Бяха стигнали входа на Централни гробища и завиха вдясно към Малашевци. Пътят минаваше край разнебитени складове, край цигански коптори, край работилници за надгробни паметници. Пръскаше ситен като прах дъжд, който придаваше на гледката оловен цвят. Най-сетне стигнаха входа на Малашевските гробища, платиха на входа два лева и влязоха с колата навътре по алеите. След известно обикаляне откриха трийсет и първи парцел, по-големият брат паркира колата на алеята и без да разтоварват инструментите, двамата първо тръгнаха да открият гроба на дядо Никола и баба Донка. Когато и баба Донка почина, я погребаха в гроба на отишлия си 25 години по-рано дядо Никола.
Бързо разбраха, че това щеше да бъде цяло изпитание. Щяха да имат истински късмет, ако надгробната плоча стоеше права и порцелановите портретчета не бяха избледнели дотолкова, че поне да успееха да различат ликовете на баба си и дядо си. Буквите на имената така или иначе сигурно отдавна бяха заличени от дъждовете.
По-големият брат бе забелязал, че на гробищата мистичният пласт от битието се проявява много по-категорично, отколкото във всекидневието. Сега например му беше интересно кой пръв ще открие гроба. Редно беше това да е Коко, той бе кръстен на дядо Никола. И по-големият брат усети как ушите му се опъват назад като на вълк в острото желание да не изтърве мига, в който щеше да се обади мистичното.
Гробищният парк бе страшно запуснат. Отделни гробове бяха поддържани добре, но те бяха единици. Доста бяха рухналите, със съборени и натрошени паметници, от коренища, от природни стихии или от мародери. Една огромна върба бе изсъхнала, клоните й се бяха счупили и натрошили паметниците околовръст. Всичко тънеше в дебел слой мокра шума с цвят на бронз.
Едната страна на парцела опираше в оградата на гробищата, само една алея я делеше. По тази алея се разхождаха няколко едри смолисточерни гарвани, приличащи на диригенти на филхармонии. Двамата братя се бяха отдалечили доста един от друг.
– Така няма за стане – рече си по-големият брат, на когото хаотичното движение между гробовете омръзна. Той спря и запали цигара. Даваше си ясно сметка колко много поезия има в този на пръв поглед твърде мрачен пейзаж. Снимките на покойниците по паметниците и имената им върху камъка по странен начин населяваха с присъствие пространството и дори извикваха представата за нещо като селище. Самите гробове с циментовите си рамки страшно приличаха на истински врати към друг свят. Само че врати, поставени хоризонтално.
Той се огледа за брат си. Едва откри фигурата му, залепена за ствола на голяма разклонена бреза. Запъти се към него. По клоните на брезата се плъзна катеричка. Тя успяваше да се задържи и по най-тънките вейки, на моменти изглеждаше, сякаш ходи по въздуха. Когато наближи, видя, че раменете на брат му се тресат. Не го повика, не му се обади, само тихо приближи. Коко наистина бе открил гроба. Когато по-големият брат зърна порцелановите портретчета на дядо си и баба си, той разбра, че никога не е забравял лицата им.
Гробът беше в сравнително добро състояние, нямаше нищо счупено, паметникът беше цял. Само буквите не личаха изобщо. Той хвърли поглед към Коко, дали се е успокоил и чак тогава реши да му зададе въпроса, който не му даваше мира.
– Как ги намери?
Коко вдигна рамене.
– Не знам. Нямам представа. Като вдигнах по едно време очи, изведнъж видях лицето на дядо.
– Хайде да отидем да вземем инструментите – предложи по-големият брат. И двамата братя се запътиха към колата. Когато стигнаха до нея, по-големият брат за втори път изпита нещо като изумление. Беше паркирал колата на алеята точно срещу реда, на който се намираше гробът на дядо им и баба им. Огледа се да открие катеричката, но тя беше изчезнала някъде по своите въздушни пътеки.
