Не може да не се забележи, че работата на селянина не изглежда като напълно автономна негова дейност – тя не е, тъй да се каже, „фаберùя“, а по-скоро структурен елемент от самия сезонен ритъм на природата.

Така напролет земята изисква да се разоре и засее и селянинът, “завързан” за колелото на нейния кръговрат, прави това, което тя му е пред-определила. Сетне пак земята произраства жътва и селянинът я „разтоварва” от нея. Селянинът, изглежда по-скоро като „орган” на земята и неговият „труд” е същевременно елемент, момент от нейното движение. По същество земята узрява (после се оголва, напъпва) и се „обслужва“ от движенията на селянина върху себе си.

Така този перманентен, определян от самите природни флуктуации труд на селянина твърде много прилича на вдишване-и-издишване, на вегетативен жизнен процес и копаенето с мотиката подир отсичането на избуялите класове е специфично движение на лятото, такова, каквото е шуртенето на потока, тежкият и жежък пек на лъчите. Би могло да се каже, че през лятото слънцето пече, класовете се вишат над човешки бой, земята се пука, а човешкото тяло – размахва мотика. Това последното обаче е не само акт на човека, то е и движение на лятото – един от летните актове на природата, извършван от (нейните) човешки тела, от човешките тела като елемент от „хòра” й.

* * *

Както всички елементи на природата имат своите специфични изяви, своите вегетативни активности, в различните сезони съставляващи кръговрата й, така и елементът „човешко тяло” – нейният елемент „човек”, който се храни от други нейни елементи – има за тази цел своите съдени му сезонни активности. Той разорава земята, чопли я с мотиката си и го прави така, както пчелата – която природата също храни – жужи от цвят на цвят и смучейки нектар, извършва част от нейното „голямо дело”. Едно в природата храни друго, едно в природата се храни от друго и това е перманентен, непрестанен и най-вече предопределен от нея, а не плануван отвън на нея процес. И ето: момент от този живот на природата е „труденето” на селянина. То не се отделя от него, не му е „външно” – не е външна, авто-номна експанзия в този живот, а по-скоро иманентен момент от него самия.

* * *

Но ето защо „труденето” на селянина – въпреки цялата своя катадневност, изнурителност и енергичност – неизменно ни оставя с впечатлението за някаква сънност, вегетативност. Трудещото се тяло на селянина не се отделя – то се потапя в хòра на телата, които природата – природата самата движи в себе си – в този един хор. Заедно с прелитащите в него пчели, пристъпващите като купища бели облаци по лицето на полята му овце, избуяващите от изпръхналата почва класове.

И селянинът чувства тази специфична не-субективност, тази зададеност, съденост на своя труд. Трудът му и за него самия е не тъкмо автономна „работа“, имаща началото и предела си (свършека си) в него, а е – съдба. Трудът му има своето начало в природата, която се об-служва чрез него – има в неговата ръка органа, който разрохква, разорава лицето й, за да го засади със семената й, да акушира и роди родитбата й. Тъй както “трудът” на пчелите е в принципа си „труд” на природата – от нея самата за нея самата извършван в пчелите (й), така и „трудът” на селянина: оранта, сеитбата, жътвата, е колкото негово, на селянина, „трудене”, толкова и изява, рекреиране на природата, което тя извършва чрез него и в този смисъл му го е отсъдила, като го е по-сел-ила на лицето си.

* * *

Ето защо, по-нататък, и по-сел-еността на селянина не е тъкмо негов субективен акт, негово дело – както безспорно е при гражданина, чието заселване винаги е акт, а urbs е, така да се каже, винаги „отглаголно” съществително. Поселеността на селянина е по-скоро обективна даденост – природата, земята е дала на селянина място в пейзажа си. Поселеността на селянина е акт на земята и „селото” въобще не е „отглаголно” съществително, а даденост. Поселеността на селския човек е изява на земята – тя го е на-селила в гънките на тялото си и следователно “селото” в много по-голяма степен е природен, отколкото собствено човешки феномен. “Селото” е мястото, което земята е дала на селянина, тъй както е дала тя поле на овцете, хралупа на зверовете и изобщо – леговища на тварите си.

* * *

Но ето защо и полето, и градината, и нивата, и гората на селянина са в много по-голяма степен също нещо само-по-себе-си – не „негово”, а „свое си”. Полето и нивата на селянина също са негова съдба – в много по-голяма степен негова съдба, отколкото негов „имот” (иму-щество, нещо, което той има). Защото колкото селянинът „има” своето поле и своите ниви, точно толкова и полето и нивите си „имат” своите селяни – по-селените на тяхното лице люде. „Своето” поле на селянина е негово – „свое” – но тъй както е „своя” съдбата на онзи, на когото тя е.

