостоен с Принца на Астурия, през 2012 г. получи от Барак Обама президентския Медал на свободата, обявен е за личност на годината през 2015 г. за благотворителен и художествен принос към обществото.

Когато кралица Елизабет ІІ през 1965 г. удостоява Бийтълс с Ордена на Британската империя, този акт предизвиква обществен скандал. Необичайно е. Както и Нобелът на Дилън. Но той го заслужава, защото целият му живот е посветен на това – да разчупва обичайното.