В памет на д-р Г.К.
Спомни си, кой знае защо, може би поради зимата и снега навън, изведнъж си спомни, ни в клин, ни в ръкав, как пак през зимата, но преди колко, преди цели трийсет години, работеше като санитар в психиатрията, спомни си нощните дежурства и най-хубавото нещо по време на тези дежурства, разговорите с Доктора, когато и Доктора беше дежурен в отделението, във времето след полунощ, отделението вече беше утихнало, той беше измил вече плочките на коридорите и на фоайетата и се беше настанил на масата в кухнята, с чаша силен чай, тогава пристигаше от горния етаж и Доктора, сядаше и той на стола отсреща и започваха да си говорят и най-много като че ли говореха за душата.
Тези разговори останаха запечатани в паметта му, защото Доктора беше човек, от когото можеше да се научи много, особено един младеж като него, на двайсет и пет.
После годините се затъркаляха бързо, или може би сега, след трийсет години, той си мислеше така, а годините просто са преминавали нормално през живота му, трупайки онова, което трупа броеницата на възрастта – радости, умора и печал.
Но ето, сега, след трийсет години, той изведнъж изпита желание пак да се види с Доктора и да го попита пак за душата… Защото за трийсет години не беше научил много за нея.
Да го открие не се оказа трудно нещо. Разбра, че Доктора се е пенсионирал и си е взел къща в едно село край София. Намери телефона, обади му се. Доктора му обясни как да стигне до селото. И в един от близките дни той се отправи с колата натам.
Къщата на Доктора беше ниска, на един етаж, а дворът – обширен. Доктора беше насадил овощни дръвчета, разведе го и подробно му обясняваше кое дръвче какво е и какви плодове ще роди. Така в един момент стигнаха и до волиерата, истинска волиера, двайсет метра на дължина и десет на ширина и десет метра висока.
– Тук ще гледам гълъби – каза Доктора. – Един мой пациент беше голям гълъбар. Той почина. Но преди да почине, ми завеща гълъбите си. И сега аз трябва да се погрижа за тях. Скоро ще ги докарам тук.
Накрая седнаха на една масичка под стрехата, без да свалят якетата и шапките, жената на Доктора им поднесе силен чай, бавно го пиеха и той най-сетне се накани да го попита онова, за което беше дошъл:
– Докторе, разбра ли най-сетне? По какво може да се познае душата на човека отсреща? Как може да я видиш цялата?
Доктора се засмя:
– Трябваше да се пенсионирам и пак да имам време за четене на романи, за да срещна в един роман фразата: „Във вика душата на човека се стреми навънка и тогава всички я виждат“. Като че ли това, извън дефинициите, най-много отговаря на въпроса ти.
Допиха чая. Разбраха се пак да се видят и той си тръгна. Но когато след няколко месеца пак звънна по телефона, жената на Доктора му каза, че Доктора е починал.