* * *

Оградата, с която някой се о-граж-да, при-своя-ва, е много по-красноречива, силна и решителна при гражданина, при урбанистичния човек. Ето защо не е случайно, че „ограждането” въобще е съществено урбанистичен жест и името на оградата е дало толкова много от наименованията за “град” в новоевропейските езици (срв. burg, town, hrad, които всички означават в първоосновата си „оградено място”, „ограда”). О-граждането е гра(ж)д-анство, ограждането прави града. Обратно, полето – дори своето поле и своята нива – много по-скоро в-граждат селянина в себе си –  те са онези, в чийто кръг той е вписан, по-сел-ен. Те са го на-сел-или в себе си като своя селянин и затова – те са му съдбата. Да, неговата собствена съдба, но неговата собствена съдба. Рекреирането им, храненето им, което го храни, му е съдено и животът на селянина е из-търпяване на тази при-съд-а.

* * *

Ето защо, накрай, освен впечатление за сънност активността на селянина, селската активност – колкото и непрестанна и интензивна да е тя (а тя е такава) – оставя непреодолимото и неизменно чувство за търпене. Колкото и парадоксално е да се изрече: селянинът търпи (понася) своята активност. „Труденето” му е неговият непрекратяващ се акт на понасяне, из-търпяване. Селянинът изтърпява, търпи при-съд-ената му земя, при-съдените му нейни потребности, ритми. Да, от това той се храни, но това да храни селянина (на-селения по лицето й) е също иманентен елемент от живота на земята, такт от нейния ритъм.

* * *

Тъкмо от сънния и фундаментално търпящ (понасян) труд на селянина най-ясно се вижда, че животът на човека върху лицето на земята е изтърпяване на присъда – на присъдата Божия „с пот на лицето си ще ядеш хляба си” (Бит. 3:19); че животът на земята, върху чието лице човекът е на-сел-ен, тъй че тя му е съдба, е живот-вън-от-рая. А оттук пък става ясно защо – в най-голяма дълбочина – вижданията на пророците и светците за рая ни го откриват неизменно във и чрез символа на „града” – „светият и небесен град Иерусалим” (вж. Откр. 21:10). Раят, който сме загубили и който ще ни бъде даруван накрая, в класическите образцови християнски текстове (чак до късния период на литературния сантиментализъм) никога не е селска идилия и спасените никога не са „селяни”, а „граждани”. Християните са „граждани” по надежда, обетование и есхатологическо местожителство.

* * *

Само че градът на земята (градът, чието име не е „светият и небесен град Иерусалим”) не е с това самото земен рай, а по-скоро метежен субститут на рая. И никак не е случайно, че първото построяване на град на земята (което е и ограждане и, още повече, от-граждане от земята) се свързва в дълбините на християнското предание с бунта – с бунта на Каин; на братоубиеца, на отграничаващия се от рода си, от „братството” като такова (вж. „И се отдалечи Каин от лицето Господне и се засели в земята Нод, на изток от Едем… И съгради той град…”, Бит. 4:16-17). „Градът” на този свят е противопоставен на „селото” в дълбочина като място, отделило се от „мира”; като без-мирен („политически”) топос, противоположен на топоса на смирения, търпелив, самоотдаден, не-субективен мир на селото – като място на отчуждеността, самозасферяването, сам-остта (противопоставена на съдбовната „фамил”-ност, „род”-овост); като мястото на избраното да превалира субективно само-определение в ущърб на верността и покорството, на обективната определеност („братството”).

* * *

Но оттук и най-дълбинната основа на онази традиционна взаимна подозрителност и дори враждебност (така рязко очертани през по-старите времена) между гражданина и селянина. Ако за селянина „гражданинът” всякога е в дълбочината си белязан с Каиновия белег, отчуждил се, излязъл от рода си човек – горделив и метежен, от когото идват политическите бури и бедствия, то за гражданина „селянинът” пък е сякаш не-до-човек, трудът му е не-до-човешки, робски, тъп – близък до вегетирането, сънен – и дори когато е изнурен по очевиден начин, все пак селянинът му изглежда леностен.

Наистина всичко това е било очертано по този рязък и паралогичен, натоварен с морални конотации начин в старите епохи на човешката общественост, но тогава е била и по-ясна тази метафизическа дълбочина на разликата между обживяванията на селото и града, която тук се опитахме да припомним.